Триша Рейбърн - Сирена

— Случи се онзи ден.

— Онзи ден… в Спрингфийлд?

Той кимна.

— В гората. Когато ги видяхме на скалите.

Сведох очи. Не бях сигурна дали говори за същия момент, но си спомнях съвсем ясно едно нещо — как гледаше Зара, сякаш дотогава не беше подозирал колко е красива. В този миг той беше забравил, че съм до него.

— Отначало мислех само за Кейлъб. Притеснявах се, че няма да го открием, и се тревожех за състоянието, в което може да го намерим. — Той замълча. — После, когато видях якето му да виси от клона като някакво кодирано послание, всички тревоги и мисли като че експлодираха в главата ми. Бях побеснял. Тичах към тях и си мислех какво ще й кажа, какво ще направя с нея. Като стигнахме горичката, бях готов да я сравня със земята и се втурнах право към Зара.

Чаках да продължи.

— И какво стана тогава?

— Не зная. Тялото ми беше готово да действа, но главата…

— Спокойно, Саймън, всичко е наред сега — казах. — Та, какво е станало с главата ти?

— Ванеса, моля те да ме разбереш. Тогава не бях способен да се контролирам, не знаех какво става с мен… Имах само смътна представа какво се случва. — Дишането му стана плитко и трескаво. — Когато ги видяхме там, на скалите, аз вече не исках да нараня нея… Исках да нараня него.

Дъхът ми секна.

— Чувствата ти са били объркани. Всичко ти се е стоварило наведнъж в този момент, бил си съкрушен.

— Повярвай ми, не беше така.

Каза го толкова сериозно, толкова откровено, че нямах друг избор, освен да повярвам, че той вярва на онова, което ми казва.

— Но защо? — попитах. — Защо си искал да нараниш Кейлъб?

Той вдигна глава и лицето му се сгърчи, сякаш предварително се каеше за онова, което предстои да каже.

— Защото ревнувах.

Отдръпнах се назад.

— Когато я видях, всичко друго мина на заден план. Гората, издирването, всичко случило се през последните няколко седмици.

— И аз включително — подхвърлих, гледайки през прозореца.

— Виждах единствено нея — продължи той с треперещ глас. — Тя се опита, Ванеса. Опита се да ме накара да откликна на нейния зов. А те притежават огромна сила. То не е просто звук или песен — не прилича на нищо, за което се говори в легендите.

Обърнах се да го погледна, а сърцето думкаше в ушите ми.

— И какво е то?

Той замълча.

— Нали ти се е случвало да плуваш по гръб в езерото и ушите ти да са ту под водата, ту отгоре? Така за части от секундата долавяш всички звуци наоколо, а после те заглъхват и стават далечни и неясни. Усещането е като да преминаваш от един свят в друг.

Знаех много добре за какво говори. Още преди злополуката мигът, когато всичко около мен заглъхва и вече не можех да чувам какво става над водата, ме караше да се чувствам неспокойна.

— Това е нещо подобно — като да плуваш на повърхността, а после бавно и нежно водата да те погълне. Усещаш, че потъваш все по-дълбоко и по-дълбоко, но не можеш да се противопоставиш. Чувството не е никак неприятно, затова изобщо не опитваш да му устоиш. Просто се оставяш на водата да те завлече надолу, докато оглушееш за всичко.

— Ти виждаше ли я, когато това се случи с теб?

— Да. Но тя изглеждаше съвсем различна. Всичко изглеждаше различно. Сякаш бяхме заобиколени от милиони огледала, а слънчевите лъчи рикошираха последователно в тях, докато гората не се изпълни с бяла сияйна омара.

— Виж какво — започнах, опитвайки се да говоря като приятел, който е готов да помогне, — това наистина звучи доста откачено. Но ти вярвам и не се съмнявам, че наистина си видял и чул нещо необичайно там. В такъв случай, ако имаме работа с подобно нещо…

— Ванеса.

Стиснах очи. Единственото, което доскоро желаех да науча, е какво точно се е случило с Джъстин и как са преминали последните няколко месеца от живота й. Исках да се добера до отговорите на някои въпроси, за да разбера защо бе скочила от скалата, да го преодолея и да продължа нататък. Как се стигна до това, което преживявах в момента?

— Ванеса — повтори той, вдигна един кичур коса, който падаше пред лицето ми и го прибра зад ухото.

— Саймън… недей. Моля те. Всичко това ми идва малко в повече. Но иначе съм добре.

