Триша Рейбърн - Сирена

Двайсет минути по-късно стоях на верандата на семейство Марчанд. Хвърлих поглед през рамо и се почувствах облекчена, когато не видях субаруто, скрито в малката горичка в края на автомобилната алея.

— Здравей, Ванеса.

Рязко извърнах глава. На вратата стоеше Рейна, облечена в тънка бяла туника, под която прозираше черен бански. Лицето й, все така зашеметяващо дори без капчица грим, не изразяваше никаква емоция. Дългата й тъмна коса беше мокра и лъхаше на солено, сякаш Рейна току-що бе плувала.

— Здравейте. — Насилих се да се усмихна и устоях на желанието отново да погледна назад.

— Мога ли да ти помогна?

— Не — отвърнах бързо. Май прекалено бързо. — Искам да кажа, че просто търся Пейдж.

— Боя се, че трябва да се върнеш обратно при Бети. Пейдж е на работа.

Ако тя беше майка само на Пейдж, щях да обясня, че идвам точно от ресторанта на Бети, където съм научила, че Пейдж не се чувства добре. Но тъй като тя беше майка и на Зара, реших, че колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Ама че съм глупава. — Махнах с ръка. — Мислех, че днес има свободен ден.

Изражението й не се промени, когато посегна да затвори вратата.

— Поздрави я от мен, когато я видиш.

— Непременно — отговорих, докато на свой ред опирах длан от противоположната страна на вратата. — Не съм сигурна обаче дали днес ми се иска да бия пак този път до града. Може ли да й оставя бележка?

Тя замълча.

— Ще се радвам да предам съобщението ти. Какво да й кажа?

— Лично е.

Тя изглеждаше също толкова изненадана от дързостта ми, колкото бях и самата аз. Сигурно не трябваше да чакам да ми хлопне вратата под носа, а още сега да хукна към колата толкова бързо, колкото ми позволяват джапанките. Но аз знаех, че тя лъже, и това превърна намерението ми да вляза вътре в категорично решение.

— Това са си наши, момичешки работи — заговорнически снижих глас. — Напълно съм обсебена от едно момче, което дори не подозира, че съществувам, и непременно трябва да разкажа на Пейдж за последния си неуспешен опит да привлека вниманието му.

Тя сви устни, сякаш преценяваше дали наистина съм толкова загубена.

— Ето, виждате ли? — Посочих лицето си, което беше добило цикламен цвят в мига, в който тя отвори вратата. — Така става всеки път, когато заговоря за него. Представете си само колко глупаво изглеждам, когато съм близо до него. Пълен ужас.

Тя като че ли малко се поотпусна.

— Може би трябва най-напред да помислиш за тия дрехи.

Погледнах неволно надолу, стъписана от нейното предложение и от факта, че тя, изглежда, ми повярва.

— Ти си на седемнайсет, нали така?

Вдигнах очи към нея и кимнах.

— Фигурата ти е безупречна. Защо не се възползваш от предимствата й? Покажи я. Повярвай ми, така той няма как да не те забележи.

— Ами… благодаря.

Тя очевидно прецени, че имам нужда от още помощ и отвори вратата малко по-широко. Сърцето ми заби лудо, когато влязох вътре. Трябваше ми секунда, докато очите ми привикнат към приглушената светлина на дневната, но ми се стори, че зърнах две жени, които се скриха в кухнята, щом ме видяха на вратата.

— Властта на жената над мъжа е нейното най-силно оръжие. — Рейна прекоси дневната и се изтегна на дивана. — Използвана правилно, тя ще ти осигури всичко, което пожелаеш.

— О! — Аз също седнах. — Е, засега искам просто да ме забелязва, когато стоя пред него.

Тя вирна брадичка и се усмихна, сякаш намираше наивността ми за особено очарователна.

— Почакай тук. Трябва да намеря нещо.

Наблюдавах я как напуска стаята. Беше ми страшно любопитно какво ще донесе, но си давах сметка, че това ще е и единственият ми шанс да видя Пейдж. Щом чух някъде да се отварят и затварят чекмеджета, аз скочих и полетях към стълбището.

„Побързай, Неса…“

Втурнах се нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж, после хукнах към стаята на Пейдж.

„Обратно… Тръгни в другата посока…“

Тръснах глава, за да заглуша гласа на Джъстин. Единствената стая в противоположния край на коридора беше тази на Бети.

