Триша Рейбърн - Сирена

— Това е лудост. Даваш си сметка, че това е чиста лудост.

— Звучи откачено — каза Кейлъб, — но пък има логика.

Саймън гледаше право пред себе си, докато шофираше, отказвайки да се съгласи с някой от нас.

— Рейна може и да е странна, Зара може и да е способна на ужасни и невъобразими постъпки, но… сирени?! Като онези красиви и въображаеми създания, които примамват моряците на сигурна смърт? — Поклатих глава. — Това да не ти е „Одисеята“? Всичко се случва наистина — тук, в реалния живот. Ако искаш, наречи ги серийни убийци — чудесно. Но да твърдиш, че примамват мъжете с упойващите си песни само заради тръпката от лова, това вече е безумие.

— Ванеса, аз чувам Зара! — Кейлъб звучеше развълнуван и някак облекчен, сякаш най-накрая беше открил обяснение за всичко. — Гласът й звучи в ушите ми, дори когато не я виждам наблизо. Затова, щом ме повика, аз не мога да се съсредоточа върху нищо друго. В такъв момент не съм способен да се отърва от мисълта за нея, нито да си кажа, че искам да се махне завинаги и да ме остави на мира. Мога единствено да я слушам, да си я представям, да искам да бъда колкото се може по-близо до нея — дори да съм на стотици километри разстояние от нея.

В главата ми отново проблесна спомена за тях двамата на скалите в горичката. Той изглеждаше едновременно горящ от желание и притеснен, когато тя пропълзя към него и притисна тялото си към неговото, но нали съвсем наскоро бе загубил приятелката си. И независимо от това какво се крие под красивата външност, Зара си остава зашеметяваща. Той просто се е чувствал наранен, самотен и виновен, задето усеща привличане към друго момиче.

— Нали чу какво каза Оливър — Бети е искала да избяга от миналото си. Затова е изоставила семейството си и е дошла тук, затова е било невъзможно двамата с Оливър да бъдат заедно.

— Защото другите откачени мъжемелачки от семейството й са щели да разберат какво става, да го примамят далеч от нея, да го убият и да си я приберат обратно, така ли? — Погледнах Кейлъб. — Чуваш ли изобщо как звучи всичко това?

— Ами бащата на Зара и Пейдж? — попита той. — Да си ги чувала някога да говорят за него?

— Не съм — признах, — но може просто да са си такива, да не обичат да разказват за семейството си. Не знам също така кой е любимият цвят на Пейдж и кога е рожденият ден на Зара, например.

— Не знаеш нищо за баща им, също както и ние, защото вероятно не е един и същи човек. Рейна може да е убила и двамата, когато всичко е приключило.

— Саймън. — Обърнах се да го погледна, после сведох очи към кокалчетата на пръстите му, които бяха побелели от здравото стискане на волана. — Гласът на разума ще ни е от полза точно в този момент.

— Кейлъб трябва да слезе.

Отне ми секунда, докато разбера, че колата е спряла. Проследих погледа на Саймън и се опитах да разбера къде сме, взирайки се през проливния дъжд, който обливаше предното стъкло.

— При „Фар“ ли сме?

Кейлъб се облегна на седалката и погледна през прозореца от своята страна.

— Какво правим тук?

Саймън продължаваше да гледа право пред себе си.

— Бети е престанала да говори на Оливър след нощта, която са прекарали заедно на Скалите на Хиона. Същата нощ е забременяла с Рейна.

— Е? — Все още не виждах връзката.

— Ако се съди по албума на Зара, тя зарязва всяко момче в секундата, в която то каже, че я обича, а после гаджетата й мистериозно изчезват.

— Значи Зара има албум? — попита Кейлъб. — Не я мислех за такъв тип момиче.

— А сега — продължи Саймън, без да обръща внимание на Кейлъб — Пейдж е бременна.

Усетих как стомахът ми се свива на топка. Досега бях толкова заета да отричам всичко, което Оливър ни каза, че не си направих труда да помисля какво би станало, ако всичко това е самата истина.

— Джонатан.

— Джонатан — повтори Кейлъб. — Джонатан Марш ли? Какво общо има той?

Вперих поглед в кейовете на „Фар“. Лъскавите яхти, сега празни и обезлюдени, подскачаха като детски играчки в бушуващата вода.

— Той е гаджето на Пейдж.

— Бети е обичала Оливър — продължи Саймън. — Искала е да го предпази и затова, след като му се е отдала, го е изолирала напълно. А е можела да го убие. От всичко чуто личи, че ако не е била сама, е щяла да го направи. Не защото е искала да го нарани, а защото това се е очаквало от нея. Защото те не допускат никой да разбере какво са всъщност.

