— Точно така — отговори Кейлъб.

— Нямаме доказателство — продължи Саймън. — Те самите вероятно също имат някакви подозрения, но сме с вързани ръце, докато не разберем какво се случва със сигурност.

Иззвъня мобилен телефон. Кейлъб грабна своя от масата, но веднага след това го остави.

— Ей сега се връщам — каза Саймън, отвори капачето на своя джиесем и тръгна към дневната.

Кейлъб отново се зарови в дневника, а аз станах, сипах си чаша портокалов сок и се върнах обратно на масата. После придърпах към себе си брой на „Херълд“ от миналата седмица, останал на масата, и се престорих, че чета.

— Нали знаеш, че няма причина да се притесняваш — каза Кейлъб, без дори да вдига очи към мен.

Прехапах устни и отгърнах на следващата страница. Не бях разтревожена. По-скоро любопитна. Но не и разтревожена.

— Джъстин винаги е твърдяла, че вие двамата ще сте идеалната двойка — каза той минута по-късно.

Бях вперила очи в едно от заглавията, без да го виждам. Нима наистина го е казала? Кога? И защо не го е казала на мен?

— Тя толкова ми липсва — промълвих.

Той замълча.

— Зная. На мен също.

— Добри новини — обяви Саймън, връщайки се при нас в кухнята. — Мензурата30 е готов за действие.

— Мензурата?! — попитах.

— Д-р Бийкман, мой преподавател и консултант. След като се срещнах с него онзи ден и му разказах за моите изследвания на климата по тези места, той реши да дойде и сам да направи проучвания. Отседнал е заедно със свой приятел в другия край на града.

— Тоя човек е печелил Нобелова награда преди милион години — вметна Кейлъб. — Нещо от рода на молекулярен синтез.

— Значи е Нобелов лауреат и учи първокурсниците в „Бейтс“? — не повярвах аз.

— След като е работил двайсет години в Института за напреднали изследвания в „Принстън“. Ние сме му нещо като плавен преход към пенсионирането. — Саймън разгърна голяма карта и я просна върху масата.

— Ще му кажеш ли всичко, което знаем? — попита Кейлъб. — Дори за фамилията Марчанд?

— Не. Ще му кажа само онова, което знаем за жертвите. — Пръстът на Саймън проследи върху картата една тънка линия, накъсана от червени точки. — Ето къде са открити телата. Всичките са били на брега, близо до водата.

— И доста близо едно до друго — допълних.

— Много близо едно до друго. При Уинтър Харбър има трийсет километра крайбрежна ивица, но всички удавници са открити само на километър и половина един от друг. Според полицейските доклади намерените по-далече на юг жертви са престояли по-дълго време във водата. Като се вземат предвид приливите и теченията, излиза, че и те са били убити тук някъде.

— Скалите на Хиона — казах, приковала поглед в червената точка на Джъстин върху картата.

— Едно и също течение неизменно се появява след бурите над града — обясни Саймън. — То е най-силно точно при залива под скалите, върви на юг и изчезва на около два километра и половина по-надолу по брега.

— Значи според теб излиза, че всички те са умрели на едно и също място? — попита Кейлъб. — В подножието на скалите?

— Не мога да го твърдя със сигурност… но да, това е моето предположение.

— А Оливър каза, че Бети е обичала да плува там, защото водата е най-дълбока — напомних им аз. — Може за това да има и друга причина.

— Точно така — подкрепи ме Саймън. — Както и да е. Мензурата каза, че пристига всеки момент, затова трябва да тръгнем още сега. Откриването на фестивала е след четиридесет и осем часа и ако Марчанд са замислили нещо, нямаме никакво време за губене.

— Аз обаче ще остана при мама — казах и сърцето ми заби по-бързо. — Тя е доста стъписана, откакто й казах, че Джъстин дори не си е подала документите в университета, затова може би е редно да прекарваме повече време заедно, за да се успокои.

Саймън се обърна към мен.

— Ванеса, ние не трябва да се делим един от друг.

— Ще чакам на верандата — обади се Кейлъб след кратка пауза. После взе от масата дневника на Зара, своята тетрадка със записки и айпода си и излезе.

Забих поглед в картата, чувствайки се странно неспокойна.

— Съжалявам, просто…

— Това заради снощи ли е? — попита угрижено той. — Не успяхме да поговорим след това и да ти кажа честно, дори не знам какво се случи. В един момент тичах из училището да търся Кейлъб и Марк, а в следващия се озовах в колата и блъсках Зара далеч от себе си.

— Не е заради снощи — казах, без да смея да го погледна в очите. — Сам знаеш какво преживя мама напоследък. Затова искам да съм сигурна, че ще останем тук достатъчно дълго, за да завършим онова, което сме започнали.

