Триша Рейбърн - Сирена

— И сестра ти не скачаше от скалите, преди да се забърка с Кейлъб.

— Извинявай… татко там ли е? Исках да го питам нещо за крана на чешмата в кухнята.

— Последния път, когато предадох слушалката на баща ти, ти го използва да свърши твоята мръсна работа. Сега ще говориш с него, след като ние двете приключим.

Намръщих се. Наистина имах нужда да поговоря с Големия бащица, да му разкажа за всичко, което се случи тук, за това, че съм по-уплашена отвсякога, защото няма с кого да го споделя… Но не бих издържала още двайсет минути на телефона с майка. Пък и Саймън ме чакаше.

— Както и да е. И без това трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно. — Прекъснах връзката, още преди да е успяла да възрази. После изключих звука на мобилния си телефон и забързах към библиотеката на Уинтър Харбър.

— Ванеса, толкова съжалявам — каза Саймън, когато стигнах сутерена. Той стоеше там и ме прегърна набързо, когато приближих. — Представа нямах, че ще отсъствам толкова време. Ти как си? Всичко наред ли е?

— Добре съм — отговорих, давайки си сметка, че ръцете ми продължават да треперят от вълнение, дори когато той ме пусна. — Положението сега не е толкова страшно.

Нещо проблесна във въздуха и той сведе лице надолу, но аз не успях да разгадая изражението му в сумрака на приземния етаж.

— Как върви твоето изследване? — попитах. — Успя ли да стигнеш до някакви отговори?

— Всъщност, да. — Той разгъна един метален сгъваем стол за мен, преди сам да седне. — Колко пъти имаше буря, откакто заминах?

— Четири. — Дори не се наложи да се замислям. Сега небето притъмняваше и наоколо ставаше непрогледно като нощ поне веднъж дневно.

— А можеш ли да се досетиш колко пъти имаше буря в Ашвил? Ами в Гулдсбъро и Кория?

— Четири? — опитах се да налучкам аз.

Той ме погледна.

— Нито веднъж.

— Но тия градове са само на няколко километра от тук.

— Във всеки от градовете в радиус сто и шейсет километра от Уинтър Харбър всеки ден е слънчево и температурата не пада под двайсет и един градуса.

Очите ми пробягаха по колонките с данни за температурата и атмосферните условия, записани в тетрадката, която ми подаде.

— Нищо не разбирам. Бурята обикновено не трае дълго, но затова пък е ураганна. Как е възможно да е само тук?

— Нямам представа. — Той затвори тетрадката. — Това, което обаче знам със сигурност, е, че бурите се зараждат и вилнеят точно над Уинтър Харбър — и единствено в него.

— Това не е ли невъзможно от научна гледна точка?

— Чак невъзможно — не, но е малко вероятно. И за съжаление времето не е единственото, което трябва да се вземе предвид. — Той придърпа към себе си дебела черна папка и я прелисти отзад напред. — Тогава не го споменах, защото и без това бяхме преживели достатъчно за един ден, но когато полицаите оглеждаха брега при Кемп Хероуин, споменаха и за други такива случаи.

Намръщих се. В онзи ден Саймън искаше да ме предпази от повторната гледка на удавника, затова ме накара да остана в колата, докато отведе полицаите на брега. Каквото и да беше чул от тях, го е обмислял сам през тези четири дни.

— Отначало предположих, че говорят за жертвите от предишните няколко седмици — продължаваше Саймън, — но после започнаха да валят дати. Юни 1970 г., август 1975 г., септември 1983 г., май 1987 г., август 1989 г. Когато ги попитах за какво става дума, те само казаха, че не им се е случвала кризисна ситуация от чак такава величина, но през годините е имало и други подобни инциденти.

— Не си спомням да съм чувала за нещо такова досега.

— Аз също. А в старите броеве на „Уинтър Харбър Херълд“ не пише нищо за връзка между атмосферните условия и нещастните случаи. — Той обърна папката към мен и я плъзна по масата. — Погледни това обаче.

— Това е от май 1987. — Той побутна към мен още една папка. — Този е от юни 1992 г. „Джак Флайшмън, двадесет и девет годишен, е открит да лежи безжизнен върху сърфа си при Лонг Уорф, усмихнат широко от ухо до ухо.“

— Май 1998 г. „Винсент Крю, двадесет и двегодишен, е намерен мъртъв близо до Бийкън бийч с все още привързани към краката водни ски и замръзнала на лицето усмивка.“

— Юли 2003 г. „Лукас Финк, тридесет и една годишен, се е гмуркал при кея Ашауаф в деня, когато бреговата охрана го открива удавен да плува на повърхността с лице надолу, все още усмихнат на това, което е видял в дълбините през последните мигове от живота си.“

Вдигнах очи към Саймън и забелязах, че той също ме гледа.

