— Ето, видяхте ли — посрещна ни Джъстин, когато най-накрая ги настигнахме. Тя седеше на пода на отворения багажник на буса и люлееше крака, докато Саймън превързваше раната й. — Просто драскотина.

— Изобщо не е само драскотина — каза Саймън, — но поне не се налага да викаме Бърза помощ.

Кейлъб обгърна с длан врата й и я целуна по челото.

— Скъпа… Трябва да си по-внимателна.

Тя отвори уста да отговори, но се отказа, когато ръката на Кейлъб спря на бузата й. Сведе глава, докато палецът му нежно галеше кожата й и погледът й омекна.

— Знаеш, че съм готов на всичко за едно малко приключение, но с мен е свършено, ако нещо…

— Знам. — Тя плъзна ръката му по бузата си и целуна дланта й. — Съжалявам. Знам.

Наблюдавах какво става между тях с някаква смесица от облекчение и объркване. Радвах се, че тя е добре и намирах за много мило Кейлъб да е така загрижен, но все пак двамата не се бяха виждали от последното ни пътуване на север по Коледа. Въпреки това изглеждаха твърде емоционално обвързани за хора, които се срещат от дъжд на вятър.

Това ме накара да си помисля, че или си пасват страшно добре, или преживяването на границата на смъртта особено ги е сближило. Не можех да си представя какво друго може да е.

— Трябва да се промие — каза Саймън, затягайки превръзката на Джъстин. — Но и така ще можеш да стигнеш до вкъщи.

— Много ви благодаря, доктор Кармайкъл. — Джъстин се опря на ръката на Кейлъб и скочи на земята, приземявайки се на здравия си крак. — Сега ще получа ли захарен памук?

Саймън я изгледа така, че Кейлъб побърза да й помогне да заобиколи колата и я настани на задната седалка.

Помогнах на Саймън да прибере марлята и лейкопласта.

— Май тук нещо е започнало още в началото на годината, а? — подхвърлих.

Отначало той замръзна, после натика набързо съдържанието на аптечката обратно в кутията и я затвори. След това ме погледна и очите му се заковаха на лицето ми, сякаш имаше нещо да ми каже, но не беше сигурен дали трябва да го направи. Най-накрая протегна ръка и стисна рамото ми.

— На предната седалка има едно старо одеяло, ако искаш да се подсушиш.

Той затвори багажника и се отправи към мястото зад волана. Хвърлих един последен поглед към небето, което сега беше също толкова синьо, както и когато пристигнахме, после заобиколих колата и седнах на предната седалка. Вътре свалих грейката, докато Саймън седеше отпуснато на шофьорското място, а Кейлъб и Джъстин тихичко се занимаваха неизвестно с какво на задната седалка.

— И така… — казах, когато никой от тях не помръдна и не проговори в продължение на няколко минути. — Какво беше това?

Саймън ме изгледа, после впери очи през предното стъкло в пътеката. Внезапно се разсмя и изпусна продължителна, дълбока въздишка.

— Това бяха Скалите на Хиона, които ви канят отново да ги посетите.

Обърнах се и вече знаех какво ще видя, когато погледна през рамо към задната седалка.

Джъстин, сгушена под ръката на Кейлъб и опънала превързания си крак върху навито вълнено одеяло, беше широко ухилена от ухо до ухо.



— Ама че тръпка — щастливо заяви тя.

— Ама че трик.

— Трик ли? — Джъстин протегна чинията си към татко, който идваше с още едно плато пържоли на скара. — Какво ще рече това?

Татко наниза две пържоли с вилицата, после погледна през парапета на терасата към езерото Кантака.

— „Трик“ — измамно действие, което обикновено цели предотвратяването на залавяне и плен.

— Знам значението на думата, татко. Но ти наистина ли смяташ, че съм си одраскала крака, докато се катерех по скалите, за да избегна похищение? Да не би всички похитители да се плашат от вида на кръв? Пък и кой тук се занимава с отвличания? Някакви бодигардове лунатици? Изперкали събирачи на мидени черупки? Мистериозният Йети на Уинтър Харбър?

Усмихнах се над чашата си с горещ чай. Имаше един човек, който сигурно би отвлякъл Джъстин, стига да му падне подходящ случай, но съдейки по досегашните ми наблюдения, тя най-вероятно щеше да тръгне доброволно с него. Не можех да се пошегувам с това на всеослушание обаче, защото родителите ни все още мислеха Кейлъб и Саймън за същите „сладки момчета Кармайкъл“, каквито ги знаеха още от бебета. Нашите бяха наясно, че прекарваме с братята повечето си време през лятото, но и през ум не им минаваше с какво запълва това време през последните години едната половина от нашата малка компания. А Джъстин недвусмислено беше дала да се разбере, че иска нещата да си останат така.