— Аз все пак успях да избягам. Не искаш ли да разбереш как?

Готвех се да поклатя отрицателно глава, но той ме хвана за брадичката и не ми позволи.

— Заради теб.

Вдигнах очи.

— Бях се отърсил от първоначалното си вцепенение много преди да ти кажа да вървиш след Кейлъб и да бягаш от нея, защото те чух. Ти проговори и аз отново се върнах към реалността. А когато останахме само двамата със Зара и тя впрегна всичките си сили, за да ме накара да отида при нея, да бъда с нея, аз отново те чух.

— Но тогава мен вече ме нямаше там. Бях много далече от теб и от това място.

— Зная. — Той приближи лицето си до моето. Когато заговори отново, гласът му беше тих и нежен. — Ванеса, онова, което се случи миналата нощ… не беше просто една нощ.

Взирах се в лицето му, разкъсвана от желанието да го накарам да замълчи и нуждата да чуя как ще продължи.

— Откакто ти и семейството ти започнахте да идвате през ваканциите в Уинтър Харбър, нямах търпение да дочакам следващото лято, за да те видя. Можех с часове да говоря с теб за книги, за филми, за Джъстин и Кейлъб… или просто да мълча заедно с теб. Сигурно си усещала колко ми е лесно и приятно с теб.

Кимнах. Аз също се чувствах така.

— Но преди няколко години нещо се промени. — Той ме погледна. — Помниш ли какво се канехме да правим вечерта, преди да стане злополуката с теб?

— Разбира се. Беше четвъртък. По програма първо беше автокиното, после сладолед.

— Точно така — каза той. — Само дето ти не успя да дойдеш… защото беше в болница.

— Вие двамата с Кейлъб пристигнахте с един лаптоп и купчина филми на дивиди.

Той погледна встрани.

— Помниш ли кой филм гледа онази нощ?

— „Безсъници в Сиатъл“. Според Кейлъб една романтична комедия беше най-подходящото нещо за деликатно състояние като моето.

— Аз обаче не помня филма… защото така и не разбрах какво гледам. Нито веднъж не погледнах към екрана на лаптопа, защото не можех да откъсна очи от теб. Двете с Джъстин седяхте на леглото, компютърът беше в скута й, Кейлъб седеше на стола до Джъстин, а аз…

— Беше край прозореца — довърших. — В другия край на стаята. Каза, че ти е горещо и искаш да си близо до климатика.

— Не ми беше горещо. Бях уплашен. Никога не съм бил толкова уплашен през живота си като тогава.

Опитах се да си го представя как седи в другия край на стаята и ме наблюдава в продължение на часове. Онази вечер се чувствах щастлива, че има нещо, което да отвлече вниманието ми от току-що претърпяната злополука, и се бях потопила изцяло във филма, без да забелязвам какво се случва около мен.

— Но аз бях съвсем добре тогава… просто ме оставиха няколко дни в болницата, за да ми направят пълни изследвания.

— Ванеса… ти беше престояла във водата тридесет и четири минути. Никой не би оцелял след подобно нещо. Онази нощ си дадох сметка какво е да те загубя.

Посегнах да изтрия сълзата, която се стичаше по бузата му. Той взе ръката ми и се наведе още по-близо към мен. Исках да ме целуне. Искаше ми се да повярвам, че това, което ми каза току-що, и онова, което се беше случило между нас, не е било грешка. За секунда вярвах, че ще ме целуне, че бих могла… но вместо това той допря устни до челото ми.

— Съжалявам — прошепна той. — Съжалявам, че Зара успя да оплете и мен. Ето това е, което аз знаех, а ти не знаеше. Ето защо вярвам на Оливър. — Той се отдръпна и ме погледна. — Не твърдя, че причината за всичко е само в това. То не обяснява странните промени в климата и защо те вършат такива неща. Но ще направя всичко възможно да разбера нещо, докато не получим достатъчно информация, за да ги спрем.

Преди да успея да отговоря, задната врата рязко се отвори и през нея в колата нахлу студен вятър и дъжд.

— Какво става? — Лицето на Саймън доби решителност. — Какво каза Джонатан?

Кейлъб се строполи на задната седалка, дишайки тежко. Косата му беше мокра, дрехите — прилепнали към тялото, по лицето му се стичаше вода, но той сякаш не го забелязваше.

— Джонатан нищо не каза. Никой не го е виждал или чувал от три дни.