Триша Рейбърн - Сирена

Не чувах нищо. Нито поройния дъжд, който плющеше по покрива на колата, нито плъзгането на чистачките по предното стъкло. Не чувах шума от гумите, летящи по паважа, нито насрещния вятър. Не чувах радиото, нито жуженето на телефона на съседната седалка. Не чувах сърцето си, което барабанеше в ушите ми, нито дъха си, който излизаше на къси бързи пресекулки. Не чувах нито един от милионите въпроси, които се въртяха в главата ми.

Не чувах нищо, защото се ослушвах за гласа на Джъстин.

Телефонът отново забръмча, но аз продължих да го игнорирам. Нямах представа колко дълго шофирам вече, но знаех, че се обажда или мама, или Саймън, нетърпеливи да научат дали съм добре. Нямаше как да им обясня, че не съм добре. Ако това, което видях току-що, беше истина, ако Големия бащица не беше онзи, за когото винаги съм го мислела, ако аз не бях онази, за която винаги съм се мислела, то значи никога занапред нямаше да съм добре — нито пък те.

— Хайде, кажи го — прошепнах и стиснах волана толкова силно, че ноктите се врязаха в дланите ми. — Кажи го.

Но тя нямаше да ми отговори. Нямаше да ми каже онова, което исках — което имах нужда — да чуя.

Натиснах газта. Осветените витрини и врати на магазините и ресторантите в Уинтър Харбър мъждукаха в тъмнината и аз подкарах колата още по-бързо, защото не исках да видя как въгленовочерното небе поглъща и малкото останала светлина. Не мислех къде ще отида, нито в коя посока да тръгна. Откакто седнах в колата и я запалих, ръцете и краката ми се движеха по своя воля.

— Моля те — казах тихо, когато колата зави по „Бъртън драйв“. — Това не може да е истина. Кажи ми, че не е истина.

Спрях на автомобилната алея, наблюдавайки къщата край езерото ту да изчезва зад водна пелена, ту да се появява пак за кратко, докато чистачките минаваха по предното стъкло. Когато Джъстин отново не ми проговори, изключих двигателя и слязох. Прекосих ливадата отпред, минах отстрани на къщата и се спуснах през задния двор. Валеше толкова силно, че косата и дрехите ми прилепнаха за тялото, но аз не усещах нищо. Забелязах само, че беемвето го няма. Значи мама е излязла.

Ръцете ми държаха ръба на нашата червена гребна лодка, още преди да съм разбрала накъде ме водят краката. Измъкнах я изпод навеса и започнах да я тътря по хлъзгавата трева. Когато стигнах езерото, я тласнах във водата. Продължих да я бутам навътре, без да усещам студа, който проникна през маратонките ми, пропълзя към глезените и обхвана целите ми крака. Бях навлязла толкова навътре в езерото, колкото не ми се беше случвало от две години насам. Не знаех какво правя тук, когато вече трябваше да карам надалеч от Уинтър Харбър, далече от крайбрежието, от езерата и океана, далеч от истината, пред която исках да затворя очи, но не можех да отричам.

Когато водата стигна бедрата ми, минах отстрани на лодката и се качих в нея. Отначало гребях бавно, но щом усетих, че държа здраво веслата, започнах да цепя водата, сякаш беше въздух. Насочих лодката навътре в езерото, без да поглеждам нашата къща или къщата на семейство Кармайкъл, които останаха далеч зад мен. Джъстин обичаше да откарва лодката до най-дълбоката част на езерото — точно там се намирахме и на снимката в центъра на корковата дъска, която Големия бащица ни беше направил.

Когато наближих средата на езерото, спрях да греба. Качих веслата в лодката, съблякох подгизналия си пуловер и навих крачолите на дънките си. Кожата ми вече беше настръхнала от студ, но въпреки това усетих, че дъждовните капки стават все по-студени и температурата пада. Бях единственият човек под открито небе и седях в лодката по блуза без ръкави, с навити крачоли и джапанки, сякаш беше слънчев летен ден.

Вдигнах глава към небето и оставих леденият порой да струи по лицето ми.

