— Същинска лудост, нали? Бас ловя, че това дете ще стане олимпийски шампион по плуване.

— Знаеш ли, май трябва да тръгвам. — Скочих на крака. — Мама пристигна днес и обещах да не закъснявам.

— Не беше ли дошла да приказваме за нещо? — Тя смъкна пуловера си със загрижено лице.

Вече бях започнала да се измъквах заднешком, но спрях на прага на вратата. Всяка фибра в тялото ми ме теглеше към най-краткия път за бягство, но вече бях стигнала достатъчно далече. Пък и, имайки предвид съмнителната карантина, която бяха наложили на Пейдж, не се знаеше кога щях да я видя пак. Не беше изключено да е твърде късно, когато това станеше.

— Всъщност точно така беше… Става въпрос за Зара.

— Започна ли вече да създава проблеми на персонала? Строго й е наредено да не уволнява никого, докато не се върна.

— Не е това…

— Ванеса! Ето къде си била.

Кръвта се оттече от лицето ми, когато се обърнах и видях Рейна да стои зад мен с дълга бяла лятна рокля в ръце.

— Госпожо… госпожице Марчанд. Съжалявам, че изчезнах така внезапно. Изведнъж си спомних, че исках да взема една книга от Пейдж. Напоследък чета доста, нали е лятна ваканция все пак, а Пейдж ми беше казала, че има страхотна книга, която непременно трябва да прочета.

— И коя точно? — попита Рейна.

— „Пълна история на Уинтър Харбър“ — изпревари ме Пейдж. — На най-горната лавица, вдясно.

Отначало се парализирах при споменаването на заглавието, после се опитах незабелязано да хвърля през рамо изпълнен с благодарност поглед към Пейдж. Когато отново се обърнах към книжния шкаф, Рейна беше свила бялата рокля под мишница и ми подаваше книгата.

— Благодаря — казах, докато я поемах от нея.

— Предполагам, че Пейдж вече е споделила добрата новина.

— Не ми се сърди — каза Пейдж. — Така ми се искаше да кажа на някого, а Ванеса е страхотен приятел. На никого няма да ме издаде.

— Дано да е така. — Когато ме погледна, вече не се усмихваше. — Това е много важен момент за Пейдж и за цялото ни семейство. Много важен, много личен и интимен момент. Предполагам, можеш да разбереш една майка, която иска да закриля дъщеря си. Твоята майка би направила същото за дъщерите си, нали така?

— Разбира се. — Лицето ми пламна, когато сведох очи надолу.

— След време хората така или иначе ще го научат — добави Пейдж, — но засега не искаме да се знае. На такава новина й трябват само три минути, за да стигне от единия до другия край на Уинтър Харбър. Освен това Джонатан още не знае, а пък и аз не съм сигурна как точно да му го кажа.

— Пейдж, скъпа, нали вече говорихме за това.

Отместих поглед от Пейдж към Рейна. Суровият неодобрителен тон в гласа й беше отстъпил място на едно любящо, почти майчинско отношение.

— Не е нужно Джонатан да знае каквото и да било. — Рейна прекоси стаята и седна на дивана до нея. — Вие двамата имате толкова прекрасна връзка. Защо нещо подобно трябва да застава на пътя ви?

— Нещо такова не би могло да застане на пътя ни — настоя Пейдж и се дръпна, когато Рейна се опита да хване ръката й.

— А какво ще стане, когато след няколко месеца той отиде да учи в колеж? — попита Рейна. — И така ще е през следващите четири години. Едва ли би се отказал от всичко това, за да остане в Уинтър Харбър и да се прави на млад татко.

— Няма да му се наложи да се отказва от всичко — каза Пейдж и гласът й потрепери. — Може да учи вечерно някъде. Пък и той едва ли ще приеме нещата по този начин. Вярвам, че и според него онова, от което би се отказал, не може да се сравнява с това, което ще спечели.

— А дали и родителите му ще са съгласни с това? Добре знаеш, че неговото семейство не е като нашето.

Пейдж изгледа втренчено майка си, после придърпа одеялото до брадичката си и се обърна към отворения прозорец зад дивана.

— Нямаш основание да твърдиш, че щом татко ни е изоставил, Джонатан ще направи същото.

— Ще се почувстваш много по-добре след една хубава баня — продължи Рейна, сякаш не беше чула острата забележка на Пейдж. После погледна към мен. — Разчитам, че и сама ще можеш да стигнеш до външната врата.

Кимнах.

— Благодаря, Ванеса — обади се Пейдж със слаба усмивка. — Ще ти се обадя по-късно.

Сърцето ми заблъска в ушите, когато излязох в коридора и тихо затворих вратата след себе си.

