Улових погледа на Саймън и разбрах, че и двамата се питаме едно и също нещо — защо?

— Както и да е. Опитах се да намеря Карсънс. Преведох я през целия курорт, разказах й за всички негови предимства, точно както постъпваме с всеки, който за първи път идва във „Фар“.

— Звучи доста гадно.

— Не беше толкова зле. Отначало тя беше нетърпелива, но колкото по-дълго се разхождахме и колкото повече й разказвах, толкова по-ведра ставаше. Даже започна да задава въпроси и ме слушаше внимателно, когато й отговарях. Дори се смееше на глупавите ми шеги, на които останалите посетители никога не реагираха. — Той отпи от чая си. — Така и не открихме Карсънс, но след като го търсихме толкова дълго, тя сякаш забрави за какво всъщност беше дошла. А после…

Той се загледа в чашата, която трепереше в ръцете му.

— После? — подкани го Саймън.

— После тя ме попита дали ще пийна нещо с нея — продължи Кейлъб и стисна очи — на кея, в края на курорта.

— Покани те на питие? Просто така още тогава?

Кейлъб кимна.

— И досега не знам защо се съгласих. Бях на работа, а тя въпреки всичко си оставаше Зара. Докато я развеждах, не се държа толкова ужасно, но все още помнех коя е.

— Просто са те хванали неподготвен — каза Саймън. — Всеки друг на твое място щеше да отстъпи.

— Това беше най-глупавата постъпка в живота ми.

— Това е било само питие, Кейлъб.

— Там е работата, че не беше. Седяхме в края на кея и се редувахме да пием от една бутилка шампанско, която сигурно струваше колкото седмичната ми заплата… и аз истински се забавлявах. Тя беше забавна. Харесваше ми да си приказвам с нея. Изкарахме така три часа.

Откакто открих Кейлъб в каросерията на пикапа край Спрингфийлд, Джъстин мълчеше. Сърцето ми спираше да бие, докато той разказваше за Зара, и се чудех дали Джъстин чува всичко това.

— На тръгване тя каза, че било жалко, дето сме чакали толкова дълго, докато най-после си поговорим като хората. Каза, че съжалява за пропиляното време, но пък и че имаме още много време пред нас. — Кейлъб поклати глава. — Тогава не й казах за Джъстин. Даже не мислех да споменавам, че имам гадже, преди тя да си тръгне. Винаги съм мислел само и единствено за Джъстин. Тя и досега е… в мислите ми.

Наблюдавах го внимателно, докато разказваше, но отклоних поглед, когато първата сълза се търкулна по бузата му.

— Но тогава аз още нищо не подозирах. Представа нямах какво ще се случи след това. Само ако знаех, само ако имаше начин да…

Саймън изчака Кейлъб да успокои дишането си, което беше станало пресекливо, преди да попита:

— Какво стана след това?

— Тя беше навсякъде — тихо каза той. — Чакаше ме преди училище. И след часовете също. Преди работа. След работа. Започна да ми носи разни неща — видеоигри и комикси. Идваше на плажа, когато бях там с приятели. Започна да преследва и тях, за да разбере къде ходя, какво харесвам, дали не говоря за нея понякога. Отначало им се стори забавно, че Зара Марчанд, най-страхотното момиче в Уинтър Харбър, е избрала да преследва точно мен. Но тя продължаваше и продължаваше. Казах й да ме остави на мира, умолявах я. Не се отказа.

— Каза ли й за Джъстин? — попита Саймън.

— Всеки ден й го повтарях. С това започвах всеки път, когато я видех. Казах й, че вече съм срещнал моето момиче и че ще прекарам живота си с него. — Чашата подскочи силно в дланта му, докато бършеше очи с другата ръка. — Но тя като че ли не ме чуваше. Пък и да ме е чула, това изобщо не я интересуваше. И продължи така седмици наред.

Спомних си албума на Зара и празните страници, които идваха след салфетката от „Фар“. Нямаше никакви други трофеи от времето, прекарано с него — за разлика от останалите й жертви, Кейлъб й беше устоял.

Когато Кейлъб отново заговори, гласът му беше преминал почти в шепот.

— Мислех, че всичко това ще престане, щом Джъстин си дойде през лятото. Зара вече не би могла да се прави, че тя не съществува, щом като през цялото време ще е пред очите й.

Забих нос в чашата, усещайки погледа на Саймън върху себе си.

— И се оказах прав. Зара изчезна за около петнайсет удивителни часа.

Петнадесет часа. Даже не са изкарали цял един ден заедно, преди Джъстин да си отиде.

Тримата мълчахме дълго, преди да забележа, че навън е започнал да вали слаб дъжд.

— Тя беше там онази нощ — продължи доста по-късно Кейлъб. — Чакаше ме да се прибера от скалите. Беше в стаята ми, на леглото, облечена в дълга бяла рокля. Не каза нищо, но аз някак разбрах, че знае какво се е случило. Давах си сметка как с нейното ненормално, извратено съзнание си представя, че оттук нататък няма пречки да сме заедно. — Той погледна Саймън. — Затова избягах. Не исках да напускам мама и татко. Не исках да напускам теб… но трябваше да се справя някак с това.

