Триша Рейбърн - Сирена

Най-вероятно защото от десет години приготвяше само кафе за закуска.

— Харесвам всякакви горски плодове — казах, запазвайки за себе си своето предположение.

Тя въздъхна.

— Слава богу. Вече бях започнала да се притеснявам, че може да си алергична към нещо — не бих си простила, ако съм забравила и това.

— Мамо… за какво е всичко това?

— Какво всичко? — Тя се обърна към купата за разбиване. — Снощи почти нищо не хапна. Реших, че може би си гладна.

Това не беше обичайното поведение на мама. Дори да беше счупила яйце за последен път преди десет години, тази продължителна пауза не можеше да е причина за нейната нервност и припряност сега. Освен това беше най-големият маниак на тема ред и чистота, когото познавам. Ако наистина е искала да ми приготви закуска, само защото може да съм гладна, тя би почистила и прибрала всичко, след като приключи.

Лека-полека започвах да подозирам какво не е наред и понеже бях сигурна, че няма да получа прям отговор от нея, отидох до кухненската маса и издърпах последния брой на „Уинтър Харбър Херълд“ изпод парче хляб.

Закашлях се, за да прикрия ахването си. Очаквах новината, но не и заглавието на първа страница.

Прегледах набързо статията и с облекчение установих, че нито една от новите жертви не е Джонатан.

— Мамо… какво ще кажеш да излезем да хапнем навън?

Тя се обърна към мен.

— Навън ли?

— Стоиш затворена тук от дни. Една малка промяна на обстановката ще ти се отрази добре.

Тя светна, сякаш бях предложила да си плюем на петите към Бостън, и аз се опитах да потисна слабото чувство за вина, което изпитах, задето я бях подвела. От два дни се чудех как да я подпитам за отношенията й с Рейна, като избегна прекия въпрос дали наистина са се познавали и как е станало това. Не исках допълнително да разстройвам мама — тя и без това беше достатъчно изнервена, нито да й давам повод да ме натика на задната седалка на беемвето и да ме отведе далеч оттук. Вече бях на крачка от това направо да изтърся името на Рейна пред нея, за да видя как ще реагира, защото нямах никаква идея как да измъкна нужната информация в обикновен разговор… поне досега.

— Можем да отидем в ресторанта на Бети — предложих, наблюдавайки внимателно изражението й. — Говоря за рибената къща на кея.

— Прекрасна идея. Не сме ходили там от години. — Тя ме целуна по бузата на излизане от кухнята. — Благодаря ти за това предложение.

По пътя към града си мислех, че само преди няколко дни нямаше сила, която да ме накара да предложа подобно нещо. Защото двете с мама не правим такива неща. Дори рядко си говорим. Мама и Джъстин бяха способни с часове да обсъждат дрехи и гримове, веднъж месечно ходеха заедно на шопинг до някой мол и често предприемаха съвместни спа ваканции. Тъй като не споделях техните интереси, аз обикновено не ходех с тях, а оставах вкъщи с татко, четях и гледах филми. Закуската при Бети щеше да е първото, което правим само двете с мама.

Обикновено се страхувах от дългите мълчания и мъчителните разговори. Този път обаче не ме беше страх. Чувствах се някак по-силна, по-самоуверена след нощта, която прекарах със Саймън, и това чувство се засили още повече след неговата изповед в колата пред „Фар“. Оттогава даже не спях на включен телевизор. Сякаш Саймън се беше превърнал в моята светлина нощем. Дори когато не бяхме заедно, го усещах как осветява света около мен и вече не се боях.

Когато Саймън и Кейлъб се върнеха от колежа „Бейтс“, където бяха отишли да проучват сирените и начините да ги спрем, щях да направя всичко възможно да изразя своята благодарност към Саймън.

— Май няма много хора — каза мама, когато спряхме на полупразния паркинг десет минути по-късно.

Извърнах се на седалката и огледах наоколо. Макар и на обичайния си пост, Гарет вече не питаше посетителите дали имат резервация. Новините за последните удавени или бяха прогонили хората от града, или ги бяха накарали да се затворят в летните си къщи, далеч от всякаква опасност.

Крадешком поглеждах мама, докато прекосявахме паркинга и влизахме в ресторанта. Тайно се надявах, че семейният ресторант на Рейна автоматично ще предизвика някаква реакция у нея, но дори да беше така, тя добре я прикриваше.

— Тук си доста известна — каза мама, когато се настанихме — салонният управител, помощник-келнерът и сервитьорът ме бяха поздравили.

— Сприятелих се с Пейдж Марчанд — отговорих, вдигайки поглед от менюто, за да наблюдавам реакцията й. — Ресторантът е тяхна семейна собственост и аз им помагам от време на време, затова персоналът ме познава.

