Триша Рейбърн - Сирена

— Съжалявам. Не съм виждал никой, който да отговаря на описанието ви.

— Невъзможно — каза Саймън, вдигна капачето на мобилния си телефон и го тикна под носа му. — Обадил се е от този номер преди по-малко от час.

Ърни, здравеняк и собственик на „Бед муус кофи“, пристъпи напред, като дишаше тежко и бършеше ръцете си в захабена кърпа.

— Това е нашият номер.

— И вие не си спомняте да е имало човек, който е искал да използва телефона ви днес?

— Момче — усмихна се Ърни, — огледай се наоколо. Мислиш ли, че би забравил, ако някой помоли да използва телефона? Такова нещо си е голямо събитие по тия места.

Двамата със Саймън огледахме малкото ресторантче. Беше съвършено празно, ако не се брои възрастната двойка в малката заличка встрани.

— Дръж се мило, Ърни — обади се сервитьорката, която тъкмо излизаше от кухнята с поднос, отрупан с полупразни бутилки от кетчуп. — Нали помниш какво си говорихме? Пак ти казвам: Една усмивка може да превърне случайните посетители в постоянни клиенти.

Ърни ни хвърли една престорена полуусмивка, после преметна кърпата през рамо и влезе в кухнята.

— Не му връзвайте кусур. Ърни все още вярва, че храната е единственото, което интересува хората, когато отидат на ресторант. — Сервитьорката остави подноса и ни се усмихна. — Хайде да започнем отначало. Добре дошли в „Бед муус кофи“. Аз съм Мелани. Какво мога да направя за вас?

— Мелани — започна Саймън, — търсим брат ми. Обади ми се оттук преди около час. Спомняте ли си някой да е искал да използва телефона ви днес?

Тя присви очи, докато прехвърляше наум събитията от деня.

— Не… Но може по това време тук да не е имало никой, от когото да поиска разрешение. Ърни цяла сутрин беше погълнат от шоуто на Елън Дидженъръс, а моето ужасно никотиново пристрастяване ме изкарва навън по няколко пъти на час.

„Побързай, Ванеса…“

— Дали не сте го виждали случайно? — попитах. — Той е шестнайсетгодишен, малко под метър и осемдесет, тъмнорус, с кафяви очи.

— Днес тук е идвал само един мъж, като изключим Ърни и господин Мортимър. — Тя смигна към възрастния мъж в ъгъла. — Не мога да кажа на каква възраст беше, но имаше тъмнокестенява коса — определено не руса — и беше доста рошав. Поне доколкото успях да го видя, защото през цялото време беше с качулка на главата. Но пък приятелката му ме накара да се почувствам грозна като смъртта — продължи тя, насочвайки се към възрастната двойка с кана кафе в ръка. — Вие сте ми свидетели, че щом ми свърши смяната, отивам да си подновя абонамента при „Джени Крейг“26, ще си боядисам косата черна и ще си поръчам цветни лещи!

Дъхът ми спря. Нямах сили дори да погледна Саймън.

— Какъв цвят ще са контактните лещи?

Тя изпъшка и притисна ръка до гърдите си.

— Сребърни.

Двамата със Саймън стояхме толкова близо един до друг, че усетих как цялото му тяло се напряга.

— Но не като обикновеното матово сребро на приборите. — И тя вдигна една вилица от подноса. — А красиво сребърно. Магическо сребърно. Като среброто на коледните гирлянди.

— Случайно да сте чули къде се канят да отидат след това? — попита Саймън.

— И дума не казаха. Той яде, тя — не, а когато се върнах след втората цигара, вече си бяха тръгнали.

— Благодаря ви за помощта — казах, преди да тръгна бързешком след Саймън.

Опитах се да запазя спокойствие и да прочистя мисълта си, докато сядахме в колата и излизахме от паркинга със скърцане на спирачки. Нямах представа защо я чувам и дали изобщо трябваше да я слушам, но… Джъстин ми казваше да побързаме. Ако можех да се съсредоточа още малко, може би щеше да ми каже и в каква посока да бързаме.

— Вече не ми говори — изстенах тихичко след няколко минути.

Саймън ме погледна.