— Зная — каза Саймън.

— Боядисах си косата. Пътувах само на стоп. Направих всичко възможно да се скрия, но тя винаги ме намираше. И всеки път, когато ме откриеше, нещо се случваше. Сякаш бях вързан за нея. Желаех я близо до мен. А в същото време исках да крещя и да я прогоня, но този инстинкт беше заличен от нещо по-силно. — Сълзите му рукнаха отново, този път още по-изобилни. — Започнах да чувам разни неща всеки път, когато тя беше наблизо, сякаш мозъкът ми изключваше. Не чувах и не виждах нищо друго. Не знаех къде се намирам, нито какво се случва с мен. Интересуваше ме единствено, че Зара е наблизо и се опитва да ме отведе със себе си.

Скочих на крака, когато вълненото одеяло върху него започна да вибрира като одеялата и мушамите в каросерията на пикапа. Грабнах чашата от треперещата му ръка и я поставих върху масичката, после приседнах край него на ръба на дивана.

— Има нещо опасно в нея — каза Кейлъб, местейки поглед ту към мен, ту към Саймън, докато продължаваше да се тресе все по-силно. — Нещо, което не може да се види с просто око. Затова не ви казах къде отивам, нито се обаждах, докато пътувам — не исках да ви използва, за да се добере до мен.

Отвън дъждът ставаше все по-шумен и пороен.

— Мисля, че тя има нещо общо с всичко, което се случи — прошепна Кейлъб, а очите му трескаво оглеждаха стаята, сякаш търсеше някой друг освен нас, който можеше да го чуе. — С онова, което стана с Джъстин. Зара й е направила нещо.

Коляното ми удари масичката за кафе, когато първата светкавица раздра небето и разтърси къщата. От удара чашата на Кейлъб падна на пода и се разби на парчета.

— Съжалявам — казах, докато лазех по пода, за да събера пръснатите парчета. — Много съжалявам.

Саймън скочи да ми помогне, но аз събрах повечето от разбитата чаша в шепите си и хукнах към кухнята.

Спрях до масата и вече не усещах острите ръбове по дланите си, а чувах единствено пулса в ушите си и думите на Кейлъб, препускащи из главата ми.

Щом го каза, си дадох сметка, че отдавна съм го подозирала — освен вина за удавените мъже това лято, Зара има пръст и в смъртта на Джъстин. Когато чух Кейлъб да го изрича, то вече стана реалност, въпреки че не можех да си представя как е възможно.

Дадох си сметка, че се взирам в малкото огледало над кухненската маса и продължавам да държа в шепи парчетата от счупената чаша, докато чаят се стича през пръстите ми. Не знаех дали Саймън и Кейлъб са продължили да говорят, след като излязох от дневната. Нямах представа дали все още дишам и дали сърцето ми продължава да бие. Знаех само, че по някое време Саймън се е озовал зад мен.

— Съжалявам — прошепнах. Пръстите ми се отпуснаха и керамичните парчета се изхлузиха от ръцете ми. Посипаха се върху кухненската маса и по пода, разбивайки се на още по-дребни късчета. Огледах бъркотията и се наведох да събера боклука. — Ще оправя всичко — казах, но гласът ми се пречупи насред думата.

Не можех да ги видя — имаше твърде много парченца, а очите ми бяха замъглени от влагата. Малко след това сълзите започнаха да се стичат по бузите ми, а аз се строполих на пода и заплаках.

Саймън не се опита да ме успокоява. Той просто седна край мен и ме остави да се наплача. Когато очите ми пресъхнаха и тялото ми вече беше твърде изтощено, се облегнах на стената до него. Свих колене до гърдите си и отпуснах глава на рамото му. Очаквах да чуя въпроса, който неизбежно трябваше да последва, и наблюдавах как голямата стрелка обикаля циферблата на кухненския часовник. Когато тя направи пет кръга, а Саймън все още не ме беше попитал дали съм добре, обърнах глава към него.

Почувствах как рамото му се изопва под сведената ми глава. Вдигнах поглед и устните ми се озоваха на сантиметри от шията му. Дъхът ми секна, когато усетих как гърдите му започват да се вдигат и спускат все по-бързо.

Двамата с него бяхме приятели. Много добри приятели. И сигурно най-напред трябваше да обмисля как ще се промени това, ако се подам на неудържимия си порив. Може би сега не беше нито най-подходящият момент, нито най-доброто място, за да го направя. Сигурно той щеше да реши, че причина за тази необмислена постъпка е моят емоционален срив, защото аз — страхуващата-се-и-от-собствената-си-сянка Ванеса Сандс, просто не правя такива неща.

Но въпреки всичко — или може би точно заради това — все пак го направих.