— Възможности? — повторих въпросително.

— За да замине през септември. Трябваше все пак да отиде някъде, а очевидно не заминаваше да учи в университет. Търсеше из Калифорния, Вашингтон, Орегон, Ванкувър. Според нея трябваше да е възможно най-далече, за да не подкара колата обратно към Бостън при първия пристъп на гузна съвест.

— Излиза, че й е било много по-лесно да се откъсне от нас на хиляди километри, отколкото да каже истината за теб и за университета? — попитах.

Той ме погледна така, сякаш и сама би трябвало да се досетя.

— Тя беше уплашена.

Трябваше и сама да го разбера. Кой по-добре от мен познаваше това чувство. Знаех че — вероятно — в тъмните сенки на стаята ми не се крият чудовища. Това обаче не ми помагаше особено и не ме освобождаваше от страховете, че те ще ме нападнат в мига, когато угася светлината. А решението да избяга надалеч напълно отговаряше на теорията на Джъстин, че най-добрият начин да се справиш със страха си от нещо е като си представиш, че то просто не се е случило. Тя не би могла да се страхува, че ще ни разочарова, ако просто си представи, че нас вече ни няма.

— Накара ме да обещая, че няма да казвам на никого — каза Кейлъб. — Беше убедена, че хората ще ни помислят за луди, или ще решат, че вършим нещо нередно, а тя нямаше желание да чува нито едното, нито другото. Не искаше нищо да повлияе на решението ни.

— Но щом е имала план — казах, превъртайки набързо времето с няколко седмици назад, — тогава защо се хвърли от Скалите на Хиона посред нощ?

— Отначало не знаех — каза Кейлъб. — Беше страшно изплашена след последната вечеря, когато майка ви е говорила с нея за университета, за нейните отговорности и за нас двамата. Дотогава тя мислеше, че другите не знаят за нас.

Бях доволна, че дъждът все още се сипе проливно, защото така не си пролича как лицето ми пламна. Не се учудвам, че Джъстин ми е била бясна — разкрила бях най-строго пазената й тайна, след като години наред е успявала да я потули.

— Първо отидохме в Бостън. Тя мислеше, че може да останем там известно време, докато решим къде да заминем.

Това обясняваше появата на плажната кърпа, която открих в нейната стая в деня на погребението.

— Но щом стигнахме там, тя настоя незабавно да обърна колата и да се върнем в Уинтър Харбър. Не пожела — или не можеше — да ми обясни защо, но беше като обсебена от нещо. Вече беше много късно, затова й предложих да тръгнем на следващата сутрин, но тя настоя да пътуваме през нощта. — Той се загледа във водата, която се плискаше около борда на двете лодки. — Така и направихме. А щом пристигнахме, отиде право на Скалите на Хиона. — Той ме погледна. — Тогава не разбрах защо. Помислих, че иска да докаже нещо сама на себе си или да се освободи от натрупания гняв. Сега обаче се досещам какво е искала.

Проследих погледа му към Саймън.

— Какво?

Саймън леко се извърна, така че да застане с лице към мен.

— Спомняш ли си, че Джъстин и Кейлъб скочиха с гръб от скалата и Джъстин нарани коляното си?

Кимнах.

— Според дневника на Зара водата в подножието на Скалите на Хиона е като лъвска бърлога. Тя не прилича на езерната вода, нито е като водата в океана. Там гъмжи от тях — това е мястото, където се срещат, където плуват, раждат и даже живеят в някои случаи. Това е мястото, където съблазняват жертвите си. От това място контролират и климата. А когато Джъстин нарани крака си — независимо дали те са го направили нарочно, или тя случайно се е натъкнала на скала — и водата влезе в нейното кръвообращение…

— Вече е било твърде късно — довърших аз.

— Те са я призовали обратно — каза Саймън. — Щом като веднъж водата е влязла под кожата й, те са я контролирали.

— Затова е скочила — предпазливо каза Кейлъб. — Не защото е искала да си го върне на теб или на семейството ти, а защото не е имала друг избор.

Това отговаряше на всички мои въпроси. И съдържаше всичко, което исках да разбера.

Погледнах назад към нашата къща. Всички прозорци от страната към езерото бяха тъмни. И къщата изглеждаше толкова празна, толкова самотна.

— Имаме и добри новини — неуверено продължи Кейлъб след минута.

Обърнах се в момента, когато той извади малка метална капсула от раницата на Саймън. Отвори капачката и към небето издигна малък облак пара. Двамата със Саймън първо се спогледаха, после той протегне капсулата над водата, обърна я и изля прозрачната течност от нея.