— Кой?

Загледах се през прозореца от моята страна, надявайки се размазаното зелено петно на прелитащите покрай нас борове да заличи казаното или да промени значението му. Съвсем неволно заговорих гласно за Джъстин. Думите изскочиха от устата ми, преди съзнанието да ги засече. Дали Саймън щеше да ме помисли за луда, ако му разкажех всичко? Дали щеше да реши, че съм необяснимо за науката явление, каквито бяха бурите в Уинтър Харбър и ухилените трупове? И щеше ли да има право, ако си помисли всичко това?

— Тя ми говори — казах неохотно.

Той погледна напред към пътя, после отново към мен.

— Коя?

— Джъстин. — Гласът ми звучеше съвсем нормално, но аз знаех, че това, което казвах, беше абсолютно откачено. — Не през цялото време. Даже не всеки ден. Но всичко започна, когато тя почина, веднага щом се върнах в Уинтър Харбър.

Субаруто намали скоростта.

— И какво ти казва?

Бях готова да ревна, когато той не реагира по начина, по който би реагирал всеки друг на негово място.

— Вика ме по име. — След като веднъж бях започнала, вече нямаше смисъл да крия нещо. — И говори за Кейлъб.

Ръцете му се впиха във волана.

— Не казва много, но сякаш се опитва да ни отведе при него.

— Как?

— Досега ми казваше, че той трябва да пожелае да бъде намерен, а сега — че вече иска да го открием, но не може да вижда заради светлината… Че вече се чувства уморен.

— От какво е уморен?

— Не зная. Тя невинаги желае да си общуваме. Като сега например — каза, че трябва да побързаме, но не и защо, нито накъде трябва да бързаме.

Саймън мълчаливо се загледа напред в пътя. Аз също зареях поглед през моя прозорец, мислейки, че трябва да се възползвам докрай от това пътуване, в случай че е последното, което предприемаме заедно.

— Ванеса…

— Знам, звучи като пълна лудост — прекъснах го, преди да продължи, — знам, че изглежда сякаш съм си изгубила ума, а нищо чудно наистина да е така. Искам да кажа, че повечето нормални хора не се страхуват от тъмното, от океана, от високото и не ги е страх да летят, нито да остават сами. Някои от тях може би ги е страх от едно от тези неща, но аз се страхувам от всичко. Това вече не е нормално. Аз не съм нормална. А това, че мъртвата ми сестра ми говори някъде отгоре, вероятно е част от картинката. Все едно съм махнала с ръка на всички други страхове и съм започнала да си създавам свои собствени. Сега мога да започна да се страхувам и от това — от всичко, което е способно да роди откаченото ми въображение.

И това, и първоначалното ми признание, че невинаги чувам Джъстин да ми говори, беше изречено, преди да си дам сметка какви фатални последици може да ми навлече.

— Ванеса — повтори той с още по-тих глас, — просто се канех да кажа, че сигурно трябва да ти е страшно трудно да я чуваш необяснимо откъде, когато тя толкова много ти липсва.

Дългата линия на дърветата край пътя беше прекъсната от бензиностанция, кафене и поща.

— Ти не си луда.

Минахме покрай едно училище, пазар и зъболекарски кабинет. Сградите следваха все по-често една след друга, колкото повече наближавахме центъра на Спрингфийлд.

— Всъщност мисля, че си…

— Саймън… — Извих се на седалката и източих врат, за да погледна назад. — Обърни се.

— Какво? — Ръбът на остър бръснач замени мекотата в неговия глас. — Да не би да го видя?

— Не. — Обърнах се отново напред, но вече усещах как се задава началото на мъчителното главоболие. — Само че току-що изпреварихме един миникупър.

Той погледна през рамо и така рязко направи обратен завой, че дърветата покрай пътя изпищяха от ужас.

— Ето там. — Посочих колата. Беше спряла край пътя, далече от всяко място, което би те накарало да спреш.

Той натисна спирачките, колата поднесе на една страна и Саймън я паркира сред дърветата в парка.

— Сигурна ли си, че е нейната? — извика през рамо, докато пресичахме улицата на бегом. — Изглежда изоставена.