Изправих се и присвих очи в дъжда. Една лодка се носеше към мен — бързо, сякаш се надпреварваше с хода на някакъв невидим часовник. Обърнах се и грабнах веслата от дъното.

— Стой там!

Бях твърде стъписана, за да овладея хлъзгавите дървени дръжки. Загребах рязко с веслата, те се плъзнаха плитко под повърхността и с плясък отново изскочиха отгоре. Преследвачите ми бяха от сборния отбор на „Бейтс“ по гребане и затова напредвах само с пет крачки на всеки техни десет. Скоро лодките ни се изравниха.

— Спрете! — Прибрах веслата и изпълзях в най-отдалечения край на лодката. — Просто стойте там. Моля ви.

— Всичко е наред, Ванеса. — Кейлъб прекрачи от тяхната лодка в моята. — Ти си добре.

Заотстъпвах назад, готова да скоча във водата, но да не позволя да ме хване, въпреки че лодката подскачаше неудържимо нагоре-надолу.

— Не се приближавай, Кейлъб. — Сълзи замъглиха погледа ми. — Моля те, остани там, където си.

Изкрещях, когато две здрави ръце обвиха талията ми и ме дръпнаха назад. Впих пръсти в ръцете на Саймън и се опитах да ги откопча от кръста си.

— Саймън — изскимтях, — моля те, остави ме.

Той ме дръпна толкова силно, че гърбът ми опря гърдите му. Затворих очи с отчаяното желание да се поддам на порива на тялото си да се слее с неговото, да приеме топлината и закрилата на силните му ръце и се мразех, че не мога да го направя.

— Тя беше уплашена.

Отворих очи. Кейлъб държеше с две ръце ръба на моята лодка и я издърпа до тяхната, така че двете се опряха борд до борд.

— Джъстин — продължи той, говорейки високо, за да надвика дъжда. — Затова не кандидатства в „Дартмут“. Затова не подаде документи никъде. Беше твърде уплашена.

Тръснах глава.

— Преди да продължа, трябва да си сигурна в едно — тя те обичаше — каза Кейлъб. — Обичаше те повече от всичко и от всеки и би направила за теб и невъзможното — включително да те накара да повярваш, че е безстрашна, за да разчиташ все така на нея. Тя не ми позволяваше да ти кажа това… но ти трябва да го знаеш. Заслужаваш да го знаеш. Ще направя каквото е нужно, за да го разбереш.

Бях на крачка да открия онова, заради което пристигнах в Уинтър Харбър, но вече не бях сигурна какво точно изпитвам.

— От какво се е страхуваше толкова много? — попитах най-накрая.

Кейлъб погледна към Саймън и той кимна в отговор.

— Денят, когато стана злополуката с теб… Помниш ли защо влезе в океана?

— Тя ме предизвика. — Също както преди малко тялото ми действаше по своя воля, така и сега думите излетяха от устата ми, преди дори да съм си помислила да ги произнеса.

— Джъстин те предизвика — натърти той, сякаш настояваше да се замисля над това.

— Злополуката стана по моя вина — казах бързо и сърцето ми запрепуска. — Това беше шега. Тя се шегуваше. И през ум не би й минало, че наистина ще го направя. — Опитах се да се изправя, но ръцете на Саймън ме дръпнаха назад. — Не се чуваш какво приказваш. Джъстин се грижеше за мен. Защитаваше ме. И никога не би ме изложила на опасност.

— Ванеса — внимателно ме прекъсна Кейлъб, — всичко това Джъстин сама ми го каза.

Очите му не изпускаха моите и аз трябваше да си напомня, че тя го обичаше. В месеците, а може би и през последните години преди смъртта си, тя се беше доверявала единствено на него.

— Продължавай тогава.

Кейлъб сведе очи и си пое дълбоко въздух.

— Джъстин те обичаше, но и много, много ревнуваше от теб.

Прехапах устни, за да не му възразя. Кейлъб беше вторият човек, който ми казваше, че Джъстин ми е завиждала, а ако можех изобщо да вярвам на някого, това беше той. Беше много по-лесно да преглътна всичко това сега, когато знаех… коя… наистина съм аз.

— Откакто се помнеше, всички около нея искаха да се запознаят с теб. Роднини, съседи, преподаватели, съученици. Ти изобщо не си даваше сметка за това, затова и тя никога не го е правила на въпрос, но това направо я влудяваше. И за да го преодолее, тя правеше всичко възможно да привлече вниманието на околните. Спортуваше. Стана член на всички възможни клубове. Имаше само шестици в училище. Опитваше се да се сприятели с всички. А когато порасна достатъчно, излизаше с много момчета.

Вдигнах поглед към него и свих вежди.

— Да, знам за тях. Знам и защо го правеше. Изобщо не ревнувах — бях сигурен, че нито едно от тези момчета не може да ме измести от сърцето й, но се притеснявах за нея. Най-много мразех факта, че тя стига до тези крайности, просто за да се почувства… значима.

