Прекосих стаята, внимавайки да не бъда забелязана откъм вратата на банята и от онези, които бяха вътре. Когато вече бях достатъчно близо, за да надзърна, долепих гърди към стената и протегнах врат, докато пред лявото ми око не се откри ясна гледка.

Сива солена мъгла изпълваше банята. Около пламъчетата на свещите, наредени по мивката, пода и стъклените лавици, се бяха образували светли ореоли. Светлината в единия край на банята, където беше ваната, сияеше по-ярко, въпреки че това беше единствената част, неосветена от свещите.

Рейна и Зара седяха на ръба на ваната с гръб към мен. Рейна държеше в скута си тънка ръчица с цвета на слонова кост. Ръката потрепна, сякаш през водата, в която лежеше тялото, премина електричество.

Исках да отклоня очи, но не можех. Погледът ми пропълзя от бледата длан по гладката гола ръка до лицето на Пейдж.

Тя лежеше гола във ваната. Тялото й отново се разтърси като от токов удар, главата й се удари в стената и по пода се разплиска вода. От устните й се откъсна странен звук, който сякаш не излизаше от гърлото на човешко същество. Коремът й се показа над водата, вече набъбнал от зародилия се в него живот.

Въпреки това тя никога не бе изглеждала по-красива от сега.

Бялата й като каймак кожа излъчваше сияние, а лицето й руменееше. От влагата косата й изглеждаше почти черна и се спускаше по голите рамене чак до гърдите. Сребристосините й очи, изсветлели до бяло, бяха широко отворени и не мигаха, изпълвайки помещението със студена, неземна светлина. Пейдж не приличаше на себе си — дори едва напомняше човешко същество — но беше толкова поразително красива, че заобикалящият я мрак отстъпваше от нея.

Спрях очи на нейните, вперени в тавана. Почувствах как тялото ми се устремява към нея, имах нужда да съм наблизо и се наложи здраво да стисна рамката на вратата, за да се удържа на мястото си. Главата ми пулсираше, но аз не обръщах внимание на болката.

Цялата изтръпнах, когато телефонът ми завибрира в джоба на дънките. Хвърлих последен поглед към Пейдж, сякаш не я бях виждала никога досега, и бързо се отдалечих от вратата на банята.

Когато излязох от стаята, грабнах набързо пластмасовия кош с подаръци за бебето и се втурнах по коридора, четейки съобщението на Саймън.

„К. беше прав за фестивала. Зет е написала всичко за това. Обади ми се, когато можеш.“

Затворих капачето на телефона, разкъсвана от порива да избягам час по-скоро от къщата и желанието да разбера как може да се предотврати всичко това от единствения човек, който може би знаеше отговора.

Накрая реших, че няколко минути повече не са кой знае какъв риск, подминах стълбището и се отправих към стаята на Бети. Задържах се за миг пред вратата и хвърлих поглед назад към коридора. Стаята на Пейдж беше все така плътно затворена. Временно окуражена, почуках леко на вратата на Бети, преди да вляза.

— Бети? — прошепнах, затваряйки вратата след себе си. — Извини ме, че те безпокоя, но…

Замлъкнах, когато видях празната отоманка. Камината, в която гореше буен огън всеки път, сега беше студена. И тук, както и в стаята на Пейдж, завесите плътно покриваха прозорците.

Стаята беше толкова тъмна, че почти не я видях. Тя лежеше на леглото в единия край, а крехкото й тяло не помръдваше. Въпреки свръхчувствителните си сетива или не беше усетила присъствието ми, или бе твърде уморена, за да ми отговори.

— Бети? — прошепнах тихо, докато я приближавах.

Изглеждаше така, сякаш само за няколко дни бе остаряла с десетилетия. Гъстата й сива коса беше оредяла и по възглавницата около главата й имаше непокрити места. Бръчките се очертаваха още по-дълбоко, а тенът й беше добил сивкаво-кафеникав оттенък. По завивката и пурпурния халат като конфети бяха пръснати едри люспи. Ако гърдите й не се повдигаха на всеки няколко секунди, бих я помислила за мъртва.

Стоварих се на фотьойла край леглото. Подскочих, когато усетих под себе си нещо твърдо — последният посетител беше чел на Бети — или за да отвлече вниманието й от болката, или да я засили още повече.

На фотьойла лежаха десетина броя на „Уинтър Харбър Херълд“ от последните седмици, които информираха за Пол Карсънс, Чарлз Спинейкър, за останалите жертви и други, по-стари, от 1985 г. Припомних си, че видях някои от тях, когато двамата със Саймън преглеждахме стари броеве на вестника в библиотеката.

Под купчината вестници лежеше книга — албум. Изглеждаше като този на Зара, но очевидно беше по-дебел и доста по-стар от нейния, ако се съди по протритата подвързия и пожълтелите страници.

