Затворих очи и притиснах устни към шията му.

Той потръпна. Отдръпнах се и зачаках да ме попита какво правя или да се махне от мен. Когато не направи нито едното, нито другото, отново целунах същото място, а после и меката вдлъбнатинка под брадичката.

Той обърна глава към мен и зарови лице в косата ми.

Отново го целунах по шията, усещайки как пулсът му се ускорява всеки път, когато устните ми докоснат адамовата му ябълка. Продължих да го целувам все по-задъхано и все по-настоятелно. Очите ми продължаваха да са затворени, но така по-ясно усещах ритъма на дишането му, топлината на неговата кожа и галопа на собственото си сърце, сякаш някой ме преследваше в гората, макар този път изобщо да не се страхувах.

След няколко минути той ме притегли в скута си. Сега на свой ред се разтреперих, когато докосна лицето ми и пръстите му изпърхаха по челото ми, по бузите и по брадичката.

— Ванеса…

Отворих очи. Неговото лице беше толкова близо до моето, че можех да почувствам топлия му дъх върху устните си. Изражението му подсказваше, че се кани да ме попита нещо — дали съм добре може би, или пък дали съм сигурна, че искам точно това, което правя.

Отговорих му, като притиснах устни към неговите.

Разтърсваща тръпка пробяга от главата до петите ми. Ръцете му прелитаха от лицето към гърба ми, като по пътя се заплитаха в кичури от косата ми. Обгърнах врата му с ръце и се притиснах още по-силно към него, докато не усетих сърцето му да бие срещу моето.

Но това не ми се стори достатъчно близо.

— Дали Кейлъб…

— Сигурно спи — прошепна Саймън. — Вероятно ще спи дни наред.

Впих очи в неговите и останах дълго така, после взех ръцете му в своите и станах. Когато зърнах нашето отражение в кухненското огледало, се поколебах. Не ме стъписа това, че не приличах на себе си — по-скоро приличах на някого, когото не познавам. Кожата ми беше порозовяла, а очите ми пламтяха. Косата ми се спускаше по гърба на едри вълни. Сякаш бях станала по-висока, по-стройна. Нямах нищо общо с предишното наплашено малко момиченце. Изглеждах уверена в себе си. Възбудена. Жива. Застанал зад мен, гледайки ме така, сякаш не е сигурен какво ще направя в следващия момент, Саймън също виждаше това мое преображение.

Поведох го навън от кухнята, нагоре по стълбите. Познавах всяко ъгълче в къщата на семейство Кармайкъл като собствената ни лятна къща, но въпреки това сега се чувствах различно. Пак ми беше уютно и приятно, но сякаш за първи път попадах тук. Когато най-сетне се озовахме в стаята на Саймън и вратата хлопна зад нас, с облекчение видях познатата таблица на Менделеев и географската карта на света, окачени на стената, но отново изпитах странното усещане, че сега ги виждам за първи път.

Същото беше и когато се обърнах към него. Това пак беше старият Саймън, момчето, с което навремето се състезавахме на водната пързалка. Същият, който нарочно изоставаше с мен, докато Джъстин и Кейлъб тичаха напред по горските пътеки; този, който предварително искаше да се увери, че филмът не е прекалено страшен за мен. Той все още беше човекът, който ме закриля и прави всичко по силите си да се чувствам добре. Дори сега продължаваше да ме наблюдава и да чака, за да не направи неволно нещо, което би ме смутило.

Но именно сега, за първи път, откакто го познавах, той не изглеждаше напълно невъзмутим. За първи път не даваше вид, че няма нищо притеснително, и не беше готов да ми гарантира, че всичко е наред.

— Добре ли си? — попитах, пристъпвайки още по-близо към него.

— Ванеса…

Даже името ми звучеше по различен начин от неговите уста сега.

— Аз просто… не зная… Ти наистина ли…? — Той затвори очи, сякаш се опитваше да подреди разпокъсаните си мисли.

Приближих колкото се може по-плътно към него, като внимавах телата ни да не се докосват.

— Така добре ли е? — попитах и го целунах по бузата.

Той кимна, все още със затворени очи.

— А така? — Целунах го по другата буза.

Той пак кимна.

— Ами сега? — Устните ми се притиснаха най-напред към брадичката, после към челюстта му.

Той още по-здраво стисна клепачи и кимна отново.

— Ами…

Устните ми още не бяха докоснали неговите, когато той обгърна талията ми с ръце и ме притисна към себе си. Целуваше ме така, сякаш сърцето му би спряло, ако не го направи, и не спираше да ме прегръща, докато отстъпвах назад към противоположния край на стаята. Когато стигнахме леглото, се извих така, че той да легне пръв. След това се качих върху него. Ръцете му все по-уверено и настойчиво пътешестваха по гърба ми и ме притискаха към него. Колкото по-плътно се доближаваха телата ни, толкова повече гореше кожата ми през дрехите.

