— Също като Том Конъли.

— А може би и като всички останали?

— Ами Орин Уилкинсън? — каза той. — А Винсънт Крю? Какво ще кажеш за всички тези хора, които са намерени мъртви през седемдесетте и осемдесетте години, още преди Зара да е била родена?

— За тях не знам.

Той протегна ръка през масата. Задържа я точно над моята, после я спусна на сантиметър от нея.

— Ами Джъстин? — попита с тих глас той. — Най-напред откриха нея.

Забих очи в ръката му, в поддържаните му нокти, в лекото удебеляване при ставите.

— Ти си била там, нали? Видяла си я?

— Тя не се усмихваше — отговорих на следващия му въпрос, преди още да го е задал.

Той се облегна назад.

— Не казвам, че Зара няма нищо общо с всичко това. Албумът е много интересно доказателство, а и не се съмнявам, че тя е способна да направи всичко, което си науми. Но въпреки това остава въпросът за бурите, за приливите, за излязлата от контрол атмосферна дейност…

— И Кейлъб беше там.

Той замълча.

— Какво?

— Кейлъб също го имаше в албума. Беше последният от всички и единствен без отбелязана дата за край на връзката.

— Но Кейлъб не можеше да понася Зара. Да не говорим, че си беше загубил ума по Джъстин.

Нямах желание да го казвам, защото наистина не исках да съществува дори капчица истина в намека за връзка между Кейлъб и Зара, но трябваше. Нищо не печелехме, отричайки факта, че не сме знаели всичко за своите брат и сестра, въпреки че доскоро бяхме убедени в противното.

— Джъстин не е кандидатствала в „Дартмут“ — напомних му.

Той ме погледна, а клепачите на очите му потрепваха леко, докато се опитваше да смели последната порция информация, която на пръв поглед нямаше нищо общо с всичко останало. В помещението цареше такава тишина, че можех да чуя жуженето на единствената гола крушка, която висеше от тавана.

И двамата подскочихме, когато неговият мобилен телефон започна да звъни и да вибрира едновременно, плъзгайки се по металната маса.

— Ало — отговори на повикването той. После стана и отиде под малкото прозорче в горния край на отсрещната стена. — Кейлъб?

Погледнах некролога на Макс.

— Кейлъб, ако си ти, не затваряй! Ще намеря място, където връзката е по-добра. — Той ми махна да го последвам, преди да изчезне нагоре по стълбището.

Нетърпелива да се махна час по-скоро от мрачния сутерен, аз затворих папките, грабнах раницата на Саймън и побягнах нагоре по стълбите. Почти бях прекосила първия етаж, когато забелязах една библиотекарка да седи зад бюрото в приемната и преминах от бяг към бърза крачка.

— Съжалявам — казваше в този момент тя на мъжа пред себе си, — но ти вече си заел пет книги от библиотеката. Ако върнеш някоя, ще може да вземеш нова.

— Но… вие не разбирате… На мен тези книги ми трябват. Трябват ми, както тези, така и другите пет, които вече съм взел.

— Още веднъж ти казвам, че за съжаление такава е политиката на библиотеката, Оливър.

Спрях на крачка от тях. Не бях разпознала гласа, защото никога не го бях чувала — Оливър никога не говореше в ресторанта на Бети. Всички си обясняваха това мълчание с неговия опак характер и проблемите със слуха, неизбежни за възрастта му, но той, изглежда, чуваше прекрасно както себе си, така и библиотекарката.

През входната врата виждах, че Саймън вече е на паркинга и продължава да говори по телефона. Помислих си, че няма да е зле да го оставя да поговори с брат си насаме няколко минути. Стрелнах се зад една редица книжни лавици и забързах към страничното крило. Когато спрях в другия край, Оливър беше само на няколко крачки от мен. Надзърнах в пролуката между книгите и видях, че не носи слуховия си апарат.

— Наясно съм с правилата в библиотеката, разбира се — казваше той в този момент. — Те са все същите през последните седемдесет години, откакто живея тук. Но ви моля да направите едно изключение.

— Веднъж направих изключение заради теб! Ти загуби три от книгите, а останалите върна с шест месеца закъснение. Освен това, ако веднъж наруша правилника, ще трябва да го правя и за всеки следващ читател.

Приклекнах, когато Оливър погледна най-напред през едното, а после и през другото си рамо.

— Не се засягайте, госпожице Мери — продължи той, обръщайки се към библиотекарката, — но и днес, както през повечето дни, аз съм единственият посетител тук. Не мисля, че е необходимо да разгласяваме нашата уговорка.