Вкопчих се в Саймън, когато лодката неистово се заклати, но скоро всичко се успокои. Дъждът продължаваше да плющи над езерото и образуваше малки вълни, които се носеха към брега. Но нито едната от двете лодки не помръдваше. Краката ми, опрени върху дървеното й дъно, започнаха да изстиват. Сдържайки дъха си и продължавайки да притискам ръцете на Саймън около тялото си, аз се надвесих през борда.

— Лед — възкликнах, а дъхът ми образува малко бяло облаче. Само секунди преди това нашите лодки се блъскаха от време на време, разклатени от водата. Сега обаче всяка беше прикована на място от дебел бял блок.

— Трябва да ги бием на техен терен — каза Саймън, снижавайки глас. — Ще се наложи да направим това, на което дори майката природа не е способна и посред най-лютата зима.

Обърнах се към него, разбрала какво следва.

— Налага се да замразим Уинтър Харбър.

Глава 23

„Телата на Джонатан Марш, седемнайсетгодишен, и Марк Хамилтън, шестнайсетгодишен, са открити при Южната дига на плаж Бийкън. До момента дванайсет души намериха смъртта си в поредица от неочаквани ураганни бури, ударили бреговете на Уинтър Харбър преди четири седмици.“

Кейлъб остави вестника и заби поглед в прозореца.

— Съжалявам, Кейл — каза след кратка пауза Саймън. — Ти направи всичко, което беше по силите ти.

— Помисли само за всички онези хора, чийто живот спаси — добавих, но очите ми се напълниха със сълзи заради двете момчета и Пейдж. — Благодарение на това, че Зара те преследваше седмици наред, тя не се насочи към други жертви.

Кейлъб не отговори. Погледнах часовника, после Саймън. Слънцето все още грееше над главите ни, но беше само въпрос на време облаците да се струпат отгоре.

— Не е задължително да го правиш — каза Саймън. — Може да измислим и друг начин.

— Няма друг начин — отговори Кейлъб. След минута погледът му отново попадна върху броя на „Херълд“, захвърлен на седалката, и той излезе от колата.

— Ей — подвикна Саймън, когато посегнах към дръжката на вратата, — добре ли си?

Погледнах ръката му върху рамото ми. Какво значение има една лъжа в повече?

— Скоро ще бъда.

Двамата затичахме след Кейлъб, който вече прескачаше през една стълбите към верандата на семейство Марчанд. Сърцето ми се сви, макар да знаех, че Рейна и Зара не са си вкъщи. Бяхме чакали притаени в колата пред ресторанта на Бети, докато се уверим, че пристигат, после полетяхме към тяхната къща.

Вътре завесите продължаваха да покриват все така плътно прозорците. Аплиците, обикновено осветяващи стълбите към горния етаж, не светеха. Единствената светлина се процеждаше през отворената външна врата. Въздухът в къщата обаче ме окуражи — все още беше влажен и наситен с мирис на сол, но не лъхаше на разложение.

Поведох ги през всекидневната. По стълбището нагоре Саймън посегна да хване ръката ми, но аз се направих, че не го забелязвам и ускорих крачка. По всичко личеше, че този ден ще е последният, в който сме заедно. Не исках допълнително да усложнявам нещата.

— Насам — казах, поемайки към стаята на Пейдж в дъното на коридора. Когато стигнах, застанах пред вратата и се ослушах.

Тишина.

Тръснах глава, за да прогоня спомена за тресящото се във ваната тяло, и отворих вратата.

— Леле! — възкликна Кейлъб.

— Сигурна ли си, че точно това е стаята? — попита Саймън.

Бавно се огледах, когато влязох вътре. Нещата на Пейдж — леглото, дрехите, книгите и картините в рамки — бяха изчезнали. Сега стените бяха боядисани в розово. Белите завеси бяха сменени с розови транспаранти.

Точно в средата на стаята, под висулка с плюшени морски звезди, стоеше бебешко кошче.

Този път позволих на Саймън да хване ръката ми. Иначе не бих могла да се отлепя от пода.

— Сигурно просто си е сменила стаята — предположи Кейлъб, когато отново се озовахме в коридора. — И нека не забравяме, че тя не е част от плана им за тази вечер.

Поне така излизаше от дневника на Зара. Но не биваше да пренебрегваме факта, че последните й записки бяха отпреди три дни — от деня, когато откраднах дневника по време на събранието на търговската камара. Ами ако планът междувременно се беше променил? Имаше обаче един човек, който би могъл да знае това.

Застанала пред спалнята на Бети, аз притаих дъх и вдигнах свитата си в юмрук ръка.

— Влез, Ванеса.

Погледнах Саймън, после отворих вратата.

Последния път Бети лежеше на леглото и се бореше за последни глътки живот. Не знаех каква гледка ме очаква сега, затова си отдъхнах, когато я заварих не само жива, но и облечена, разположена на обичайното си място.