Триша Рейбърн - Сирена

— И? — подканих я да продължи, когато тя замълча и ме изгледа така, сякаш трябваше да разбирам за какво ми говори.

— Някои от момчетата в нейния клас ви бяха видели заедно, когато ви оставяхме с колата пред училище. И тъй като те харесали, те предали валентинките, предназначени за теб, по сестра ти.

— Това изобщо не си го спомням.

— Знам, че е така. Ти никога не си слагаше на сърце такива неща — нито тогава, нито след това. Не забелязваше, когато някое момче иска да те покани на среща, или пък излиза с Джъстин единствено заради надеждата някой път да успее да те заговори.

— Но аз дори не съм излизала на среща. — Това си беше самата истина въпреки случилото се със Саймън.

— Ако никога не си била на среща, то не е защото никой не е искал да излезе с теб.

— Мамо — казах спокойно, — Джъстин ходеше на рафтинг29, прибираше се по нощите и се беше целувала с много момчета. Тя не се боеше от нищо. Затова всички я обичаха. Точно затова аз я обичах.

— Вярно, тя правеше всички тези неща, защото смяташе, че като твоя сестра трябва много да се старае, за да започнат хората да я забелязват. Когато порасна, тя престана да говори за това с мен и баща ти, но ние въпреки това знаехме защо го прави. Затова и се стараехме толкова тя да се чувства обичана.

— Ако всичко това е истина — казах, без да вярвам на нито дума от чутото, — тогава защо правеше всичко възможно, за да ме пази? Тя се грижеше за мен и ми помагаше да преодолявам поне донякъде страховете си. Ако моето съперничество я е принуждавало да работи толкова усилено, не трябваше ли да е по-студена с мен? И по-злопаметна? Не трябваше ли да сме врагове, вместо най-добри приятелки?

— Ти беше толкова наивна, така неуверена. Тя добре знаеше, че единствено ти не забелязваш онова, което е очевидно за всички останали. — Мама сведе поглед. Блестящите й от гланца устни се разтвориха, сякаш се канеше да разкрие още подробности… но накрая все пак замълча.

— Какво искаш да ми кажеш с това? — Вече с усилие удържах гласа си спокоен. — Какво общо има то с всичко останало?

— Ванеса, Джъстин беше красива. Имаше прекрасен ум, беше забавна и завладяваща. — Тя ме погледна и очите й се напълниха със сълзи. — Но заедно с това тя беше и най-неувереният човек, когото съм познавала. Според мен точно затова приемаше всякакви предизвикателства. Точно затова е скочила от скалата посред нощ, въпреки опасността.

Гледах я, без да я виждам. Ако всичко това бе вярно, тогава Зара нямаше нищо общо със смъртта на Джъстин.

Аз бях виновната.

— Както и да е — каза с въздишка мама. — Не бих искала това да ни развали чудесната закуска. Разприказвах се, защото досега не сме говорили за онова, което ни сполетя, и…

Тя замълча, когато сложих на масата пред нея лист хартия. Наблюдавах очите й, докато погледът й се придвижваше от написаното със зелено в долния край към деветте думи в центъра.

— Какво е това? — попита тя, а розовият гланц за устни изпъкна още повече на фона на пребледнялото й лице.

— Есето на Джъстин — казах, а сърцето ми блъскаше в гърдите. Носех този лист в чантата си, откакто го свалих от корковата дъска в стаята на Джъстин. — На тема коя е тя и каква иска да стане.

Мама бързо ме погледна.

— Какво си… Как си…?

— Тя нямаше да постъпи в „Дартмут“. Даже не си е пратила документите.

Стомахът ми се сви, когато видях очите й отново да се пълнят със сълзи и за секунда почти съжалих, че й казвам това — след смъртта на Джъстин то беше най-ужасяващото нещо, което би могло да й се случи. Но тя ме извади от равновесие, като на практика току-що ме обвини, че съм вгорчила живота на Джъстин, преди да я накарам да скочи от скалата. Исках да разбере, че и тя като мен не беше познавала истинската Джъстин.