Взех го в скута си и хвърлих поглед към вратата на стаята. Когато се уверих, че е плътно затворена, разгърнах албума, разделен на отделни части. Всяка от тях документираше набезите и победите на различна сирена. Имената на сирените се простираха много извън фамилията Марчанд и територията на Уинтър Харбър. Прелистих страниците, преминавайки през десетилетията и през всички тези удивително красиви жени с едни и същи сребристосини очи, които сякаш сияеха още по-ярко на черно-белите фотографии, отколкото на съвременните цветни снимки. Възрастта на жените беше различна, а най-младите от тях бяха приблизително на годините на Пейдж. Тук нямаше трофеи като в албума на Зара, но чрез снимки и изрезки от вестниците се проследяваха събития от много други крайбрежни градове, някои от които се намираха чак в Канада.

Давайки си сметка, че мога да остана тук с часове, започнах още по-бързо да разлиствам албума. Тъкмо бях стиснала дебел наръч страници, които набързо да ме пренесат през годините, когато сивкавите пръсти на една съсухрена длан посегнаха към мен.

Гледах като хипнотизирана ръката на Бети. От нея се сипеха малки люспици кожа и падаха върху отворените страници.

Вдигнах очи, когато вълна остър солен въздух ме удари право в лицето. Тя беше извърнала лице към мен, а вместо очи от него ме гледаха малки тесни цепнатини. През техните оскъдни отвори видях как облаците над главата ми се сгъстяват.

— Какво има, Бети? — попитах. — Кажи ми какво става!

Тя разтвори сухите си напукани устни, за да ми отговори, но оттам не излезе нищо друго, освен отвратителен дъх на гнило. Вонята ми казваше, че тя и отвътре се разлага така, както и отвън.

„Тя ми каза… че плува толкова дълго врете не само защото й харесва, но защото не може без това.“

Споменът за думите на Оливър ме накара да си поема рязко въздух.

„Тя е имала физическа нужда да се потопи в солената вода поне няколко пъти дневно… В противен случай не би могла да диша.“

Погледнах Бети, нейната суха кожа и оредяла коса. Тя умираше. Умираше, защото не можеше да диша.

Оставих албума на леглото до нея и се втурнах към банята. Пуснах кранчетата на ваната и разтворих всички шкафове и долапи, търсейки съд, който да напълня с вода. Измъкнах кърпите от лавиците и ги нахвърлях във ваната. От миризмата на сол и риба ми се повдигна, но въпреки това продължих. Навих ръкави и накиснах кърпите във водата, докато не се напоиха.

Когато се върнах в стаята, очите й отново бяха затворени. Притисках мокрите кърпи до гърдите си и не усещах как студената морска вода попива в дрехите ми. Внимателно измъкнах края на одеялото, затиснат от брадичката й, отметнах завивката и я оставих да падне на пода. Сега пурпурният халат изглеждаше несъразмерно голям за стопилото се тяло. Разхлабих колана и разтворих дрехата.

Крайниците на Бети стърчаха безпомощно от любимия й пурпурен бански.

Болезнено очертаните й ребра изпъкваха под материята, когато се опитваше да диша. Покрих цялото й тяло с мокрите кърпи, започвайки от краката към гърдите. Щом стигнах раменете, изхлузих халата от ръцете й и я увих чак до врата. Когато единствено лицето й остана открито, седнах на фотьойла и зачаках.

Цветът на лицето й започна бързо да се възвръща. Бузите й преминаха от сивкаво към бяло до светлорозово. Бръчките й се изгладиха, устните набъбнаха. След няколко минути гърдите й вече успяваха да поемат въздух в продължение на цяла секунда, преди да го издишат.

Когато се уверих, че силите й се възстановяват, взех отново албума и го разгърнах на последните страници. Некролозите бяха налепени като сватбени снимки и пред очите ми пробягаха образите на Чарлз Спинейкър, Арън Нюберг, Уилям О’Дейл, Доналд Джефрис и Том Конъли. Когато стигнах до четиримата, чиито имена се превърнаха тази сутрин в челни заглавия на „Херълд“, се върнах няколко страници назад. Албумът на Рейна беше изрядно поддържан, но в него липсваха две от последните жертви. Не бях учудена, че Джъстин не е включена в него — тя все пак беше жертва на Зара — затова пък с изненада установих, че един от мъжете отсъства. Неговата история беше описана в един от вестниците, върху които преди малко седнах, и това беше първият случай след смъртта на Джъстин. Не знаех каква е логиката в подреждането на тези извратени подобия на тийнейджърски албум, но предполагах, че все пак първата от поредица жертви изисква малко повече внимание — няколко специално отделени страници или куп лъскави лепенки например.

Но Пол Карсънс не беше удостоен с такова внимание. Той изобщо не присъстваше в записките.

Прелистих албума чак до края и стомахът ми се присви при вида на белите страници, които очакваха своите бъдещи обитатели. Вероятно Рейна още не беше решила как да увековечи Пол Карсънс. Може би още събираше снимки и статии с намерението да му направи отделен албум… А защо не…