Гледах го как се втурва между дърветата, а думкането в гърдите ми заглуши дори тътена в главата ми.

— Всичко е наред, Кейлъб! — извика Саймън, още докато тичаше. — А ти стой далеч от него!

Зара се надигна, разколебана кой от двамата повече заслужава нейното внимание — дали Кейлъб, защото се съвземаше от транса, до който го беше докарала с толкова усилия, или носещият се към нея със скоростта на куршум Саймън. Решението дойде само, когато Кейлъб напълно се освободи от нея, бутна я встрани и неуверено се изправи на крака.

— Не се приближавай, Саймън — извика Зара, следвайки Кейлъб, който отстъпваше назад към скалите. — Всичко е наред, скъпи. Не се притеснявай. Няма проблем.

Очите на Кейлъб се местеха ту към нея, ту към Саймън. Изглеждаше еднакво уплашен и от двамата. Когато Саймън започна да се катери от другата страна на скалите, Кейлъб го погледна, поклати глава и скочи върху купчината листа долу.

— Кейлъб! Накъде…

Саймън замръзна на място, когато Зара се обърна. Тя тръгна към него умишлено бавно, сякаш той щеше да я чака там цяла вечност, колкото време й е необходимо да го стигне.

— Бягай — викна той, без да откъсва очи от нея.

Знаех, че това се отнася за мен, но въпреки това стоях като вкопана в земята.

„Шосето, Неса… Той отива кът шосето…“

Хвърлих последен поглед към дърветата, сгърчена от болка при вида на Зара, която вече стоеше само на няколко крачки от Саймън. После се втурнах в противоположната посока.

Тичах по-бързо отвсякога досега. Клоните издраха лицето ми, а глезените ми се огъваха, докато бягах по неравната земя. Намалих само на едно място, колкото да дръпна якето на Кейлъб от клона. Когато най-накрая изскочих от гората и спрях при банкета на шосето, бях плувнала в пот и едва си поемах дъх.

— А сега накъде? — едва продумах, превита на две и опряла длани върху бедрата си. Озърнах се наляво и надясно. И субаруто, и миникупърът бяха там, където ги бяхме оставили. — По кой път е тръгнал?

„Обратно… Обратно натам, откъдето дойдохте…“

Втурнах се отново покрай зъболекарския кабинет, покрай пазара и училището. Покрай пощата, кафенето и бензиностанцията. Тичах, докато сградите останаха далеч зад гърба ми, а линията на дърветата се проточи без прекъсване от двете страни на пътя. Тичах, докато не почувствах, че дробовете ми всеки момент ще експлодират, но и след това продължих. Не спрях, докато Джъстин не ми каза, че съм стигнала твърде далече.

„От другата страна на шосето…“

Спрях. Бензиностанцията беше закътана навътре между дърветата. Втурнах се през шосето и надолу по автомобилната алея. Когато стигнах постройките, най-напред обиколих тичешком наоколо, а после се отправих към колонките.

Там нямаше никого, с изключение на шофьора на един стар син пикап и момчето от бензиностанцията.

Но Джъстин не ми беше дала никакви други указания. Значи Кейлъб трябваше да е някъде тук.

Изчаках шофьорът да влезе вътре, за да плати горивото, и се отправих към пикапа. Приведох се и тръгнах покрай стената, която не гледаше към главната постройка. Когато стигнах до вратата на шофьора, се изправих, колкото да надзърна вътре. Беше празно.

Тъкмо се канех да тръгна към съседния навес, когато пикапът подскочи. Не силно и само веднъж, но определено помръдна. А шофьорът все още плащаше на касата.

— Кейлъб? — Надигнах се и погледнах в каросерията. Беше пълна с намачкани мушами и стари одеяла, които шаваха така, сякаш пикапът беше в движение.

— Всичко е наред, Кейлъб. Аз съм — Ванеса.

Изчаках така няколко секунди, после повдигнах края на едно от одеялата. Свит на кълбо, той лежеше на една страна и трепереше, сякаш цареше люта зима, а одеялата бяха ледени блокове. Тъмнорусата му коса беше боядисана в тъмен цвят, точно както го беше описала сервитьорката. Очите му бяха широко отворени, а устните му трепереха и когато най-после осъзна кой стои насреща му, лицето му се сгърчи.

— Ванеса… — каза с изтънял глас. — Не. Не и ти.

— Кейлъб, трябва да излезеш оттук. — Погледнах към касата, където шофьорът на пикапа се смееше на нещо. Вече подаваше парите на момчето от бензиностанцията и скоро щеше да тръгне насам.

— Не мога. — Той разтърси глава и по бузите му рукнаха сълзи. — Не мога да го направя без нея.

— Кейлъб… — Посегнах и взех ръката му в своята. — Джъстин е тук. Тя ни помогна да те намерим. Тя иска да дойдеш с нас.

