— Единственият начин да не го разбере, беше да напусне града. За щастие беше твърде отдадена на ресторанта и това я задържаше тук, иначе би могла да отиде където си поиска. А ако човек пожелаеше да я види, просто трябваше да отиде в ресторанта. Започнах да го посещавам всеки ден през обедната почивка, надявайки се да ми се отвори случай да поговоря с нея. Когато нямаше много хора, тя сядаше на моята маса. За жалост през повечето време говорех само аз — колкото пъти понечвах да я попитам за нещо различно от ресторанта, тя винаги сменяше темата. Затова пък обичаше да слуша различни истории за Уинтър Харбър — наричаше го дома, който винаги е искала да има — и аз й разказвах всичко, което знам, защото това я правеше щастлива. Когато изчерпах историите, които знаех, започнах да се ровя за още.

— Затова ли никъде в книгите си не споменавате за загадъчните смъртни случаи? — попитах и му подадох неговата бележка, в която се казваше, че сиянието на Уинтър Харбър поглъща мрака. — Защото искахте да останат само историите, които я правят щастлива?

Оливър погледна бележката, после постави длан върху корицата на книгата, без да отговори.

— След няколко месеца тя най-после се съгласи да излезе на истинска среща с мен. Вече беше зима и езерата наоколо бяха замръзнали. Отидохме да се пързаляме на езерото Кантака, после й приготвих вечеря. — Той замълча. — В тази нощ тя ми разказа за себе си и за своя живот неща, които по думите й не беше споделяла с никой друг дотогава…

— Какви например? — попитах, а сърцето ми биеше лудо, докато неговата усмивка гаснеше.

— Каза ми, че е отгледана от майка си и лелите си в „необичайна“ среда. И че напуснала дома си, без да им каже нито защо, нито къде заминава, защото не одобрявала начина, по който живеят, и не искала те да я открият и да я върнат обратно. — Той погледна към огъня, сякаш събираше сили за онова, което предстои да каже. — Тя със сълзи на очи ми сподели, че плува толкова дълго време не просто защото това й харесва, а защото й е необходимо. Защото има физическа необходимост да се потапя в солена вода по няколко пъти на ден.

Погледнах Саймън, без да обръщам глава към него. Той внимателно наблюдаваше Оливър.

— Тя каза, че ако не го прави… не би могла да диша.

— Защо? — попиша Саймън след кратка пауза.

— Не ми обясни. Но щом ми призна всичко това, изведнъж започна да се държи по съвсем друг начин — хладно, сдържано, даже някак отбранително. Твърдеше, че е притеснена, но аз знаех, че е нещо повече от това. Тя се боеше.

Мълниите падаха все по-близо. От ударите им подът вибрираше и караше дивана под мен да се тресе.

— Продължих да се срещам с нея всеки ден и да й разказвам истории за Уинтър Харбър, ако не за друго, то поне малко да отклоня вниманието й от нейните страхове. Доверието й към мен растеше и тя сякаш постепенно забрави колко ужасена се бе почувствала, когато ми разкри толкова съкровени подробности за живота си. Две години по-късно, когато всичко привидно се беше уталожило, аз я помолих да ми стане жена.

Сърцето ми се сви заради него, когато го видях да свежда поглед.

— Тя ми отговори, че никога не бихме могли да бъдем заедно по този начин… че твърде много ме обича, за да ме изложи на риск. — Книгата се огъна, когато я стисна с двете си ръце. — В желанието си да я убедя, че всичко с нас ще бъде наред, аз написах тази книга за нея. Исках да знае, че винаги ще съм наблизо, за да й говоря и да я откъсвам от страховете й, стига тя да поиска това от мен. Но тя така и не промени решението си.

Стиснах очи, когато почувствах ръката на Саймън да се притиска към гърба ми.

— Но не това беше най-лошото. — Гласът му съвсем притихна. — Това, че според нея не можехме да живеем заедно, не означаваше, че не го иска. Дълги години след този разговор, една вечер в края на август, когато тя толкова силно ми липсваше, че не можех място да си намеря, отидох в ресторанта да я видя. Нея я нямаше и тогава аз — по силата на някакво предчувствие — тръгнах към мястото на първата ни среща. Тя пак плуваше и когато забеляза, че я наблюдавам, излезе от водата и тръгна към мен, без да каже нито дума.

Лампите примигнаха и окончателно угаснаха. Съвсем навреме, защото лицето ми беше пламнало цялото, докато слушах Оливър да разказва за любовните им срещи на скалите, представяйки си устните на Саймън върху моите.

— Девет месеца по-късно тя роди Рейна.

Ококорих очи. Знаех, че Рейна е дъщеря на Бети и че трябва да има и баща… но ми беше трудно да си представя, че тази особена жена е плод на една истинска страстна и забранена любов.