Думите ми бяха последвани от гъста тишина, в която сякаш се беше събрало всичко, което искахме да си кажем, стига да знаехме как. Когато той най-накрая заговори, в гласа му имаше болка.

— Съжалявам — каза. — Съжалявам за всичко, което съм казал или направил някога. Искам само да знаеш, че онова там не бях аз. Не бих могъл да ти причиня болка, Ванеса.

— Зная. — Исках да го попитам защо този път мисълта за мен и моя глас не му бяха помогнали да се отърси от транса си, както стана предишния, но не го направих.

Саймън пристъпи към мен, сложи ръка на тила ми и повдигна главата ми, докато очите ни не се срещнаха. Сърцето ми заблъска още по-силно, но тялото ми внезапно се отпусна. В мига, когато устните му докоснаха моите, споменът за предишната нощ избледня като лош сън.

Докато той не посегна към хълбоците ми. И пръстите му не се стегнаха около мен. Тогава видях ръцете му върху нейната розова пола.

Отдръпнах се.

— Трябва да вървиш.

Ръцете му увиснаха във въздуха, все още търсейки тялото ми.

— Ванеса, какво…

— Нямаме много време. Сам го каза. А и мама сигурно вече е станала и се чуди къде съм. — Заотстъпвах към вратата с ръка върху устните. — Ще те помоля само да ми изпратиш като съобщение на телефона адреса на учителя си, за да знам къде сте. И ми звънни, когато пристигнете.

— До скоро, Ванеса — провикна се зад мен Кейлъб, докато се спусках тичешком по стълбите на верандата.

Когато се озовах отново вкъщи, застанах зад вратата на кухнята и надзърнах в пролуката между пердето и стъклото. Почти не дишах, докато Саймън и Кейлъб не се качиха в субаруто и не поеха надолу по автомобилната алея. Когато колата излезе на улицата и се скри от погледа ми, оставих бележка на мама, която още спеше, и излязох навън.



Стоях на верандата на семейство Марчанд, стиснала здраво пластмасовия кош, пълен с всички памперси, биберони, залъгалки и бебешки ританки, които открих в местната аптека. Доста бях прибързала с подаръците за бебето на Пейдж, но само това успях да измисля като извинение да се появя отново в къщата им.

Погледнах отново екрана на телефона си, препрочитайки съобщението на Саймън. Двамата с Кейлъб вече бяха със стария му учител. Намираха се в безопасност. Поколебах се дали да не кажа на Саймън къде съм — просто за всеки случай — но после пъхнах телефона обратно в джоба на дънките си. Ако знаеше къде съм, той незабавно щеше да ме последва, а сега нямаше време за това. Всеки от нас трябваше да си свърши работата.

Позвъних и зачаках.

Нищо не последва. Нямаше никакъв отговор, нито стъпки, приближаващи към вратата. Опитах се да надзърна вътре през прозорците край входа, но те бяха покрити с плътни сини завеси. Отидох до края на верандата и видях, че колите на Зара и Рейна са паркирани наблизо.

Отново позвъних и почуках на вратата. Когато пак никой не отговори, сложих ръка върху дръжката на вратата и бавно я натиснах надолу.

Дневната тънеше в сумрак. По пътя насам пак беше започнало да вали, но дори оскъдната дневна светлина беше изолирана от непрозрачни тежки завеси, покрили плътно френските прозорци. Единствената светлина идваше от аплиците, осветяващи стълбището към горния етаж.

Пристъпвайки напред в стаята, извадих от коша чифт ританки и ги притиснах към носа и устата си. Въздухът беше натежал от острата миризма на сол. И водорасли. И още някакъв неприятен мирис, който ми навя мисълта за празни рачешки черупки, гниещи медузи и болни китове, изхвърлени на брега.

Когато тежкият въздух ме обгърна, просмука се под дрехите ми и пропълзя по кожата, побързах да се кача по стълбището. Колкото по-нагоре отивах, толкова по-силна ставаше миризмата и когато стигнах горната площадка, главата ми вече пулсираше от болка и ми се гадеше.

Продължих по коридора. Стигнах почти на бегом до затворената врата на Пейдж, зад която се разнасяха приглушени звуци.

Продължавайки да притискам ританките към носа си, аз оставих пластмасовия кош на пода и се наведох към вратата. Заслушах се с притаен дъх, неспособна да определя що за звук е това, което чувах. Височината му ту нарастваше, ту спадаше, докато звучността ставаше все по-плътна и мека. Сякаш идваше от повече от един източник, но не звучеше точно като музика или човешки говор.

Почуках. Когато никой не ми отговори, открехнах леко вратата и надзърнах вътре.

И в тази стая завесите бяха спуснати, а въздухът беше още по-плътно пропит от солта. Одеялата, с които беше увита Пейдж, когато я видях за последно, сега лежаха на купчина край леглото. Странните звуци идваха откъм банята и ставаха все по-силни.