Затворих, минах мълчаливо покрай нея и излязох от кухнята.

— Нямам намерение да ходя никъде — извика след мен тя. — Ако си решила да останеш тук цяло лято, нямам нищо против. На кея може да се организира чудесен офис.

Грабнах сака си от спалнята на първия етаж и го замъкнах в банята. Взех набързо душ, но отделих повече от обичайното време за обличане. Досега никога не обръщах внимание на това какво обличам, когато излизахме със Саймън, но днес беше различно. Аз вече бях различна. И исках той да разбере това, независимо че се налагаше да стоим далеч един от друг поради стеклите се обстоятелства. Освен това, ако научих нещо, докато гледах как Джъстин се кипри за безбройните си срещи, то бе, че от подходящите дрехи и грима зависи дали ще оставиш неизличим спомен, или изобщо няма да те запомнят.

Друг беше въпросът, че на тръгване от Бостън не подозирах как в един момент в Мейн ще ми се наложи да облека нещо различно от дънки, къси панталони, тениски и пуловери. Тъй като възможностите ми бяха ограничени, накрая се спрях на чифт чисти дънки, бяла блуза без ръкав и пурпурна жилетка. При обувките също нямах голям избор, затова единственият вариант беше да сменя маратонките с джапанки. Изсуших косата си със сешоар, а накрая си сложих спирала и гланц за устни — носех ги в чантата си само защото Джъстин настояваше да са ми винаги подръка.

Когато бях готова, се погледнах в огледалото над мивката. Очаквах да видя отново припламванията на сребърната светлина около отражението си, както стана сутринта, когато Саймън дойде вкъщи и двамата отидохме на пристанището в Уинтър Харбър. Нищо такова обаче не се случи и аз се почувствах едва ли не разочарована.

Когато се върнах в кухнята, мама продължаваше да седи на масата. Даже не вдигна поглед от лаптопа, докато минавах покрай нея.

— Нямам намерение да те приковавам за леглото с вериги, за да те принудя да останеш. Но поне можеш да ми кажеш къде отиваш.

Спрях се на вратата с ръка върху дръжката. Това ли било? Даже с татко имахме по-големи разправии, когато не беше доволен от онова, което правя.

— В ресторанта на Бети — отговорих, без дори да се обръщам.

Тя отпи от кафето си.

— Вечерята е в шест часа. Обади се, ако ще закъсняваш.

Отворих уста да кажа, че ще се върна, когато реша, и че не е проблем да ям и сама… но после се отказах. Имаше поне няколко души, чиято компания бих предпочела пред тази на майка ми, но мисълта, че тя ще е тук — че изобщо някой ще е тук — когато се върна, не беше чак толкова ужасяваща.

Когато пристигнах, Саймън и Кейлъб вече бяха готови и ме чакаха на верандата отпред.

— Съжалявам, че се забавих — казах, ускорявайки ход, — но имах неочакван посетител.

Саймън погледна към алеята пред нашата къща. Очите му се ококориха, когато видя беемвето.

— Не се притеснявай. Никъде няма да ходя… поне засега. Предполагам, искала е лично да се увери, че все още не съм изпаднала от планетата. — Погледнах зад Саймън, към Кейлъб. Той седеше на плетения стол със затворени очи, а главата му се полюшваше. — Добре ли е?

— Така мисля. Очевидно смята, че Green Day27 ще му помогнат да се оправи.

Пътувахме мълчаливо през целия път към града. Кейлъб слушаше музика от айпода си и гледаше през прозореца на задната седалка. Саймън следеше пътя пред себе си, докато шофираше. Аз обмислях какво да попитам Пейдж и колкото повече наближавахме ресторанта на Бети, толкова по-неуверена се чувствах. Едно е да си представям как разговарям с нея в присъствието на Зара, докато съм в безопасност в кухнята на семейство Кармайкъл, и съвсем друго — наистина да го направя.

— Я гледай! — възкликнах, когато завихме по главната улица. Едва я познах — по тротоарите беше необичайно тихо за такъв слънчев ден, а опънатите над платното жълти транспаранти обявяваха първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортния и спа комплекс „Фар“. — Какво ще рече това „първогодишен“? — попитах. — Със семейството ми от години ходим на фестивала „Северно сияние“?

— Тази година за първи път е спонсориран от „Фар“ — някак примирено отвърна Кейлъб. — Тая сутрин в „Херълд“ имаше статия за това. Пишеше, че фестивалът ще привлече хиляди посетители от цяла Нова Англия и ще бъде най-добрият досега, защото щял да съчетае традициите с нови вълнуващи състезания, игри и забавления.

— Започва след седмица — спокойно каза Саймън, когато минахме под един от транспарантите.

Той не спомена нищо повече, но аз знаех какво си мисли. За една седмица можеше да се случи много. След всички тия трупове по брега и масово напускащите семейства, изплашени за своята безопасност, когато запалеха светлините в първия ден на фестивала, в градчето можеше да не е останал никой.

