Триша Рейбърн - Сирена

Забързах към училището и само веднъж хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че Саймън и Кейлъб подтичват след мен. Водена от жуженето на далечни гласове, лесно открих къде се провежда събранието. Вътре повечето хора стояха прави и аз си запроправях път през тълпата, докато не намерих място, от което ясно се виждаше подиумът.

— Какво прави Марк тук? — прошепна Саймън, промъквайки се до мен.

Проследих погледа му. Приятелят на Кейлъб по сърф седеше на първия ред, точно до единствения свободен стол в залата.

— Добър вечер на всички.

Рейна се изправи на подиума. Беше се преоблякла, преди да тръгне от ресторанта. Сега носеше бяла копринена рокля без ръкави, която подчертаваше загорелите й ръце. Косата й беше привързана на опашка, а лекият грим караше очите й да искрят. Всичко това не остана незабелязано от насъбралото се множество и залата утихна в мига, в който тя заговори.

— Благодаря ви, че се отзовахте в такъв кратък срок, за да обсъдим първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортния и спа комплекс „Фар“. Зная, че е трудно да се празнува на фона на трагедиите, сполетели Уинтър Харбър, включително преждевременната смърт на Пол Карсънс, главен инвеститор на „Фар“ и спонсор на фирмения фестивал.

Тя направи пауза. Погледнах към Саймън и проследих погледа му до първия ред, където Кейлъб се беше настанил до Марк и му шепнеше нещо.

— Но тъкмо заради тези трагедии — продължи Рейна — е по-важно отвсякога да се обединим като един. Нашите гости имат нужда от помощ, за да преодолеят тези мрачни времена.

— Какви гости? — обади се женски глас от противоположния край на салона.

— Приходите ми спаднаха с осемдесет процента — добави друга. — Повечето хора си заминаха, а тези, които още не са го направили, са прекалено изплашени, за да се покажат навън.

— От нас зависи да променим това — каза Рейна. — Затова сме се събрали тази вечер. Инициативният комитет на фестивала доста се потруди, за да измисли как да върнем хората в града. Освен увлекателните забавления и инициативи има още много стимули, които вие, хората от бизнеса, можете да предложите. Бих искала всеки от вас да се срещне с някой от членовете на инициативния комитет, за да обсъдите възможностите. Всичко, като се започне от томболите и се стигне до безплатните добавки, може да привлече вниманието.

— Ей сега се връщам — прошепна Саймън.

Посегнах да стисна ръката му, но той вече беше тръгнал. Надигнах се на пръсти, за да видя накъде се отправя, но тълпата беше много гъста и го изпуснах.

— Ще ви помоля също така да изчислите средно колко посетители обикновено обслужват вашите щандове — продължаваше Рейна — и ще ви помоля да поемете ангажимент да доведете поне по десет души.

— Ами ако не познаваме толкова много хора, които биха дошли? — попита жената, чиято печалба беше паднала с осемдесет процента.

Сребърните очи на Рейна се присвиха, преди да отвърне с усмивка.

— Напротив, познавате.

Столовете заскърцаха по балатума, когато хората взеха да стават и да се събират на малки групи. Реших да се възползвам от раздвижването и да се промъкна през навалицата. Вече бях изгубила от очи Саймън, а сега никъде не виждах Кейлъб и Марк. Когато най-накрая се добрах до първия ред, местата им бяха празни. Щом се убедих, че вниманието на Рейна е насочено към малката група, която я заобикаляше, стъпих на един стол и се надигнах да огледам по-добре залата.

Болката ме ослепи още същата секунда. Тя обхвана главата ми от всички страни и така ме стегна, че накрая усетих черепа си празен като пещера. Коленете ми омекнаха и аз сграбчих облегалката на стола, за да запазя равновесие.

— Хенри, Алън, Клифтън — вие сте при Доминик.

Беше Зара.

— Томас, Крег и Малкълм — последвайте Сабин.

Добрах се със залитане до дъното на залата и се облегнах на стената. Изчаках, докато болката позаглъхне, за да мога да отворя очи, без да виждам двойно, и започнах да оглеждам насъбралото се множество. Саймън, Кейлъб и Марк все още никакви не се виждаха. Но докато Зара сновеше наоколо, упътваше хората, заслушваше се в разговорите им и записваше нещо в тетрадка, момчетата бяха в безопасност, където и да се намираха.

Като внимавах да не попадна в нейното полезрение, аз продължих да се придвижвам покрай стената, насочвайки се към Рейна. Тя стоеше наобиколена от няколко жени, които, изглежда, имаха повече въпроси и грижи за споделяне от мъжете. След толкова лета, прекарани в Уинтър Харбър, вече познавах почти всички. Изключение правеха останалите членове на инициативния комитет. Всички бяха жени на различна възраст. Някои бяха високи, други — дребни. Някои — руси, други — тъмнокоси. Никоя от тях не беше така поразително красива като Рейна, но и те умееха да задържат вниманието на наобиколилите ги мъже.