Той ме погледна, полагайки усилие да ми повярва, после вдигна очи към небето и от тях отново рукнаха сълзи.

— Толкова съм уморен… Толкова много…

Той ме остави да го измъкна от каросерията на пикапа и аз се стъписах при вида му — беше отслабнал ужасно много. Бяха минали едва няколко седмици, а дънките и тениската висяха като дрипи около слабото му тяло. Поне все още можеше да се движи и двамата бързо се отдалечихме по алеята, преди шофьорът на пикапа да е разбрал, че е возил стопаджия.

— Ами ако тя все още е тук? — попита той, когато наближихме субаруто и гласът му прозвуча като на изплашено малко момче. — Ако тя все още е вътре и ме чака?

Наистина имаше опасност тя да е наблизо и да го причаква, но главата вече не ме болеше. Бях толкова съсредоточена да открия Кейлъб, че не бях разбрала кога точно е изчезнала болката, но така или иначе вече я нямаше. Беше си отишла. Докато вървяхме към колата, забелязах, че миникупърът също беше изчезнал.

— Нея я няма — казах.

— Ами Саймън? — Кейлъб погледна към празното място на шофьора на субаруто. — Какво ще стане, ако го е отвела със себе си?

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да му отговоря. Щеше ми се да му кажа, че със Саймън всичко е наред, че не би ни оставил да тръгнем, ако не е сигурен в собствените си сили, но истината бе, че дори не подозирах докъде стигат способностите на Зара.

Трябваше да призная поне пред себе си, че Саймън може би е в беда… но не бях способна да понеса това.

— Добре ли си?

— О, слава богу — прошепнах, още преди да съм се обърнала.

Саймън излезе от гората и тръгна по шосето към нас. Движеше се бавно, тромаво, сякаш току-що ставаше от сън, но иначе изглеждаше съвсем добре.

Изчаках при колата, докато Кейлъб го пресрещне на средата на пътя. Двамата се прегърнаха без думи.

Погледите ни със Саймън се срещнаха, когато той освободи Кейлъб от прегръдката си. Още преди да е успял да ми каже нещо, аз обгърнах врата му с ръце и го притиснах силно, сякаш бих го прегръщала така цяла вечност, стига да ми позволеше да го направя.

Глава 14

— Започна през пролетта. Спомням си даже точно кой ден, защото в сравнение с всичко останало това беше най-странният ден в живота ми.

Подадох чаша горещ чай на Кейлъб, който седеше на канапето, увит с вълнено одеяло, и друга — на Саймън, седнал срещу него. На двуместното диванче до Саймън имаше място и за мен, но все още смутена от здравата прегръдка, с която едва не го удуших по-рано същия ден, предпочетох да седна на пода пред камината.

— Представяте ли си — това беше Зара. Зара Марчанд. Преди този първи май тя дори не си даваше труд да ме погледне, какво остава да ме заприказва. А после един ден просто се появи във „Фар“. — Кейлъб потръпна, поглеждайки към Саймън. — Между другото, напуснах работата на пристанището.

— И аз така чух — каза Саймън.

— Налагаше се. Трябваха ми пари. Не съм ти казвал — на никого не съм го казвал — защото всички, които ме познавате, знаете колко държа на Монти и на пристанището и не исках да ме разубедите.

Смръщих вежди над чашата с чай. Имал е нужда от пари? Какво ли е било толкова важно и скъпо за него?

— Не се притеснявай — каза Саймън, когато гласът на Кейлъб взе да потрепва. — Ще стигнем и до това по-късно.

— И така, тя се появи изневиделица един ден — продължи Кейлъб. — Пренасях кашони със стока за магазина, а тя ме спря на пристанището и каза, че трябва да предаде бележка от майка си до един от собствениците — Карсънс.

Пол Карсънс. Първата жертва след смъртта на Джъстин.

— Ако трябва да съм честен, отначало ми се прищя изобщо да не й обръщам внимание. Искаше ми се да мина покрай нея като покрай празно пространство и дума да не й кажа — точно както бях виждал да се отнася тя с останалите в училище. — Той зарея поглед през прозореца зад дивана. — Ще ми се да го бях направил.

Погледнах Саймън. Той напрегнато наблюдаваше Кейлъб.

— Но все пак й отговори, така ли? — попита Саймън.

— Да. Всичко във „Фар“ е подчинено на парите. Неговите инвеститори искат да се разрасне, да се развие и да се превърне в най-добрия крайбрежен курорт в страната.

— А това означава да угаждате на клиентите по всякакъв начин — довърши Саймън вместо него.

— Точно така. От служителите се изисква да бъдат любезни и постоянно да са на разположение, за да се чувстват посетителите добре дошли и много специални. Затова не можех просто да я подмина. Ако случайно се разбереше, че не съм оказал съдействие — даже на някой, който не е гост на курорта, но един ден може да стане такъв — щях да загубя работата си. А на мен тази работа ми трябваше.