— О, скъпа. — Тя вдигна глава и се усмихна. — Толкова се радвам, че имаш нови приятели.

Кимнах и отново забих нос в менюто, чудейки се дали не е време най-после да стигна и до името на Рейна.

— Нали знаеш, сестра ти по същия начин се справяше с всичко.

Отново вдигнах поглед от менюто.

— Тя направо те обожаваше, но невинаги й беше лесно с теб. Затова излизаше толкова често и имаше толкова много гаджета и приятели. Отчаяно се нуждаеше от одобрението на хората — колкото повече хора я харесваха, толкова по-добре се чувстваше.

Поклатих глава, забравяйки за момент причината да дойдем тук.

— Какво искаш да кажеш с това, че отчаяно се е нуждаела от одобрението на хората? Как така не й е било лесно?

— Какво да ви предложа днес?

Изпуснах менюто на масата и сграбчих главата си с ръце. Тайно се бях надявала Зара да е на работа днес — щом като е заета в ресторанта, значи няма опасност да върши нещо друго — но мислите ми бяха заети и пропуснах да се огледам за нея. И ето че сега тя стоеше точно до нашата маса, държеше тефтера за поръчки и се усмихваше така, сякаш бяхме обикновени клиенти, а тя — обикновена сервитьорка.

— Здрасти, Зара. — Насилих се да сваля ръцете си от главата, за да не събудя подозрението на мама.

— Ванеса — откликна с безразличие тя.

— Мамо — успях да кажа, опитвайки се да не се мръщя от изгарящата болка, която цепеше главата ми, — това е Зара Марчанд, сестрата на Пейдж.

— О! — Мама протегна ръка да се здрависа. — Радвам се да се запознаем. Тъкмо казвах на Ванеса колко съм щастлива, че тук е завързала нови приятелства. Това лято беше доста мъчително за нашето семейство, както можете да си представите, затова…

— Ще поръчаме бъркани яйца, препечени филийки и кафе — прекъснах я аз.

Мама ме погледна изненадана.

— Идват веднага. — Сребърните очи на Зара светнаха, когато взе обратно менюто от ръцете ми.

— Съжалявам — обърнах се към мама, когато Зара се отдалечи, — но съм доста гладна.

Мама сбърчи вежди, но не настоя да й обяснявам.

— Та, докъде бяхме стигнали? А, че на Джъстин никак не й е било лесно. — Преди няколко дни не бих допуснала, че съм способна и на това. Но сега подозирах, че мама може да знае за Джъстин нещо, което аз не знам, затова не отклоних разговора, както бих направила доскоро. Пък и ако оставех мама да говори, тя можеше да се отпусне и да изтърве нещо за Рейна.

Мама постави ръцете си една върху друга на масата и се приведе напред.

— Скъпа… ти си изключително красиво момиче.

Поклатих невярващо глава.

— Да, точно така е. — Тя постави ръка върху моята. — Знам, че не си даваш сметка за това. Никога не си го осъзнавала. Може би точно това влудяваше Джъстин повече дори от факта, че винаги забелязваха първо теб, а след това нея.

— Мамо, не се засягай… но това е направо нелепо. Джъстин беше ослепителна. Всички я обичаха. Тя имаше повече приятели и гаджета, отколкото друго момиче би спечелило за цял живот.

— И здравата се потруди, за да бъде така.

Издърпах ръката си изпод нейната и се облегнах на стола.

— Когато двете бяхте съвсем малки, всеки ден ви слагах в една двойна количка и ви водех на разходка в парка. И всеки ден ме спираха поне десетина души, за да ми кажат колко красиви дъщери имам.

— Дъщери — натъртих.

— Да, Джъстин също беше красива. — Тя замълча. — Но, Ванеса… те винаги гледаха към теб.

— Значи просто съм била сладко бебе — казах, стараейки се да бъда търпелива. — По онова време Джъстин е била твърде малка, за да й пука за чуждото внимание, а когато порасна, вниманието на всички вече беше насочено само към нея.

По всичко личеше, че мама много внимателно подбира следващите си думи.

— Спомняш ли си, когато ти беше в шести клас, а Джъстин — в седми, и на Свети Валентин, когато се прибрахте след училище, кутията, в която си носеше обяд, беше пълна с валентинки?

— Може и така да е било — казах, макар да не си го спомнях.

— Знаеш ли колко валентинки беше получила Джъстин?

— Десет? Двайсет?

— Трийсет и три.

— Ето, видя ли? — Изпитах необяснимо чувство на триумф. — Няма как моите да са били повече.

— Само дванайсет бяха за нея — продължи мама. — От нейни приятелки.