— Доста рано е — каза Саймън. — Сигурно още се чувстваш уморен. Не искаш ли да поспиш?

— Не — отговори Кейлъб, затваряйки книгата.

Придърпах към себе си тома от „Пълна история на Уинтър Харбър“, когато Кейлъб я остави настрана. Прелистих страниците, търсейки сведения за необичайни метеорологични условия на територията на Уинтър Харбър, необичайни смъртни случаи и ухилени жертви.

— Смятам, че освен да се обадим в полицията, трябва и лично да се изправим лице в лице срещу нея.

Саймън седна до мен.

— Още е рано да се обаждаме в полицията. Засега само я подозираме, нямаме никакви доказателства срещу нея. Пък и как бихме могли да й се противопоставим? Какво ще й кажем? „Ей, Зара, знаем какво направи това лято“?

— Нещо подобно — каза Кейлъб. — Ванеса може да дебне около тях, преструвайки се на туристка с видеокамера, за да увековечим гузното й лице.

— Кейл — намеси се търпеливо Саймън, — разбирам, че си ядосан, но все пак трябва внимателно да обмислим всичко. Ако прибързаме, може да я изплашим и да не получим необходимите отговори. Освен това ти сам каза, че няма как да се доближиш, защото тя ти бърка в мозъка. Какво те кара да мислиш, че ще успееш да говориш с нея?

Двамата продължиха да спорят, докато аз преглеждах историческите книги. По всичко личеше, че Оливър знае много за Уинтър Харбър — изследванията му се простираха векове назад, но в тях нямаше спомената и думичка за загадъчни удавници, изхвърлени на брега. Търсех и нещо за фамилията Марчанд, но единственото, на което попаднах, беше кратко съобщение за откриването на ресторанта „Рибената чорба на Бети“.

— Защо пък да не поговоря с Пейдж? — казах на глас няколко минути по-късно. И неволно се изчервих, когато двамата се обърнаха към мен. Независимо за какво говорехме в момента, от главата ми не излизаше въпросът дали Саймън мисли за изминалата нощ всеки път, когато ме погледне, и дали Кейлъб се досеща какво се е случило между нас.

— Те двете не са ли много близки? — попита Кейлъб.

— Точно затова искам да говоря с нея — отговорих. — Ти обаче не се притеснявай — няма да кажа и дума за вчера или за Джъстин. Пейдж и без това е доста приказлива и не мисля, че ще се наложи много да разпитвам, за да разбера дали Зара се държи по-особено напоследък.

— Този план ми се вижда добър.

— Я чакай малко — прекъсна ни Саймън и стрелна с поглед Кейлъб. — Аз не искам — ние не искаме — да правиш нещо, което ще привлече вниманието върху теб.

Аз също не исках прекалено да се набивам на очи, но нещо ме караше да мисля, че днес ще се справя с тая задача много по-добре, отколкото бих го направила преди двадесет и четири часа.

— Всичко ще мине гладко. Ще отида при тях тази сутрин, когато и двете са на работа. Зара не може да ми направи нищо на публично място, където има толкова много хора.

— Добре тогава — каза Саймън след кратка пауза. — Само че и ние идваме с теб. Няма да се делим един от друг, докато не разплетем този случай.

— Съгласна съм — казах.

— Отивам да си заредя айпода. — Кейлъб стана от масата и погледна Саймън. — И ти трябва да вземеш своя.

Когато Кейлъб излезе, двамата със Саймън мълчаливо разчистихме масата. Чудех се дали не ми е бесен, задето исках да говоря с Пейдж, или — още по-лошо — не съжалява за онова, което се случи между нас миналата нощ. Опитах се отново да си възвърна онова присъствие на духа, благодарение на което успях да действам толкова решително само преди няколко часа. Сега просто трябваше да го попитам какво става. Ще му задам въпроса дали съжалява за станалото и когато той потвърди, ще му кажа, че за мен няма проблем да си останем приятели. Всичко ще си остане постарому, ако той иска така.

Пуснах миялната машина и го погледнах. Стоеше облегнат на кухненския плот и ме наблюдаваше. И аз се опрях на плота, за да се овладея и да не му се хвърля на врата. Останах така, докато той не протегна ръка.

— Ванеса — каза той, притегляйки ме към себе си, — снощи беше…

— Така е — отвърнах с облекчение. — Радвам се, че и ти мислиш така.

Той ме гушна и опря брадичка на темето ми. Когато заговори отново, гласът му беше особено нежен.

— Но въпреки това мисля, че… не бива да допускаме да се повтори. Поне засега.

Отначало отмалях, после се отдръпнах от него.

— Не казвам, че изобщо не бива да се повтаря — продължи бързо той със загрижено изражение. — Повярвай ми. Но като че ли стана прекалено скоро и може да дойде в повече на Кейлъб. Ще се намразя, ако заради мен се почувства още по-зле, отколкото е в момента.