— Разбирам вашата тревога — чух да казва Рейна на местните жени около нея, докато наближавах. — Случилото се това лято е просто… немислимо. Но ние трябва да се обединим. Трябва да сме силни. — Тя снижи глас. — И нека сме пределно честни — това зависи единствено от нас. Ако поверим тази работа на мъжете, тогава не ни остава нищо друго, освен да клечим скрити и да чакаме бурята да ни отмине. А това не е начин да изцелим нашата общност.

Рейна нямаше съпруг. А като се вземат предвид предишните й коментари относно брака, явно такъв не й трябваше. Но жените около нея очевидно не се интересуваха от това. На тях им харесваше идеята те да са силните. Допадаше им мисълта някой да се нуждае от тях.

Отстъпих встрани и се скрих зад Малкълм, собственика на „Скуийзд“, когато Зара вдигна поглед от тетрадката си. Тя огледа залата, после се наведе, за да каже нещо на русокосата Сабин, член на инициативния комитет. В този момент Малкълм се измести на стола си и закри гледката. Когато отново се дръпна, Зара вече я нямаше.

Запромъквах се в навалицата подир нея, но внезапно с крайчеца на окото си зърнах тетрадката й. Сега беше в ръцете на Сабин и когато тя отгърна една страница, успях да мерна корицата.

Бяла кожена подвързия, на която с дребен шрифт бе изписано „La vie en rose“.

Извадих мобилния си телефон от джоба на дънките и рязко смених посоката, устремявайки се към масата с освежителни напитки. Звънях последователно ту на Саймън, ту на Кейлъб, но при всяко обаждане се включваше гласовата поща. Тогава пратих съобщение на Саймън.

Налях си чаша кафе, грабнах наръч салфетки и забързах обратно към групата на Сабин. Пулсирането в главата ми се усилваше с всяка крачка. Заобикаляйки столовете, най-накрая се добрах до Малкълм, седнал на две крачки от Сабин. Застанах пред него и се насилих да се усмихна.

— Малкълм? — възкликнах, надявайки се гласът ми да звучи развълнувано, а не притеснено. — Малкълм Донахю?

Той се опита да погледне встрани от мен, но аз всеки път се изпречвах пред погледа му.

— Вие сте собственикът на „Скуийзд“, нали?

— Да — неохотно отвърна той, облягайки се на стола. — Мога ли да ви помогна?

— Можете и го правите. Всеки път. Вашият сок от диня и гуава е най-добрият, който някога съм опитвала.

— Много хубаво. Благодаря. А сега, ако нямате нищо против…

— Вие, момчета, знаете за какво говоря, нали? — кимнах към Томас и Грег, собственици на „Мелодиите на Тони“ и „Харбърски домашни любимци“. — Най-добрата закуска на източното крайбрежие.

— Извинете ме — дочух мек глас зад себе си.

Извърнах се рязко. Десният ми крак стъпи върху кожена дамска чанта, оставена на пода, аз загубих равновесие и изпуснах чашата си с горещо кафе в скута на Сабин.

— Боже, толкова съжалявам! — ахнах, когато тя изпищя и подскочи от стола. — Колко съм непохватна — нека да ви помогна.

— Всичко е наред — каза Малкълм, избутвайки ме с лакът настрани, докато се опитвах да попия облятото с кафе коляно на Сабин. — Нека да полеем със студена вода мястото. Нали не искате да си развалите хубавата рокля?

Наистина беше хубава рокля. Жълта, с дълга набрана пола, която се носеше като шлейф след нея, докато Малкълм я отвеждаше.

За щастие роклята се оказа по-важна за Сабин, отколкото дневника на Зара и сега той лежеше на мястото, където го бе изпуснала — в тъмнокафявата локва на пода.

Когато Томи и Грег забързано ги последваха, аз се наведох, изтръсках дневника от кафето, мушнах го в колана на дънките си под пуловера и попих останалото кафе със салфетките.

— Ще взема още хартиени кърпи от тоалетната — казах на висок глас, в случай, че умишленият инцидент беше привлякъл вниманието на Рейна.

После се втурнах към фоайето и побягнах.

Болката се усили. Пред очите ми заподскачаха като искри бели петна и аз едва виждах къде вървя. След един коридор без изход и три заключени класни стаи най-накрая открих главния вход и отворих широко вратата. Бяхме оставили колата в дъното на паркинга. Ако Саймън и Кейлъб вече бяха там, щяха да я подкарат към мен, за да ускорят бягството ни. Когато не видях да приближават, още по-бързо затичах в тъмното.

— Липсваше ми.

Забавих и спрях зад един миниван. Субаруто беше две редици по-нататък и от мястото си не можех да го видя… затова пък я чувах така ясно, сякаш стоеше до мен.