— Остави колата на главния паркинг — казах, когато наближихме заведението на Бети и русалката над главния вход започна да се вижда ясно. — Персоналът паркира отзад.

Саймън направи както му казах, намали скоростта и отвори прозореца си, когато стигнахме входа.

— Имате ли резервация?

— Здрасти, Гарет — надвесих се към прозореца и аз.

— Ванеса! — Той отпусна клипборда със списъка с резервации и се усмихна. — Здравей! Изпусна страхотен концерт онзи ден. На работа ли идваш?

— Всъщност по-скоро да си взема чека със заплатата. Има ли проблем, ако оставим колата тук, докато изтичам?

Усмивката му се стопи, когато чу множественото число. Той погледна в списъка, после се извърна назад към паркинга.

— Мисля, че няма да има проблем.

— Благодаря! Страхотен си.

— А между другото… — Той се наведе и ме погледна през отворения прозорец на Саймън, тъкмо когато се готвехме да продължим. — Тая вечер се каним да излизаме цяла тайфа. Ти искаш ли да дойдеш? Преди това може да хапнем някъде.

Опитах се да се усмихна, когато Саймън заби поглед надолу.

— Звучи страхотно… но не мисля, че ще успея да дойда точно тази вечер.

Погледът му небрежно мина през Саймън, докато се изправяше.

— Добре тогава. Може би някой друг път.

Намерихме свободно място в дъното на паркинга, далече от прозорците в главната зала на ресторанта. Обърнах се към Саймън, без да съм сигурна дали трябва да му давам обяснение за предложението на Гарет и дали това изобщо го интересува.

— Така — каза той, още преди да съм решила. — Прави каквото смяташ, че трябва да се направи, но го направи бързо. И се връщай веднага тук, ако нещо те притесни.

— Така ще направя — казах. — Обещавам.

Ръката на Кейлъб се подаде между седалките.

— Aerosmith28 — каза той, размахвайки портативен CD плейър към Саймън. — Стара школа, но пък вечна.

Измъкнах се от колата и прекосих бързо паркинга. Докато вървях, си преговарях за последно какво точно трябва да питам Пейдж, като например дали знае къде е била вчера Зара, дали тя се държи странно напоследък и не е ли споменавала нещо за последното си гадже тези дни. В главата ми обаче цареше пълен хаос и не можех да мисля трезво.

А това, че първо срещнах Зара, никак не ми помогна. Беше в салона до фоайето и тъкмо взимаше поръчката на млада двойка. Говореше и се усмихваше така, сякаш нищо особено не се е случило, сякаш само преди по-малко от двайсет и четири часа не се беше опитала да промие мозъка на поредната си жертва и да я съблазни. Главата ме заболя в мига, в който я зърнах, но този път и стомахът ми се сви.

Приклекнах зад стойката на салонния управител, докато Зара се обърне на другата страна, за да обслужи следващите клиенти, после огледах салона. Нито следа от Пейдж. Грабнах един наръч менюта и прикрих лицето си с тях, после притичах покрай вътрешната стена на салона и влетях през вратата на кухнята.

— Луис, къде е Пейдж? — Втурнах се към кухненския плот, където стоеше той.

— Добро утро и на теб, скъпа. — Ножът му кълцаше моркови и дебелите кръгли шайби летяха по целия плот. — Не, връщам си думите назад. Всъщност утрото никак не е добро. Точно обратното. Хубавата госпожица Пейдж си взе болнични за първи път, откакто се помня.

— Болна ли? — Сърцето ми подскочи. — Какво й е?

— Аз съм главен готвач, а не лекар. Знам само, че тя не е тук, а издънката на Сатаната заплашва да ме прати в ада вече трети път.

— Луис! Приготвят ли се вече тези яйца на очи?!

Погледът ми се стрелна към летящата врата на кухнята, после обратно към Луис.

— Не се давай!

Изтичах през задната врата и после покрай колите на персонала. Червеният миникупър беше паркиран точно до контейнера за смет. Надникнах през стъклото на шофьора и се почувствах обнадеждена, когато не видях атласа и купчината дрехи. Изглежда, Зара си беше взела почивен ден от преследването.

— Какво става? — попита Саймън, когато отворих рязко предната вратата на колата. — Тя там ли е?

— Да — отговори Кейлъб.

Погледнах Саймън, после се обърнах към задната седалка. Кейлъб продължаваше да слуша музика от айпода си, но се беше изхлузил надолу по седалката. Очите му бяха разширени, а дишането — учестено.

— Тя е тук — добави той. — Чувам я.

Долната му устна трепереше, а тънка струйка пот се спускаше от темето по врата му. Той беше на стотина метра от нея, деляха ги няколко стени от дърво и бетон, но въпреки това се беше превърнал отново в изплашения до смърт Кейлъб, който бяхме открили предишния ден. Сякаш в момента Зара стоеше край колата и му се усмихваше.