— Мистериозният Йети на Уинтър Харбър, а? — Татко сложи още една пържола в чинията на Джъстин и остави платото върху затворения капак на барбекюто. — Вече така ли ми викат?

Двете с Джъстин се спогледахме през масата и избухнахме в смях. Татко беше малко над метър и осемдесет и обикновено ходеше приведен — нещо, което той приписваше на проблем с ниските горни прагове на вратите „в ония времена“, но което много по-вероятно беше следствие от четиридесетте години, прекарани пред компютъра. Неговата едра отпусната фигура, увенчана с бухнала къдрава бяла коса и буйна брада, обаче наистина напомняше на легендарното създание.

— А какво стана с Татко-сладко? Ами Супертатко? Или Якия татко? — Той седна и си наля още една чаша червено вино. — Кое беше най-новото? Имаше нещо от рода на великан, а?

— Големия бащица — отговори Джъстин със закачливо изражение, сякаш не можеше да повярва, че той е забравил едно от галените имена, с които го наричаше.

— Точно така. И все още се колебая дали пък да не се обидя от него. — Той потърка кръглия си корем. — По пътя насам обаче си мислех за едно име, което според мен трябва да включим непременно в ежедневните си разговори, и то час по-скоро.

— Ще обърнем внимание на тази препоръка — каза Джъстин.

Татко си взе франзела от панера в средата на масата, откъсна голям залък и го пъхна в устата си.

— Краля.

— Краля? — повтори Джъстин. — Крал на какво?

Той сви рамене.

— Нищо повече. Просто Краля.

— Не е зле… Това обаче автоматично превръща мама в Кралицата. А аз не съм убедена, че тя ще се примири да свири втора цигулка, пък било и само заради една титла. — И Джъстин погледна мама за потвърждение.

Мама, която в момента сечеше пържолата си с ножа така, сякаш беше от желязо, а не от месо, помълча, преди да отговори.

— Не е за вярване, че все още се занимавате с това.

— Вярно, момичетата вече пораснаха — съгласи се баща ни, — но аз винаги ще си остана техният Голям бащица. Чак до дълбоки старини, когато ще се съсухря. И тогава ще стана… Малък-голям татко? Или може би Среден татко? А защо не Прататко?

— Можеш пожизнено да станеш и Великия повелител на вселената, не в това е въпросът.

Татко вдигна вежди, обмисляйки предложението на мама, без да обръща внимание, че тя изобщо не се шегува. Не че в това имаше нещо необичайно, тъй като мама рядко се шегуваше. Открай време тя беше по-сериозната и по-дисциплинираната от двамата. Тя беше президент на „Франклин кепитъл“, финансова фирма в Бостън, а татко — писател и професор по американска литература в колежа „Нютон“. Качествата, които се изискваха за тези две уважавани професии, неизбежно се проявяваха и в техния семеен живот.

— Тогава в какво е въпросът, сладка моя? — Като се протегна през масата, той внимателно измъкна от ръцете й ножа и вилицата и се зае с очевидно тежката работа да нареже нейната пържола.

— Че си вече на осемнайсет. — Мама се обърна намръщено към Джъстин. — Че си вече зрял човек. Че сега грешките ти вече ще имат последствия.

— Значи може да ми остане малък белег чак до края на живота, така ли? — каза Джъстин. — Голяма работа.

— Ще си голяма късметлийка, ако ти се размине само с това.

Джъстин ме погледна, а широката усмивка, която не слизаше от лицето й още откакто се качихме в колата на Саймън, помръкна.

— Връхлетя ни страшна буря и се подхлъзнах на една скала, мамо. Стават такива неща.

— Така е. Ако беше на осем и наистина идваше от плажа, сега щях да целуна коляното ти и всичко щеше да е наред.

— Я гледай! — извиках аз, сочейки към езерото. — Семейство Бийзли най-после имат ново кану. Толкова е… дълго.

Приключил с пържолата на мама, татко върна ножа и вилицата в чинията й и се наведе към мен.

— Добър опит, дечко.

Джъстин тръсна глава.

— Много съм притеснена.

Опитах се да уловя погледа на мама и без думи да я помоля да не казва онова, което се канеше да каже, но напразно. Тя вече си беше навила нещо на пръста и всеки момент щеше сериозно да ме натопи пред единствения човек, на когото винаги съм искала да доставям единствено радост.

— Ти не си била на плажа, Джъстин. Била си на Скалите на Хиона.

Дъхът ми спря. Думите на мама бяха последвани от мълчание.

— И дума да не става — каза най-накрая Джъстин, подръпвайки салфетката в скута си. — Даже не съм чувала за такова място.

— Така ли? Тогава за коя опасна за живота скала говореше сестра ти?