— Всички жертви са се усмихвали широко.

— Също като Том Конъли — казах, припомняйки си името на мъжа, когото бяхме открили. Не бях чела статията в „Херълд“, но името му се наби в главата ми от заглавието на първа страница.

Саймън вдигна друга папка от купчината на пода край него.

— Този случай е от миналата година и най-много ме тревожи.

От пръв поглед разпознах трите халки на долната устна.

— Макс Хокинс, двадесет и три годишен, любител на музиката, киното и планинското колоездене. Намерен мъртъв на пристанището при „Рибената чорба на Бети“ с широка усмивка на лицето, сякаш току-що е изял цяла чиния от специалитета на заведението. — Саймън ме погледна. — Ние с Кейлъб се запознахме с него, когато веднъж ловяхме риба на пристанището, и тримата си поговорихме. Не може да се каже, че беше особено щастлив и никога не се усмихваше. Никога.

— Саймън… — Пулсът заблъска в ушите ми, докато гледах същата снимка, която бях видяла за първи път само преди два дни. — Когато онзи ден каза, че няма как да не познаваш Зара, какво имаше предвид?

Той се облегна назад, видимо учуден от въпроса.

— Предполагам, искал съм да кажа, че тя не позволява да я подминеш току-така.

— Как точно? — настоях. — Какво прави, за да не я забравиш?

Той сви вежди, озадачен защо ми е да знам това, и то точно в този момент.

— Ами най-малкото тя е същинска красавица.

Сведох поглед към снимката на Макс, благодарна, че сумракът на сутерена прикрива пламналото ми лице.

— Но нейната красота е такава, че по-скоро отблъсква и притеснява хората. Също като да отидеш в Музея на изобразителното изкуство и през цялото време да си на тръни, защото охраната дебне всяко твое движение. Тя си дава сметка за това и никак не се притеснява да се възползва от него, за да получи каквото иска.

— И какво иска тя?

— Главно внимание.

Погледнах към папката и погледът ми попадна върху датата на смъртта на Макс.

Тринадесети септември. Един ден след като Зара е скъсала с него.

— Познаваш ли момче на име Ксавие Купър? — попитах колебливо. — А Тревър Клемп? Или Ерик Паркс?

— Никое от имената не ми говори нещо. — Той се наведе напред. — Какво става, Ванеса?

— Нищо. Сигурна съм, че не е нищо особено.

— Нали не забравяш кой седи срещу теб? — Очите му срещнаха моите. — Господин Наука. Всяко нещо трябва да се вземе предвид, дори по-късно да отпадне от картината.

Дали наистина имаше нещо общо? Или той щеше да си помисли, че е пълен абсурд да съществува връзка между едното и другото? Ами ако в тоя случай ревността беше стигнала твърде далеч?

— Зара има албум — изтърсих, преди да успея да премисля добре, — в който са всичките й любовни завоевания. Там записва датата на началото и края на всяка своя връзка, води си кратки бележки за дните между тях и пази по някакъв спомен — стръкче трева, салфетка, кутийка от ментови бонбони — такива неща.

— Не предполагах, че е толкова сантиментална.

— Изобщо не е — казах. — Тя ходи с всяко от тези момчета, докато то не й се обясни в любов, после го зарязва.

— Нещо като безкрайна игра на гоненица, така ли?

— Нещо такова.

— Добре тогава… Това е нещо ново, но не е кой знае каква изненада. Какво общо има нашият случай с това? — кимна той към папките с вестници.

— Ксавие Купър е бил първото й гадже. Започнали са да излизат през май и са се разделили през август. На осемдесет и третия ден от връзката им той й е дал картичка, на която пишело, че я обича. На осемдесет и четвъртия ден тя е спряла да му говори.

— Значи е престанал да се мярка около пристанището някъде към средата на август — замислено каза Саймън.

— Следващите са Тревър Клемп и Ерик Паркс. — Замълчах. — Също и Макс Хокинс.

Той погледна избелялата снимка на Макс в „Херълд“.

— Излизали са деветнайсет дни. На дванайсети септември й е казал, че я обича.

Той проследи погледа ми към датата на смъртта под снимката на Макс във вестника.

— А на тринайсети септември откриват тялото му до „Рибената чорба на Бети“.

— Не казвам, че тя е причина за смъртта им, или че заради нея са посегнали на живота си… — Поклатих глава. — Или пък наистина е така. Не зная. Но Макс е мъртъв. Ксавие — също. Тревър и Ерик може и да са мъртви, може и да не са. А Макс се е усмихвал в смъртта си…