— Съжалявам — казах. Не успях да чуя собствения си глас, заглушен от плющенето на дъжда по повърхността на водата, и опитах отново, този път по-силно. — Съжалявам, разбираш ли? Съжалявам, че ти си там, а аз съм тук, че вече не можем да сме заедно, но аз все така имам нужда от теб. Имам нужда да си до мен сега и да ми кажеш, че нищо от това не е истина, че трябва само да си представя как всичко ще се нареди.

Крещях с пълно гърло, но тя сякаш не ме чуваше. А може би ме чуваше, но не знаеше какво да ми отговори. Може да ме е наблюдавала и слушала, когато видях снимката на Големия бащица с Шарлот Блу и да си е помислила, че всичко е било напразно. Може да е решила, че й стига това, че е пропиляла живота си все да ме закриля и пази, и сега се чувства облекчена, защото не е длъжна да го прави повече, тъй като не сме сестри, противно на това, в което винаги сме вярвали.

— Моля те — казах, смътно усещайки лека топлина по лицето си, когато сълзите ми се смесиха с дъжда. — Моля те, Джъстин. Не мога сама да се справя с това. Не съм силна като теб. Мислех си, че ще успея — в продължение на няколко дни смятах, че е възможно, но съм грешала.

След нощта, която прекарах със Саймън, аз наистина започнах да вярвам, че съм силна. Почувствах увереност, че съм способна и на нещо повече от това, което смятах за свой предел. Вече нямаше защо да се страхувам от тъмното. Бях способна да се опълча на мама. Дори можех пак да вляза във водата и без страх да се гмурна в дълбокото, където светлината преминава в непрогледен мрак, а гласовете се превръщат в шепот… и да се чувствам по-уютно и по-защитена там, отколкото на сушата.

— Джъстин — проплаках отново и сведох глава, — моля те.

Как можех оттук нататък да се преструвам, че нищо не е станало? Отказвах да повярвам, че Големия бащица — моят Голям бащица — е способен на такова нещо, но това обясняваше всичко. Това обясняваше защо двете с мама изглеждаме и действаме по съвсем различен начин, защо тя толкова се интересува от модни рокли и градински партита, докато аз предпочитам дънките и книгите. Това обясняваше спонтанната и съвсем естествена близост между мен и Пейдж и вероятно имаше много общо с оная заслепяваща болка, която изпитвах всеки път в присъствието на Зара. Това обясняваше чувствата на Саймън, които той си мислеше, че изпитва към мен, защото в противен случай никой толкова умен като него не би усетил привличане към човек с толкова много проблеми, какъвто бях аз. Това обясняваше защо мога да чувам Джъстин дори след смъртта й. И ако бяха истина думите на мама, че Джъстин е трябвало да се бори, за да отклони всеобщото внимание от мен към себе си, това сега също намираше своето обяснение.

То обясняваше случилото се преди две години — онова, за което не исках да мисля, но не можех и да забравя — в деня, когато за първи път чух сирените.

Небето притъмня и облаците слязоха ниско над водата. Тялото ми отново надделя над волята и аз започнах да се движа, без да мисля. Бавно се изхлузих от тясната пейка в лодката и паднах на колене. Опрях ръцете си върху ръба и се надвесих над водата, която се плискаше на сантиметри под мен. Повърхността на езерото се къдреше и надигаше под дъжда, но въпреки това аз ги виждах, сякаш слънцето грееше ярко над главата ми и водата беше гладка като огледало.

Очите ми. Винаги съм мислела, че те не са нито достатъчно зелени, нито достатъчно сини. Сега, дали защото се вгледах в тях по-внимателно от друг път, или обстоятелствата бяха причина да ми се струват различни, но те сияеха като сребро.

Наведох се още по-близо до подскачащото във водата отражение. Протегнах надолу най-напред едната, а после, и другата си ръка. Затворих очи, когато пръстите ми потънаха под повърхността и сълзите ми закапаха още по-обилно, щом водата погълна първо ставите, после дланите и китките ми.

— Съжалявам — прошепнах, когато водата стигна лактите, мишниците, раменете. — Толкова съжалявам.

„Ванеса!“

Вцепених се.

„Ванеса!“