— Градът не беше същият без теб. Аз не бях същата без теб.

Болката от главата ме удари и в гърдите. Тя го беше открила. Беше открила Кейлъб. Започнах да оглеждам паркинга, молейки се да зърна отнякъде Саймън, който тича към мен, или поне се крие зад някоя друга кола, изчаквайки подходящ момент, за да се намеси.

— Липсваше ми твоята усмивка… смеха ти…

Нов пристъп на болка стегна главата ми. Превих се на две и опрях чело в коленете си.

— Начина, по който очилата ти се плъзгат по носа, когато четеш.

Дъхът ми спря.

Кейлъб не носеше очила.

Скочих, пренебрегвайки болката, която разцепваше главата ми на две. Пропълзях покрай минивана и надникнах иззад задницата му.

— Едва ли си го забелязал… но аз те наблюдавах.

Стояха в ореола на мъждивата светлина, която хвърляха уличните лампи. Зара се беше облегнала на субаруто с ръце, кръстосани зад гърба. Лицето й беше вдигнато към Саймън, а той бе застанал пред нея с отпуснати до тялото ръце.

— Чаках те — продължаваше тя — и се надявах един ден и ти да ме забележиш.

— Забелязах те — каза напрегнато Саймън. После пристъпи към нея, а краката му се отлепяха от земята бавно и тромаво, сякаш бяха от олово. Тя не помръдна, докато той не спря на сантиметри от нея, после посегна към него, сграбчи предницата на якето му и го притегли към себе си.

— Недей — едва изрекох. — Моля те, недей…

— Правиш ме толкова щастлива — каза тя, пое ръцете му в своите и ги постави върху хълбоците си.

Главата му клюмна, когато телата им се притиснаха едно в друго. Пръстите му я обхванаха здраво и това я накара да се усмихне.

— Ти си нямаш гадже, нали? — попита тя с устни, долепени до ухото му. — Не бих искала да заставам на пътя ви…

— Ванеса! — Смътно чух гласа зад мен. — Направи нещо!

Устните й се притиснаха до шията му. Той изохка.

Строполих се на земята, сякаш току-що някой ме беше ритнал в корема. Очите ми попаднаха случайно на Кейлъб, скрит в съседната редица коли. Стоеше приклекнал край едно старо комби, стискаше айпода си и се тресеше целият.

— Моля те — изсъска той, а по лицето му се стичаха сълзи. — Моля те, накарай я да спре.

Аз също имах чувството, че всеки момент ще заплача, но не бях сигурна дали това е от болката в главата, или от внезапното пробождане в гърдите.

„Ванеса… спомни си гората…“

Стиснах очи, опитвайки се да пропъдя спомена, към който ме навеждаше гласът на Джъстин. Спомнях си гората много добре. Прекрасно помнех колко лесно Саймън се остави да бъде омагьосан от Зара, въпреки че през цялото време стоях до него.

„Говори му…“

— Защо не се разходим някъде с колата?

Отворих очи. Дочух стъпки, отваряне и затваряне на врата, шум от двигател.

— Саймън! — изкрещях, изправяйки се на крака. Заобиколих минивана и се понесох към колата. — Саймън!

Субаруто напусна мястото на паркинга и пое към главния вход. Колкото по-бързо тичах, толкова повече се увеличаваше скоростта му. Дадох си сметка, че няма да го настигна, ако тичам след него, затова свих рязко вляво и хукнах по ливадата, която делеше паркинга от улицата.

Когато усетих паважа под краката си, скочих право напред, към двойната жълта линия. Затворих очи, покрих с длани лицето си и се приготвих за удара… но субаруто удари спирачки и бронята му спря на сантиметри от коленете ми.

— Саймън! — Заблъсках по предния капак с две ръце, докато тичах към мястото на шофьора. Дръпнах дръжката, но вратата беше заключена. — Ей! — опитах се да се усмихна, когато той ме погледна объркан през затворения прозорец. — За малко да тръгнеш без мен.

Зара се протегна към него, сложи ръката си на бедрото му и му зашепна нещо на ухото.

— Саймън! — Затропах с ръце по прозореца. — Моля те, отвори вратата!

Той се обърна към нея. Държеше се така, все едно изобщо не ме чува.

Заблъсках с юмрук по прозореца. Когато отново не ми обърна внимание, тичешком обиколих наоколо и се втурнах към банкета. Събрах колкото камъни можех да нося, побягнах обратно към колата и започнах да ги хвърлям по задното стъкло. На четвъртия път стъклото се пропука. Петият камък, не по-голям от кубче лед, проби дупка.

— Саймън! — изкрещях през малкия отвор. — Аз съм, Ванеса.

Той замръзна.

— Махни се оттук!

Сърцето ми се сви.

— Саймън, моля те…

— Махай се.