„Ванеса…“

Забързах по коридора, без да обръщам внимание на гласа на Джъстин над себе си. Не му беше сега времето. Бях рискувала. Бях се опитала да разбера от Пейдж нещо повече за Зара. Не се получи и сега беше моментът да премина към план Б, какъвто и да е той.

— Ванеса?

Препънах се и полетях напред. Сигурно не трябваше да се стряскам повече от гласа на жив човек, който ме вика по име, отколкото от зова на мъртвата си сестра, която постоянно чувах, но Бети не беше като всички останали хора.

„Моля те, Неса… Тя може да помогне…“

Усещах гърдите си като стегнати в менгеме, когато стигнах стълбището. Чудех се какво ли може да ми каже Бети, което да не повлече след себе си още въпроси… Но дали пък тези въпроси не водеха до разплитане на загадката?

— Добро утро, Ванеса — поздрави тя, когато се озовах в нейната стая, а вратата зад гърба ми беше плътно затворена.

Ръцете й почиваха неподвижно в скута върху недовършения гоблен и по всичко личеше, че очаква да кажа нещо. Аз от своя страна очаквах Джъстин да проговори. Ако от мен се очакваше да помогна на Бети да ми помогне, тогава не знаех откъде да започна.

— Значи обичаш да четеш? — попита тя най-накрая.

— Моля?

— Пейдж ти даде книга.

— О! — Погледнах надолу към ръцете си, които още стискаха „Пълна история на Уинтър Харбър“. — Точно така.

— Пейдж е добро момиче. — Бети го каза така, сякаш аз се съмнявах в това. — Тя е още много млада. Тепърва има да прави грешки като сестра си и майка си. Но тя не иска да навреди никому.

Направих усилие да продължа да дишам равномерно.

— Тя не знае за теб.

Стиснах здраво пръсти, когато книгата започна да ми се изплъзва.

— Тя не знае за Джъстин.

Вгледах се в очите й. Невиждащият й поглед беше насочен някъде над главата ми и бягаше непрекъснато в различни посоки.

— Тя не знае и за майка ти.

— За майка ми ли? — прошепнах.

Бети бавно сведе очи, докато не се изравниха с моите. Иззад облаците в погледа й прозираше мъждива светлина.

— Но ти, разбира се, също не знаеш, нали?

Дъхът ми секна. Не бях способна дори да помръдна от мястото си.

— Навремето майка ти и майката на Пейдж бяха много близки.

Отстъпих назад. Бедрото ми се удари в малка масичка и повали каната със студен чай на пода.

Бети помълча, преди отново да се заеме с гоблена си.

— В банята има кърпи.

Оставих книгата на един стол и се втурнах към вратата зад гърба й, благодарна за тази пауза. Дръпнах една от кърпите на лавицата над тоалетната чиния и пуснах водата в чешмата. Докато мокрех и изстисквах кърпата над мивката, миризмата на морска сол толкова се засили, че ми се догади. Когато кърпата се намокри, погледнах отново към мивката и забелязах, че водата в нея не е бистра.

Беше светлозелена и мътна като океанската.

— Това е много хубава книга — каза Бети, когато се върнах в стаята. Сега тя промушваше иглата нагоре и надолу през платното на гоблена и, както изглежда, се канеше да продължи да говори за Пейдж, за мен и за нашите майки. — Писал я е един мой стар приятел. Четох я веднъж преди много време.

Нетърпелива да се махна час по-скоро от тук, аз паднах на колене и започнах да попивам килима с кърпата.

— За коя книга става дума? — попитах, стараейки се гласът ми да звучи както обикновено.

— Същата, която взе от Пейдж — „Пълна история на Уинтър Харбър“.

— Бети… — Спрях да попивам и погледнах през рамо. Книгата продължаваше да лежи на стола, недокосната. Обърнах се към нея. — Можеш ли да виждаш?

— Не виждам нищо от седем хиляди и тридесет и три дни.

— Тогава откъде знаеш коя книга ми е дала Пейдж? И че изобщо нося книга със себе си?

Тя отново остави гоблена в скута си и насочи поглед в отсрещния ъгъл.

— Страница четиридесет и седма.

Погледнах я, после се изправих и взех книгата от стола. Беше стара и по всичко личеше, че е препрочитана неведнъж. Кафявата й подвързия беше протрита и оръфана и от двете страни, а хартията на страниците жълтееше. Някои дори се бяха откъснали и се изплъзнаха, докато я разгръщах. Страниците от трийсет и трета до трийсет и осма се разлетяха по пода, а заедно с тях и бележка, писана на ръка.

„На моята красива Бетина. Майското сияние на Уинтър Харбър винаги поглъща мрака.“

Вечно твой: Оливър

— Там ли е?

Откъснах очи от бележката и отгърнах на четирийсет и седма страница, където имаше една-единствена лилия, съвършено съхранена между страниците.