Убедена, че това е само благовиден предлог, с който прикриваше истинската причина, и че в действителност съжалява за станалото, аз се опитах да намеря аргументи за обратното. Така и не успях обаче. Защото той беше прав: Не беше честно. Каквито и да бяха моите желания и пориви в момента, Кейлъб и без това преживя достатъчно — ние само бихме му напомняли за неговата загуба.

— Трябва да тръгвам — казах най-после. — Ще взема един душ и ще се върна.

Той отвори уста, за да каже още нещо, но преди да успее, аз вече бях навън.

Прекосих тичешком задния двор на Кармайкъл, после нашия, без да обръщам внимание на ранното оживление по езерото или на моя разбунтувал се стомах. Може и да не сме случили най-подходящото време… но това не означава, че сме направили грешка. И определено няма причина случилото се да не се повтори никога вече. Двамата със Саймън не биваше да изпитваме вина или съжаление, или…

Заковах се на място. Тъкмо бях минала по верандата и влизах в къщата, когато тя ми се стори необичайно тиха. Не си спомнях да съм изключвала телевизора и радиото… но може би причина за това е, че бях твърде развълнувана, когато се видях със Саймън в библиотеката вчера. Убедена, че е станало точно така, продължих към кухнята.

— Добре ли спа?

Замръзнах на вратата.

— Мамо!

Седеше на кухненската маса с отворен пред нея лаптоп. До чашата с кафе беше нейният смартфон „Блекбъри“ и ключовете за колата. Тя гледаше съсредоточено в екрана на компютъра, сякаш четеше нещо много важно, и не ме поглеждаше.

— Чух, че нощес е имало страшна буря. Знам колко мразиш бурите и съм сигурна, че не си мигнала.

— Какво правиш тук?

Тя взе чашата с кафе, облегна се на стола и ме погледна.

— Нали ти казах, че съм добре? Надявам се, че не си отложила някоя важна среща, за да дойдеш дотук и да ме отведеш обратно в Бостън, защото няма да тръгна с теб.

Устните й със съвършено положен гланц се извиха.

— Вярно, каза ми, че си добре. Също така ми каза, че спиш непробудно. Затова, предполагам, можеш да си представиш изненадата ми, когато пристигнах днес на разсъмване и видях колата на баща ти не пред нашата къща, а пред съседите.

— Прибрахме се късно — казах с пламнало лице. — Поканиха ме на вечеря и понеже вече валеше, беше по-удобно да спра там, отколкото пред нас.

— Те? — Чертите на мама видимо се отпуснаха. — Господин и госпожа Кармайкъл са се върнали от Върмонт значи.

Сведох поглед.

— Ванеса?

— Не са… Обаче не е това, което си мислиш. — Макар да беше точно това, което тя си мислеше. — Заспали сме, докато гледахме филми.

— Извини ме, Ванеса, не съм спала цяла нощ и тази сутрин изпих само една чаша кафе. Затова искам да се уверя, че правилно съм те разбрала. — Тя вдигна поглед към тавана. — Твърдиш, че след като в продължение на седмици ме караше да се притеснявам, задето си сама в къщата, и като връх на всичко вчера не ми позвъни, както обеща, нито отговаряше на моите обаждания цял ден, си съвсем добре? Казваш, че се чувстваш достатъчно добре, та цяла нощ да гледаш филми със Саймън Кармайкъл, при условие че брат му е отговорен за…

— Не го казвай! — Пристъпих напред в кухнята. — Кейлъб не е виновен за онова, което се случи с Джъстин. Той я обичаше повече от всичко. Не е направил нищо, с което да я нарани.

— Моля те, Ванеса. Очевидно да прекараш сама толкова дълго в тая дивотия си казва думата. Ако Кейлъб и сестра ти са имали някакъв вид връзка, тя се е превърнала в абсолютна катастрофа и за двамата. И вече не е от никакво значение. Ако си въобразяваш, че онова между теб и Саймън, каквото и да е то, е нещо по-различно, със съжаление трябва да ти кажа, че си едно много объркано малко момиче.

Вторачих се в нея.

— Къде е татко?

Тя опря ръка със съвършен маникюр в челото си.

— Баща ти е в Бостън.

Прекосих решително кухнята и грабнах телефонната слушалка от стената.

— Какво правиш? Разговорът ни още не е приключил!

— Татко ще ме разбере — отговорих, докато набирах трескаво номера. — Той не е дошъл, защото знае, че имам нужда от време. Беше наясно, че точно така трябва да постъпя. А след като ти още не схващаш това, може да се опита да ти го обясни пак.

Обърнах й гръб, когато телефонът от другата страна на линията иззвъня. Позвъни веднъж, два пъти, три пъти. След шестото позвъняване затворих и опитах отново.

— Не отговаря. — Това не беше въпрос.