— Всичко е наред — прошепнах, щом ръцете му плъзнаха под тениската ми, а после неуверено спряха. Когато той продължи да се колебае, аз я издърпах презглава и я хвърлих на пода, а после му помогнах да съблече пуловера си.

Цялата му неувереност се изпари, когато се отпуснах на леглото. Целуваше ме все по-страстно, сграбчвайки всяка част от тялото ми, до която успееше да се добере — лицето, косата, раменете, талията, бедрата. Чувствах се толкова добре, сякаш през всичките тези седемнадесет години тялото ми беше чакало точно този миг. Когато пръстите му се плъзнаха по голата ми кожа и стигнаха до копчето на дънките ми, кимнах без всякакво колебание и продължих да го целувам.

Той спря само още веднъж, когато една гръмотевица удари наблизо и нощната му лампа изгасна.

— Мога да потърся свещи… — Той вдигна лицето ми към своето и очите ни се срещнаха.

Мрак. Беше нощ, навън вилнееше буря и единствената светлина в стаята идваше на откъслечни проблясъци през прозореца.

Обикновено при такова време грабвах фенерчето и се завивах презглава под одеялото, докато не се изхаби батерията му. Но сега това изобщо не ме вълнуваше.

— Добре съм. Но ти благодаря все пак. — Понечих да го целуна отново, но той се дръпна и отпусна глава върху възглавницата. — Какво? Какво не е наред?

Той вдигна един кичур от лицето ми и го приглади назад.

— Нищо… — каза, наблюдавайки ме замислено. — Просто точно сега… на тази светлина… очите ти изглеждат почти като сребърни.

Глава 15

На следващата сутрин, когато се събудих, сърцето ми блъскаше в гърдите и ми се биеше свят. Стиснах очи и тялото ми се напрегна в очакване на обичайната картина как стоя на ръба на скалата, точно над океана, или другата, която ме спохождаше по-отскоро — как Джъстин протяга към мен ръце, покрити с петна от натъртвания. Това беше първото, което ми се явяваше сутрин, поне когато успявах да поспя за кратко през нощта.

— Ехо.

Отворих очи.

— Добре ли си?

Забелязах глобуса в ъгъла, Менделеевата таблица на срещуположната стена… и Саймън, притиснал устни към голото ми рамо.

— Колко е часът?

— Девет — нежно отговори той. — Мога да остана в леглото цял ден, но май е по-добре да разчистим кухнята, преди Кейлъб да се е събудил.

Кимнах, докато той се измъкваше от леглото, и се опитах да възстановя събитията от миналата нощ. Колкото и да е странно, не чувствах нито вина от факта, че бяхме преминали доскоро здравата и непоклатима граница между приятели и нещо-повече-от-приятели, нито пък смут от това, че нямах представа докъде ще ни отведе всичко това. Не бях и парализирана от потрес или разкаяние, задето бях направила нещо толкова необмислено и неестествено за мен, при това с единствения човек, когото не бих искала да изгубя.

Онова, което ме накара да зарея поглед към езерото през прозореца, вместо да чуруликам безгрижно, бе фактът, че минаваше девет. Девет часа сутринта, а аз не преживявам наяве кошмарите, които са ме споходили през нощта. Това на свой ред означаваше, че за първи път от дълго време насам съм спала непробудно цели осем часа.

— Май сме закъснели.

Обърнах рязко глава към Саймън.

— Закъснели ли сме?

Той стоеше зад затворената врата на стаята с вирната глава и наострени уши. Тогава и аз го чух: тракане на чинии, идващо от долния етаж.

Изскочих от леглото и навлякох дрехите си, чудейки се какво ли би си помислил Кейлъб, когато ни види да влизаме заедно в кухнята. Предполагах, че ще бъде шокиран, защото мисълта ние двамата със Саймън да сме двойка не би хрумнала на никого, но в същото време се надявах това да не го нарани. Ами ако нашата току-що родила се връзка отвори у него още незараснали рани и събуди болезнени спомени за Джъстин? Ами ако се почувства предаден и избяга отново? Ами ако…

— Яйца?

Замръзнах на прага на кухнята. Дори Кейлъб да беше шокиран, наранен или предаден, той поне не го показваше. Сега седеше край масата, почистена от керамичните парчета на счупената чаша, които двамата със Саймън бяхме зарязали неприбрани миналата нощ, закусваше и четеше.

— Ако някой иска, на печката са — продължи Кейлъб, без да вдига очи от книгата. — Портокаловият сок е в хладилника.

Взех чашата с портокалов сок, която ми подаде Саймън, и седнах срещу Кейлъб. Той беше отмил тъмната боя от косата си и сега, след като си беше отспал и се беше нахранил, вече изглеждаше много по-силен и здрав.