Оказа се прав. Колата беше паркирана надве-натри, предницата й беше влязла сред дърветата, а задницата стоеше затънала в тясна тревна ивица между пътя и гората. Ако не зяпах през прозореца, можехме просто да я подминем.

— Сигурна съм. — Болката в главата ми ставаше все по-силна с всяка измината крачка.

Спряхме край колата и надникнахме вътре. В нея всичко беше безупречно чисто, като изключим предната седалка, отрупана с дрехи, гримове и празни бутилки от минерална вода. На огледалото за обратно виждане беше окачено кристално шишенце от парфюм. Върху таблото имаше атлас, отворен на картата на Мейн.

Застанах нерешително до колата, докато Саймън се отдалечаваше навътре в гората. Затворих очи и си представих Джъстин. Видях сините й очи, нейната усмивка и косата й. Опитах се да чуя гласа й, надявайки се той да прозвучи някъде около мен, извън мислите ми. Така щяхме да можем да следваме инструкциите й или поне да се ориентираме по посоката, откъдето идва.

Но тя мълчеше. Единственият звук наоколо беше цвъртенето на птиците, шумът от преминаващите коли, пукотът на съчки и клони под стъпките на Саймън… и барабаненето в главата ми. То ставаше все по-шумно и по-забързано, колкото по-навътре навлизах в гората.

— Това е нелепо — каза Саймън десет минути по-късно. — Тук дори няма пътека. Как може да сме сигурни, че те изобщо са в гората? Въртим се в кръг, а те отдавна може да са заминали.

Спрях на място.

— Саймън.

Той се обърна към мен, после проследи погледа ми до мъртвото дърво на няколко крачки от нас. Жертва на някаква болест, пожар, пределна старост или сбор от всичко това, то приличаше на скелет, надигнал се от листата. От един негов дълъг сив клон без листа висеше яке от полар с качулка.

Когато стигнахме дървото, Саймън повдигна единия от ръкавите на якето и го обърна към мен, за да видя логото на „Бейтс“ върху него.

— Листата наоколо са отъпкани — каза той, проследявайки с поглед едва видимата пътечка, която се отдалечаваше от ствола. — Продължили са нататък.

Той се затича и аз го последвах, едновременно ужасена и облекчена, докато стисках главата си с две ръце, за да притъпя поне малко режещата болка. Докато тичахме, Саймън хвърляше поглед през рамо от време на време, за да се увери, че съм добре. Скоро болката стана още по-силна, почти ослепях от белите петна, които играеха пред очите ми, но въпреки това се опитвах да го успокоя, че при мен всичко е наред.

Докато тя не се засмя.

Паднах на колене и се превих, прегръщайки присвитите си крака. Затворих очи и се вкопчих в земята, заравяйки пръсти сред листата и студената кал. Никога не бях чувала Зара да се смее и този звук се различаваше от всеки друг. Приличаше на една-единствена нота, рикоширала в стъклена призма и раздробена на милион високи ноти — някои кратки, други дълги, някои остри, други меки — разпръснати из атмосферата под различен ъгъл и погълнали всички останали звуци.

Смехът приличаше и на взривена в главата ми граната.

Сведох ниско глава и се концентрирах върху дишането си. Тя не се засмя втори път и след няколко минути болката утихна достатъчно, за да мога да отворя очите си.

— Саймън — прошепнах. Той стоеше на няколко крачки от мен, вперил поглед в група дървета, израсли гъсто едно до друго. Когато не ме чу, аз се надигнах и запълзях към него. — Саймън.

Безпокойството ми прерасна в паника. Каквото и да беше видял сред дърветата, то трябва да е било толкова страшно, че той дори вече не забелязваше отсъствието ми. Изправих се на крака и тръгнах с олюляване напред колкото се може по-бързо и по-безшумно. Той изобщо не се обърна — дори когато застанах до него.

Пристъпих по-близо и се загледах към дърветата.

Зара. Носеше къса бяла пола, която вятърът повдигаше, оголвайки краката й, и впита бяла блуза без ръкави. Ходилата й бяха боси. Този неин външен вид беше толкова далече от прилепналата черна пола, тесния корсаж и сандалите с високи остри токчета, с които я бях видяла облечена преди няколко дни, че се почувствах почти облекчена. Серийните убийци не се обличат целите в бяло в деня, в който смятат да премахнат поредната си жертва, нали?

— Красива…

Извърнах рязко глава към Саймън. Той продължаваше да стои с вперен поглед като вкаменен, сякаш Зара беше съвършено и прозрачно махало, което се люлее пред очите му.

— Тя е красива… нали?

Извърнах настрани пламналото си лице. Как беше способен да мисли за такова нещо точно в този момент? Той не беше някой случаен пубер, чиито мисли клонят все в една и съща посока. Той беше Саймън. Господин Прогноза. Господин Наука. Как беше възможно точно той сред всички хора да се поддаде на хормоните, емоциите или каквото и да беше там, когато Кейлъб е само на няколко крачки оттук?