Продължавах да се взирам през прозореца, недоумявайки как е възможно тези думи да излязат от устата на Саймън. Какво стана с неговия научен скептицизъм? Къде отиде автоматичното отхвърляне на всичко, което е извън човешките възможности. Защо сега не настоява да получи необорими доказателства?

— Трябва да кажем на Джонатан. Трябва да го предупредим за Пейдж, преди нещо да се е случило с него. — В гласа на Кейлъб имаше някакво примирение.

Тръснах глава.

— Познавам Пейдж. Дори ако чисто хипотетично допуснем, че е възможно в някоя паралелна вселена Бети да е наследник на сирените убийци, в Пейдж не тече тяхната кръв. Но дори да е така, тя не го знае. Тя е твърде мила, прекалено добра за това. Виждала съм ги двамата с Джонатан — тя е луда по него. И никога не би го наранила.

Саймън се обърна към мен.

— Можеш ли да кажеш същото и за Зара? Ами Рейна?

Лицето ми пламна. Той не се шегуваше.

— Какво да му кажа? — обади се Кейлъб. — Как можеш да обясниш на някого… това?

Саймън се извърна към него.

— Никак. Затова нищо няма да му казваш. Не искаме да го подплашим, нито да му даваме повод да разпитва Пейдж за каквото и да било. Не знаем какво е казала тя на Рейна. Последното нещо, от което имаме нужда сега, е те да се усъмнят в нас.

— Искаш ли да отида и да проверя как е той? Да се уверя, че още е на крака и не се усмихва?

— Точно това искам. И гледай да разбереш нещо за Пейдж и връзката им. Работили сте заедно, нали? Тогава това няма да му се види странно.

Кейлъб издаде нещо средно между смях и въздишка.

— Прав си. Изобщо няма да му се види странно.

Той се забави още минута и аз си помислих, че отново преценява какви са шансовете онова, което те двамата мислеха, да излезе истина, но после отвори вратата и изскочи от колата. Наблюдавах го как прехвърля в ръцете си айпода и слушалките, докато препуска под дъжда.

— Ти си права.

Погледнах надолу към ръката на Саймън, която лежеше върху моята.

— Всичко това звучи абсолютно откачено — продължи той. — От първата до последната дума. При нормални обстоятелства щях да благодаря на Оливър за отделеното време и да забравя всичко, което ни каза. Но сега обстоятелствата не са нормални. — Той се наведе към мен. — Помисли сама. Остави настрана какво ни каза Оливър, спомни си ти какво си видяла досега. Всичко онова, за което ми разказа.

— Доста странни неща видях — признах си. — Но не им хващам вяра. Не мога. Легендата за сирените се е родила в стари времена, когато хората не са могли да предвидят или да си обяснят много неща. Като времето например — те не са знаели, че Луната, Слънцето и океаните са взаимосвързани и са причината за природните катаклизми, при които са измирали мнозина. Сирените са измислени, за да могат хората да си обяснят неща, за които не са могли да намерят друго обяснение. — Стиснах пръстите му в своите. — Но ти по-добре от мен разбираш това. Ти знаеш причините за климатичните промени. И можеш да обясниш защо се случва всичко.

— Ти беше до мен, когато през последните няколко седмици търсех обяснение за онова, което се случва около нас. Но то излиза извън рамките на всички природни закони. И не се поддава на научно обяснение.

— Ами Джъстин? — попитах. — Тя беше момиче. И не се усмихваше, когато я намериха.

— Според мен се е оказала на пътя им. Мисля, че по някаква причина Зара е взела на мушка Кейлъб и когато той не се е поддал, както е очаквала, тя е решила да премахне пречката.

Наблюдавах го, докато говореше, и чувството за безсилие постепенно отстъпваше място на безпокойството. Като страхливка по рождение и твърдо вярваща във всички тъмни сили, които изпълзяват с падането на нощта, на мен повече ми подхождаше да приемам лишени от логика и рационалност теории. Но Саймън беше Господин Наука. Той беше ходещата прогноза за времето. Как тогава точно аз се оказах скептикът в групата?

— Ти знаеш нещо повече от това, което казваш. — Не бях сигурна дали е така, докато не го изрекох на глас. Наклоних глава към него, за да го накарам да ме погледне в очите. — Така ли е наистина? Знаеш нещо, което аз не знам. И то обяснява всичко.

Той избегна погледа ми.

— Саймън. — Стиснах още по-здраво пръстите му, когато се опита да се освободи. — Кажи ми. Мога да го понеса, дори да не ти се вярва. — Продължавах да го гледам упорито, докато той се взираше напред в дъжда.