На Джъстин не й трябваше да се целува с хиляди момчета или да скача с парашут, за да бъде значима. Тя просто си беше такава.

— Правила е всичко това, не за да те накара да се почувстваш зле, а за да може тя да се почувства по-добре. Както вече ти казах, тя би направила всичко за теб. Никога не е искала да те нарани.

— Тогава се чудя коя точно част от нея не се е шегувала в деня на злополуката — казах.

Той замълча.

— Спомняш ли си чия беше идеята да излезете на пикник на плажа?

— Не — отвърнах искрено. — Не си спомням много от онзи ден — добавих, вече не толкова искрено.

— Според Джъстин в този ден тя е искала да отидете на кино. Ти си настоявала за пикника. И в мига, в който си го предложила, майка ти е започнала да прави сандвичите, а баща ти е събрал всички игри в раницата. Когато тя все пак се е опитала да наклони везните към себе си, родителите ти изобщо не са й обърнали внимание.

— Ако са го направили, това със сигурност не е било умишлено — казах. — Джъстин открай време е била по-близка с мама от мен… Татко също беше луд по нея.

— Както и да е, по-важното е, че тя никак не е била доволна от развитието на нещата онзи ден. Давала си е сметка, че това не е по твоя вина, но въпреки това е била сърдита и обидена. Когато те е предизвикала да влезеш в океана, тя е знаела колко опасно е това… затова после не могла да си прости, че си приела предизвикателството и си изчезнала във водата.

— Но аз все пак се върнах — настоях, сякаш все още можех да убедя Джъстин, че вината не е нейна. — Вярно, течението ме повлече, но накрая всичко завърши благополучно.

— Ванеса… ти беше под водата трийсет и четири минути, преди да те извадят на брега.

Отдръпнах се назад.

— Цяло чудо е, че оцеля.

Това обаче беше само едната страна на въпроса.

— Това я преследваше до края на живота й — продължи Кейлъб. — Не можа да си прости, че ти едва не се удави заради един неин миг на слабост. Това засили дори повече нейната авантюристична, покровителствена, вечно стремяща се към високи постижения страна. Тя все още търсеше вниманието на околните, от което се нуждаеше още по-отчаяно след инцидента, но го правеше и от искрено желание да бъде възможно най-добрата сестра, дъщеря, ученичка и приятелка. Но и вечно се обвиняваше, задето едва не те е отнела от всички, които те обожават.

Опитах се за момент да си представя как Джъстин е правила всичко за мен единствено от чувство за вина и за да угоди на околните.

— Докато дойде време тя да си подаде документите в някой университет…

— Не кой да е, а „Дартмут“ — натърти той. — Или „Харвард“, „Йейл“, „Браун“. Но непременно да е от Бръшляновата лига, и то единствено заради майка ти.

— Ами есето й? — попитах.

— Просто не можа да го напише. След като толкова дълго време се беше старала да впечатли околните, тя вече не знаеше коя е всъщност или каква самата тя иска да бъде.

Вдигнах глава и го погледнах.

— С едно-единствено изключение обаче. — Просто налучквах.

Той зарея поглед над водата.

— Искала е да бъде с теб. — И това не беше въпрос.

Той кимна и вдигна очи.

— Аз също исках да бъда с нея. Повече от всичко.

Не се опитах да дръпна ръката си, когато Саймън я взе в своята.

— Но човек трудно се разделя със старите си навици, а Джъстин знаеше отлично, че майка ви няма да пощурее от радост, ако изведнъж я сюрпризира с решението да не кандидатства в университет заради някакъв от Уинтър Харбър.

— Тя беше късметлийка, че те срещна, Кейлъб.

— Не съм сигурен… но се опитвах да я заслужа. Не исках да я загубя, затова направих и невъзможното, за да е доволна майка ти. Дори напуснах Монти заради „Фар“ — завърши той, поглеждайки към Саймън, — за да мога да спечеля пари и да попадна в средата на тузарите, вместо да си остана при рибарите. Това е може би едно от най-трудните решения, които съм взимал — беше ми толкова зле, че дори не събрах сили лично да го кажа на Монти. Знаех, че ще се опита да ме разубеди, а аз не исках да го прави. — Той замълча, преди да продължи. — В края на краищата започнах да уча още по-усилено и даже взех SAT, което никога не ми е било в плановете.

— А какво ще кажеш за обяда с хората от „Фар“? — попита Саймън. — Според Марк си се срещнал с тях, за да се опиташ да ги разубедиш да превземат града ни.

— Това беше преди да започна работа във „Фар“, когато все още мислех, че двамата с Джъстин един ден ще заживеем заедно тук. Знаеш, че обичам този град. Затова се борих да запазя нещата такива, каквито са. — Той въздъхна. — Но когато дипломирането наближи, Джъстин започна да се оглежда за други възможности.