— След нощта на скалите тя съвсем престана да ми говори — тъжно продължи Оливър. — Продължих да ходя в ресторанта. Убеждавах я, че искам да дам на нашата дъщеря също толкова светлина и щастие, колкото нейната майка беше дала на мен. Но тя не ме слушаше. Сякаш изобщо не ме чуваше.

— И така приключи всичко? — попита Кейлъб. — Не ви ли даде втори шанс?

— Боя се, че не. Писах й, обаждах се по телефона, пращах цветя. Ходех в ресторанта, само и само да бъда близо до нея. Поднасях й подаръци при всеки по-специален случай — на рождени дни, на празници и всеки път, когато ми липсваше толкова много, че изпитвах физическа нужда да направя нещо. Същото беше и с Рейна, докато в един момент всички картички и подаръци не започнаха да се връщат обратно при мен. — Той замълча. — Чак години по-късно, след злополуката с Бети, се опитах да я посетя в дома й… но Рейна не ме пусна да вляза. Каза, че преживяването би било твърде разстройващо. Въпреки това и до днес продължавам да ходя в ресторанта, за да я усещам колкото се може по-близо до себе си.

— Оливър — казах, — къде точно е мястото, където сте се срещнали за първи път?

Той се намръщи, после посегна към раницата в краката си. Измъкна оттам голям скицник и ми го подаде.

— Не съм кой знае какъв художник, но драскането ми действа доста терапевтично.

Поех скицника и го подадох на Саймън да го отвори. Вече знаех какво иска да ми покаже Оливър.

— Водата под Скалите на Хиона винаги е била добро място за плуване — продължи Оливър. — Харесвам това място, защото е уединено. Бети го обича, защото е най-дълбокото място в района. Казва, че когато скочи от скалите във водата, може да плува минути право надолу, без да достигне дъното.

Още една цепеница се разсипа на въглени в огнището, точно когато се задавих от изненада. За щастие, изглежда, никой не забеляза учудването ми.

— Тя е можела да плува под водата минути наред, така ли? — обади се Кейлъб. — Как е възможно това?

— Предполагах, че е или умение, придобито благодарение на дългогодишната й практика, или още една от онези привидно невъзможни способности, с които беше благословена. Когато тя престана изобщо да говори с мен след нощта ни на скалите, започнах да събирам информация. Направих списък с оскъдните лични данни, които беше споделила с мен — включително и това, че издържа минути под вода без кислород. Исках да й помогна. Исках да разбера кое е онова, от което толкова се страхува, за да мога да я спася по някакъв начин от него. Мислех си, че ако й помогна поне да не се страхува толкова, вероятно няма да има пречка да се съберем. — Той се пресегна и вдигна в скута си брезентовия сак с книги. — Не успях да го направя за Бети… но може би заедно ще успеем да го направим за Уинтър Харбър.

Четях заглавията на книгите, докато той ги подреждаше една по една на пода до краката си. „Гръцка митология“? „Забравени моряшки истории“? „Морски сирени“?

Когато видях Оливър в библиотеката предния път, той каза, че историята се повтаря и единственият начин да се проумее и спре онова, което се случва в градчето, е да си припомним какво е ставало в миналото. Затова очаквах да видя книги по криминология, книги за смърт, убийства и разрушения — документални и исторически хроники, които проследяват страховити събития, случили се през годините. Нещо като страницата с некролозите на ухилените жертви в „Уинтър Харбър Херълд“, но в много по-едър и ужасяващ мащаб.

— „Les chanteuses de la mer“? — прочетох гласно, когато той извади и последната книга. Имаше избеляла червена корица с нарисувана върху нея жена, която излиза от водата и се устремява към небето.

— „Певиците на морето“ — преведе Кейлъб мрачно. — Френският беше единственият предмет в училище, който харесвах — добави той, когато двамата със Саймън го погледнахме изненадано.

Обърнах се към Саймън — този стожер на научната теория.

— Вярваш ли го? Наистина ли мислиш, че Бети е някаква зла морска сирена, която пее? Остава да разберем дали има рибешка опашка вместо крака и дали носи сутиен от кокосови черупки. — Опитах се да се пошегувам, защото на него изобщо не му беше до смях. Нито пък се опита да омаловажи и отхвърли на мига тази идея.

Отново насочих вниманието си към книгата, която Оливър разгръщаше. Очите ми пробягаха по текста на френски и се спряха на илюстрациите. Единствената светлина в стаята идваше от трепкащите пламъци на камината и ми беше трудно да различа нещо от пръв поглед… но когато наблизо удари нова светкавица, рисунката изпъкна толкова ясно, сякаш беше на киноекран.

Един мъж лежеше на скалист бряг. Тялото му почиваше безжизнено, а крайниците му бяха прострени на брега като изхвърлени от вълните водорасли. От килнатата под неестествен ъгъл глава можеше да се предположи, че смъртта му е била мъчителна и болезнена. Приличаше на рибар, когото буря е изтръгнала от лодката и дълго е подмятала по вълните, преди да го изхвърли на брега.