— Пейдж? — Почуках на вратата и я отворих, без да чакам отговор. — Съжалявам, че нахлувам така, но според Луис си болна, а Рейна твърди, че си на работа. Аз пък непременно трябваше да те видя, за да говоря с теб за…

Замръзнах на място в мига, когато вратата се хлопна зад мен. Тя лежеше изтегната на канапето, подпряна от всички страни с възглавници и покрита с бели одеяла. Около врата й се подаваше висока бяла поло яка, която подпираше брадичката й. Беше увита така, сякаш навън е зима, въпреки че слънцето все още грееше и всички прозорци бяха широко отворени, пропускайки вътре соления бриз.

— Добре ли си? — попитах, приближавайки до нея. — Тресе ли те? Да затворя ли прозорците?

— Недей — каза тя. — Въздухът е прекрасен.

Седнах до нея. Като изключим дебелите дрехи и топлите завивки, тя не изглеждаше никак болна — косата й се спускаше по раменете на едри къдрици, бузите й розовееха, а сребристите й очи сияеха.

— Пейдж… защо изглеждаш така, сякаш току-що си се търкаляла в снега?

— Ванеса… — Тя се наведе към мен. — Ние двете с теб сме близки, нали?

Погледнах през рамо към вратата.

— Разбира се.

— Наредиха ми да не казвам на никого — продължи тя и очите й засияха още по-ярко. — Според тях това не е нещо, което хората наистина биха искали да чуят, още повече, че ние сме толкова млади и произходът ни е толкова различен… Но пък, от друга страна, това едва ли е нещо, което можеш дълго да държиш в тайна. Аз обаче знам, че ти няма да кажеш на никого.

— Стига да съм наясно какво не трябва да казвам — отвърнах. Държах на Пейдж, но не бях сигурна дали наистина искам да бъда въвлечена толкова навътре в семейния кръг на фамилията Марчанд.

Тя се наведе още по-близо към мен.

— Моята тайна.

— На никого няма да я издам — обещах, защото тя чакаше моя отговор, а аз исках всичко това да приключи колкото може по-бързо, за да се измъкна от стаята й. — Обещавам.

Усмивката й стана още по-широка.

— Бременна съм.

„Трябва да вървиш, Неса…“

— Не е ли удивително? — изписка тихо тя и сбърчи нос. — Знам, че съм прекалено млада. И Джонатан е още съвсем млад. На всичкото отгоре аз оставам тук, а той заминава, за да продължи да учи, но въпреки това си мисля, че всичко ще бъде наред. Нямаше да стане, ако не е било писано, а ние ще се справим. Независимо от всичко, ще се справим с това.

Напрегнах се, за да осмисля чутото.

— Какво мисли майка ти по въпроса? — попитах накрая, мислейки как би реагирала моята майка на такова нещо.

Тя опря ръка на пламналото си чело.

— Божичко, толкова се боях да й призная. — Пейдж свали ръка от челото си и поклати глава. — Но тя го прие страхотно. Знаела е какво се случва още преди аз да разбера. От известно време не се чувствах добре — през цялото време ми се повдигаше, обливаха ме горещи вълни и постоянно бях жадна. Обливах се със студени душове и поглъщах литри ледена вода, но въпреки това имах чувството, че горя в пустинята. Докато преди два дни мама не забеляза, че продължавам да се потя и след третия студен душ и не ме попита какво става. Разказах й как се чувствам и тя веднага се досети. Каза, че се е чувствала по същия начин, когато е била бременна.

— И го прие съвсем нормално, така ли? — попитах, докато пред очите ми се мяркаха откъслечни сцени от случилото се между мен и Саймън преди часове в стаята му.

— Да! Честна дума! Зара отначало беше възмутена и не ми проговори няколко дни, но накрая май и тя го прие. Двете казаха, че всеки нов живот е красив дар, независимо по кое време идва, и затова трябва да го приветстваме с добре дошъл. Но ето нещо, което не мога да приема толкова охотно. — Тя направи физиономия и вдигна стъклена кана, пълна с мътна зеленикава течност. — Солена вода от океана заедно с водораслите — това е магическата отвара на мама. Не че не върши работа, но трябва да я пия постоянно… а вкусът й е също толкова ужасен, колкото и видът.

Стомахът ми се обърна, когато видях зелените и кафяви водорасли, плуващи в каната.

— Солените бани също помагат. Налага се да ги правя на всеки час. Ето защо, ако трябва да отговоря на твоя въпрос, изглеждам така, сякаш току-що съм се търкаляла в снега. — Тя взе ръката ми в своята. — Искаш ли да го усетиш?

— Не съм сигурна, че е уместно…

Тя отхвърли одеялата от себе си, вдигна пуловера нагоре и постави ръката ми на голия си корем. В мига, в който почувствах движението под повърхността на кожата й, дръпнах ръката си обратно.