— Моля те, Оливър. Тук си има правила…

— Забелязвате ли какво става напоследък? — остро попита той.

Аз ококорих очи, а госпожица Мери стисна устни.

— Небесата ни атакуват. — Оливър опря ръце на бюрото и се наведе към нея. — Хора измират. А тия, които все още са живи, са в паника. И никой няма представа какво точно се случва — нито полицията, нито журналистите, а най-малко метеоролозите. На всичкото отгоре никой не търси в правилната посока.

Изражението на Мери преливаше от раздразнение през нервност до разкаяние, когато той постави трепереща ръка върху малката купчина книги между двама им.

— Историята се повтаря — каза той. — И за да разберем какво става сега, някой трябва да открие какво се е случило в миналото. Кога за последен път видяхте шефа на полицията в библиотеката?

— Оливър — внимателно започна Мери, — властите правят всичко по силите си. Много мило от твоя страна, че искаш да помогнеш.

— Не е мило — сряза я той, — а наложително. А вие не ми помагате.

Поклатих глава. Мери беше достатъчно търпелива, но той вече злоупотребяваше с търпението й.

— Върни предишните книги, Оливър — каза тя и насочи вниманието си към екрана на компютъра пред нея, — и аз с удоволствие ще ти дам тези.

Той впи поглед в нея. Но когато тя продължи да трополи по клавишите без нито една дума повече, той закуцука, отдалечавайки се от бюрото й с максималната скорост, която му позволяваше бастунът.

Приклекнах зад лавиците и запълзях обратно, по-далеч от погледите им. Не исках Оливър да ме види и да разбере, че съм чула разговора им. Но странното му избухване ме заинтригува, затова се надигнах да погледна между книгите как излиза.

Той спря при входа. После вдигна глава към тавана и леко я завъртя най-напред на едната, после на другата страна, сякаш се ослушваше за нещо… В библиотеката обаче цареше тишина.

— Внимавай — каза той най-накрая. Гласът му беше толкова тих, че едва го чувах. — Внимавай много.

Сдържах дъха си, докато вратата се затвори след него, и изчаках да чуя колата му да преминава пред сградата, преди да забързам през страничното крило.

— Добре дошли в библиотеката на Уинтър Харбър! — светна в усмивка Мери, когато приближих. — Мога ли да ви помогна с нещо? Какво предпочитате — най-новите издания, или пък класическата литература?

— Всъщност — казах, опитвайки да се усмихна — познавам бегло човека, който беше преди малко тук.

— Оливър ли? — Мегаватовата усмивка на Мери угасна. — Той написа няколко тома за местната история и сега си въобразява, че има права върху всяка книга в библиотеката.

— Нима Оливър е писал книги за Уинтър Харбър? — Спомних си нечетливите драсканици в тетрадката му, която видях в ресторанта на Бети. Оказва се, че писането не му е само хоби.

Тя отвори чекмеджето, измъкна оттам четири дебели тома и ми ги подаде.

— Държа ги при мен, само и само да спре да пита защо никой не ги взима за четене.

Прокарах пръсти по износената кафява корица на „Пълна история на Уинтър Харбър“ от Оливър Савидж. После се загледах в купчината книги върху бюрото, питайки се защо те са толкова важни за него и дали наистина искам да се замеся във всичко това.

— Зная, че имате правило да се заемат само по пет книги, но тъй като не съм изнасяла от библиотеката други книги, се чудех дали не мога да взема тези и да ги споделя с Оливър?

Тя примигна.

— Защо ви е да правите това?

— И аз самата не зная. Изглежда ми някак самотен, а книгите го правят видимо щастлив.

— Вижте какво, да заемате книги заради друг човек също не влиза в правилата на библиотеката… но би било хубаво да се отърва от него поне за няколко дни. — Тя ме погледна. — Давате ли си сметка, че на вас ще падне цялата отговорност за тези книги. Ако с тях стане нещо, вие ще трябва да платите съответната глоба.

— Разбирам. Но на книгите нищо няма да им се случи. Обещавам.

— Ванеса Сандс — прочете тя на личната ми карта, когато най-накрая я открих скрита на дъното на портмонето си и я показах. — Защо името ви ми звучи толкова познато. Вие не сте постоянен жител тук, нали?

— Не. — Надявах се да не си спомни откъде е чувала името ми.

За щастие тя описа данните от картата ми и заглавията на книгите без повече въпроси и ги плъзна към мен през бюрото.

— Може да задържите тези колкото дълго искате — каза и кимна към томовете на „Пълната история“, които все още държах.

Благодарих й, взех плика и побързах да изляза от библиотеката.