И как беше възможно точно сега внезапно да ми се прииска тази сутрин да бях обърнала повече внимание на външния си вид, за да имам и аз толкова хипнотично въздействие?

Наблюдавах Зара, седнала до Кейлъб на върха на едни скали, заобиколени от дървета. Беше се облегнала назад, опряна на дланите си и с опънати напред крака. Тя гледаше него, а той — някъде напред, застанал с гръб към нас. Не виждах изражението му, но по начина, по който седеше — изопнат и вдървен — беше ясно, че не се чувства удобно.

Тя се наведе напред и застана на колене. После запълзя към него, бялата пола пърхаше около загорелите й крака, а тъмната й коса беше преметната през едното рамо. Докато се движеше, не откъсваше от него сребристите си като звезди очи и се усмихваше, очевидно предугаждайки следващата му реакция.

Когато се доближи достатъчно, тя остана на колене, опряла длани на земята, после се наклони напред, така че устните й почти опряха ухото му. Каза нещо, което накара цялото му тяло да потръпне, после изпърха с устни по слепоочието му, по бузата, по врата. Главата му се наклони към нейната и тя се доближи още повече, така че гърдите й се притиснаха в ръката му.

Исках да се развикам, да изпищя, за да я накарам да престане. Исках да изтичам между дърветата, да я изтикам от скалите и да издърпам Кейлъб. Исках тя да спре да прави това, което правеше, а Кейлъб да престане да харесва онова, което прави тя. Но не можех нито да проговоря, нито да помръдна от мястото си.

Поех си остро въздух, когато Кейлъб се изправи. Той тръгна, отдалечавайки се от нея. Изглеждаше така, сякаш се кани да скочи от скалата, но тя изтича при него. Сложи ръка на рамото му, повдигна се на пръсти и отново доближи устни до ухото му. Този път, когато отново започна да шепне, той се опита да я отблъсне, но тя се възползва от това движение и се изпречи между него и ръба на скалата, за да му отреже пътя за бягство.

Кейлъб погледна встрани, но не помръдна, а тя протегна ръце и обви врата му. Гледаше го с онзи поглед, който бях виждала толкова често у Джъстин, когато беше с него.

Кейлъб продължаваше да притиска плътно ръце до тялото си. Той изтърпя допира на устните й, пълзящи бавно по шията му, докато пръстите й очертаваха контурите на лицето му. То оставаше напълно безизразно, даже когато тя наклони глава, а косата й падна върху ръката му. Не трепна и когато тя се притисна с цяло тяло към него.

Реагира едва когато Зара се опита да го целуне.

Неволно отклоних поглед. Почувствах вина, сякаш се бях натъкнала на двама влюбени, които се канят да направят нещо, до което аз дори не се бях доближавала. Никога не бях стояла плътно притисната до момче, вдигнала глава към него, с устни на сантиметри от неговите, предизвиквайки го с поглед. Никога не бях стояла с широко отворени очи, впити в неговите, докато чакам отклика му. Никога не бях притискала устни до устните на момче, нито бях всмуквала нежно горната му устна между зъбите си. И категорично никога не бях прегръщана от момче, което обвива с ръце талията ми и ме притиска към себе си, поддавайки се най-накрая на порива, с който дотогава се е борило. В този миг еднакво силно исках да избягам оттук, но и да остана, за да видя какво ще се случи по-нататък.

Защото колкото повече гледах, толкова повече тези двамата на скалите вече не приличаха на Зара и Кейлъб.

В тях все по-ясно започвах да виждам себе си и Саймън.

Когато отново надникнах през дърветата, те все още не бяха започнали да се целуват — тя продължаваше да настоява, въпреки че неговите устни оставаха неподвижни. Ръцете й обгръщаха врата му, а краката й се бяха увили около кръста му. Неговите ръце се плъзгаха по гърба й. Когато върховете на пръстите му пропълзяха под блузата й, лицето й засия.

Той падна на колене. Тя опря длан върху гърдите му и го натисна назад да легне по гръб, продължавайки да се усмихва, докато приближаваше бавно, сантиметър по сантиметър, лицето си до неговото.

— Не… — простенах слабо аз, когато косата й падна настрани, закривайки устните им. Представата за нас двамата със Саймън се изпари и реалността на онова, което се случваше в действителност, ме разтърси. Мисълта за тяхната целувка, за това, че Кейлъб целува Зара, а не Джъстин, ми дойде в повече.

— Кейлъб!

Подскочих при звука от гласа на Саймън.

— Добре ли си? — попита той, обръщайки се към мен.

Кимнах. Главата ми все още пулсираше, но и бях така стъписана, че не можех да говоря.

— Стой тук.