Отстъпих настрани, когато отблъсна Зара от себе си. После отвори вратата откъм нейното място и й изкрещя да излиза.

— Скъпи, какво правиш…

— Вътре имат нужда от теб, Зара — казах високо, така че Саймън да ме чуе. — Трябва да вървиш.

Тя се обърна към мен, а късата й розова пола се диплеше от лекия бриз.

— Ванеса — каза тя и гласът й се вряза в слуха ми като джобно ножче.

Не й отговорих. Само напрегнах всичките си сили, за да издържа на погледа й.

— Гаджето ти е сладко — продължи тя, отстъпвайки от Саймън. — Не е кой знае колко вярно… но пък е сладко.

Не отстъпих нито крачка, когато приближи към мен зад колата. Застана толкова близо, че усетих аромата на парфюма й с дъх на ванилия, после се наклони към мен, усмихна се и прошепна една-единствена дума.

— Бау!

Ръцете на Саймън ме обгърнаха, преди да падна на земята.

— Кейлъб — прошушнах, когато я видях да прекосява ливадата. — Той е още там.

Саймън скочи в субаруто и го премести отстрани на пътя, после излезе от колата и взе ръката ми. Двамата се втурнахме след нея и не я изпускахме от очи, като в същото време гледахме да сме на безопасно разстояние. Тя спря само веднъж и вирна глава, сякаш се ослушваше. След няколко секунди продължи напред и влезе в училището.

— Опитах се да го предупредя.

Двамата със Саймън рязко се извърнахме. Кейлъб стоеше зад нас, все така стиснал своя айпод. Лицето му лъщеше, а ризата му беше потъмняла от пот.

— Казах му каква е — продължи той. — Казах му какво прави.

Саймън ме погледна, после пристъпи към него.

— На кого, Кейлъб? На кого си казал?

Лицето му се сгърчи и по бузите му се затъркаляха сълзи.

— На Марк — прошепна. — Снощи той казал, че я обича.

Глава 21

— Не отговаря. — Кейлъб хлопна капачето на мобилния си телефон и го метна на масата.

— В интернет няма нищо — каза Саймън, изключвайки лаптопа си.

— Небето не е било толкова синьо цяло лято. — Кимнах към прозореца. — Може да те е послушал и да е заминал.

Смръщил вежди, Кейлъб отново се зае с дневника на Зара, който, както разбрах, беше превеждал цяла нощ с помощта на френски речник, прекъсвайки само за да търси Марк по телефона. Снощи се бях прибрала право в нас, без да се отбивам до тях, измъквайки се под предлог, че мама ме чака вкъщи. Вече бях наясно, че Саймън не може да контролира реакцията си спрямо Зара, но и на мен не ми беше лесно да овладея емоциите си заради това. Цяла вечер се чувствах ненамясто с тях и наистина имах нужда от кратко прекъсване, за да осмисля онова, на което бях станала свидетел.

Когато се събудих на следващата сутрин обаче, знаех само, че той много ми липсва. Единственото, което успях да направя, преди да хукна към съседната къща, беше да си напълня една купа с корнфлейкс и да взема душ.

— Тук тя не говори за него — каза Кейлъб, прелиствайки страниците. — Името му никъде не се споменава.

— За кого говори тогава? — попитах.

— Всъщност за мен. Излиза, че чувствата й са напълно искрени — поне самата тя вярва в това. Дори не е искала да използва силите си върху мен… или както там предпочиташ да му казваш на това… но когато не съм се поддал още от първия път, тя решила, че няма друг избор. — Той хвърли поглед на тетрадката. — Тук са споменати и доста жени: Бети, Рейна, Мари, Юджиния, Изабел, Джоузефин, Доминик, Сабин.

— Доминик и Сабин бяха снощи на събранието — вметнах. — И двете са в инициативния комитет на фестивала „Северно сияние“.

Кейлъб си записа това.

— Има много написано и за Пейдж. Не съм прочел много, но нейното име най-често се появява. И Джонатан е споменат също.

— А какво записваше в дневника си Зара вчера вечерта — попитах. — Видях я да пише по време на събранието.

Кейлъб разгърна още няколко страници напред.

— Прилича на някакъв списък. Записани са всички, които са били там, както и няколко имена, които не съм чувал. Те обаче са на мъже, не на жени.

— Рейна поиска всеки да даде имената на десет души, които лично поема ангажимент да доведе на фестивала. Тя каза, че от тях зависело да се обедини общността през тия мрачни времена.

Кейлъб погледна към Саймън.

— Трябва да се обадим в полицията.

— И какво ще им кажем? — отвърна Саймън. — Да не предлагаш да заявим, че имаме подозрения как голяма група морски сирени убийци прави заговор да унищожи града по време на първия годишен фестивал на курортния и спа комплекс „Фар“ „Северно сияние“?