— Нищо не разбирам — каза най-накрая тя с приковани към листа очи. — На мен ми каза, че са я приели. Носеше тениските с герба на университета. Не се разделяше от чадъра. Когато стана на осемнайсет, прехвърлихме на нейно име сметката със спестяванията за обучението й и тя изпрати депозит в университета веднага след това.

— Всъщност виждала ли си фактура от банката за този превод? — попитах внимателно. — Или копие от чека, изпратен в „Дартмут“?

— Сигурно… А може и да не съм. Това сега ми се вижда толкова отдавна, че не мога да си спомня. Сещам се, че по онова време бях много заета в работата, а тя изглеждаше толкова развълнувана, така погълната от всичко… — Мама поклати глава, после вдигна очи към мен. — Защо й е трябвало да лъже?

Свъсих вежди, когато сълзите отново потекоха по бузите й.

— Не съм сигурна.

Поколебах се дали да й кажа, че отначало причината да се върна в Уинтър Харбър бе да разбера цялата истина за това, но после се отказах. Не ми се искаше да се впускам в разгорещен спор за Кейлъб или да бъда затрупана с въпроси, на които нямам отговор. Освен това не я бях виждала толкова покрусена, откакто полицията пристигна с ужасяващата новина в къщата ни край езерото и въпреки намерението си отпреди малко, не исках да кажа нещо, което ще я разстрои допълнително.

Хвърлих учуден поглед към салона, когато няколко мъже на средна възраст около една маса избухнаха в шумен смях. Странният ни разговор така ме беше погълнал, че забравих къде сме и защо сме дошли.

— Заповядайте — бъркани яйца, препечени филийки и две чаши кафе.

Обърнах се назад, изненадана, че главата не ме боли.

— Ще обичате ли още нещо?

Рейна. Стоеше до масата и се обръщаше и към двете ни, но гледаше само мен. Носеше къса зелена лятна рокля, която подчертаваше тена й… и извивките на тялото й.

— Здравейте, госпожо… госпожице Марчанд — казах и забих очи в мама. Но тя беше така разтърсена от есето на Джъстин, че дори не забеляза димящата чиния пред себе си. — Какво правите тук?

— Това е моят ресторант — отговори тя, а престорената й усмивка стана още по-широка. — Защо ти е чудно, че ме виждаш тук?

— Разбира се. Извинете. — Не издържах на нейния поглед, защото имах чувството, че сребърните й очи ме обстрелват с лазери. Извръщайки глава, забелязах, че мъжете от масата в другия край на салона бяха престанали да се смеят и наблюдаваха Рейна, вцепенени.

— Как е Пейдж? — попитах.

— Никога не е била по-добре.

Хвърлих един поглед на мама. Тя сякаш не забелязваше присъствието на Рейна.

— Мамо — казах високо, сякаш тя имаше проблем със слуха, — това е майката на Пейдж, Рейна.

Спрях да дишам, докато тя вдигаше поглед от масата.

— Радвам се, че дъщерите ни са се открили — каза тя, преди да забие отново поглед в листа пред себе си.

Когато я погледнах отново, Рейна продължаваше да се усмихва.

— Това ли ще е всичко?

Кимнах и лицето ми пламна.

— Ще предам поздравите ти на Пейдж — подхвърли през рамо Рейна и се отдалечи. — О, и не пропускай да посетиш нашия щанд на първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортен и спа комплекс „Фар“! Ще бъде страхотно.

— Мамо — изшептях, когато Рейна изчезна в кухнята. — Това беше Рейна Марчанд.

Никаква реакция.

— Мамо — опитах отново, закривайки с длан написаното от Джъстин, за да не може да го вижда.

Тя вдигна поглед.

— Рейна Марчанд — повторих. — Майката на Пейдж и Зара, дъщерята на Бети — онази Бети, която е открила този ресторант преди петдесет години.

— Е, и?

— Не я ли познаваш? — Чувах как сърцето бие в ушите ми, докато чаках да отговори.

— Съжалявам, Ванеса — каза тя най-накрая, а гласът й звучеше уморено. — Никога през живота си не съм виждала тази жена.