Отпуснах отново глава върху кърпата и затворих очи.

— Не плувам.

— Какво искаш да кажеш? Семейството ти има къща на едно от най-красивите места по източното крайбрежие. Как така досега не си се възползвала от най-забележителната природна даденост на Уинтър Харбър? Именно заради нея, както и заради „Рибената чорба на Бети“, разбира се, тук се стичат туристи и летовници десетилетия наред. — В едно изречение Пейдж успя да иронизира и мен, и рекламните брошури на „Фар“.

Слънцето напече по-силно дясната ми буза, когато се обърнах към нея.

— Честно ли да ти отговоря?

— Моля те — каза тя, изцеждайки косата си. — В ден като днешния трябва да изтъкнеш много сериозни аргументи, за да ти повярвам.

Замълчах. Днес, както и през последните дни, истината включваше доста неща, за които не ми се искаше да говоря. Не че иначе щях да го направя, но след преживяването си в Кемп Хероуин преди три дни определено нямах намерение скоро да вляза в океана. Най-добре беше все пак да й кажа нещо, отколкото да я оставя сама да си вади изводите.

Освен всичко друго това беше Пейдж. Имах й доверие.

— Страхувам се от водата — казах най-накрая — от известно време. Допреди няколко години тя беше единственото нещо, от което не ме беше страх. Независимо дали плувах в океана, в езерото Кантака, в училищния плувен басейн или където и да е. Навсякъде се чувствах добре… дори в безопасност.

Тя се протегна на кърпата и се обърна към мен.

— Какво се промени?

— В един студен юнски ден преди две години със семейството ми решихме да си направим пикник на плажа Бийкън. Предишния ден беше имало буря и вълните все още бяха огромни. — Затворих за миг очи, припомняйки си синьото небе, зелената вода, косата на Големия бащица, която се беше накъдрила още повече от влажния солен въздух. — След обяда сестра ми ме предизвика да вляза във водата.

— Не знаех, че имаш сестра.

Отклоних поглед. В пристъп на моментно откровение бях забравила кое искам да запазя в тайна.

— После — продължих с надеждата, че Пейдж няма да настоява — тя каза, че се е пошегувала. Но тогава ми изглеждаше съвсем сериозна. А нямаше… няма нещо, което да мразя повече от това да я разочаровам.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Пейдж с въздишка.

— Тъй като нашите нямаше да изпаднат във възторг от идеята, казах, че отивам да се поразтъпча. Отдалечих се на около осемстотин метра — достатъчно близко, за да ме виждат, но и на достатъчно разстояние, че да ме помислят за някой друг, ако ме зърнат във водата. — Подскочих и се дръпнах назад, когато усетих студения допир на една оттичаща се вълна върху крака си. — Оказа се, че това е грешка. В мига, в който студената вода стигна до глезените ми, вече знаех, че постъпвам неправилно. Но въпреки това го направих.

— Сестри — изпъшка Пейдж. — Те са и благословия, и проклятие едновременно.

— Сериозно? — казах след известна пауза. Можех да се доверя на Пейдж, но въпреки това не й трябваше да знае, че желанието да угодя на Джъстин не беше единствената причина да се оставя водата да ме завлече.

— На плажа Бийкън няма спасители — продължи тя след минута. — Сама ли се справи?

Загледах се във водата, докато слънцето прежуряше бузите ми.

— Санитарите от Бърза помощ също са доста добри плувци.

Тя потръпна.

— О, Ванеса, мъчно ми е, че си преживяла всичко това.

Усмихнах й се леко.

— Както и да е, оттогава не съм плувала. Все така обичам океана, но вече е твърде голям за мен, ако разбираш какво искам да кажа. В един миг, без предупреждение той може да си промени посоката, да покаже цялата си мощ и да те отнесе към хоризонта.

— Да не споменаваме всички страховити твари, които живеят на дъното му. — Тя вдигна лице към слънцето. — Преди злополуката баба казваше, че се чувства много по-добре във водата, отколкото на сушата, и че ако не постои вътре поне час всеки ден, започва да отпада умствено и физически. Рейна и Зет не са толкова зависими, но и те плуват поне по няколко пъти седмично, а Зет го прави и по-често, откакто завърши. И аз като тях обичам да плувам, но също така обичам и танците. И да ходя на кино. И да ям мюсли на вечеря. Доставя ми удоволствие да плувам от време на време, но не е нещо, от което имам специална нужда.

— Случвало ли ти се е да се чувстваш неспокойна, когато си във водата?

— Всъщност не… Може би защото почти винаги съм край океана, ако не в него. Но разбирам защо останалите хора се чувстват неспокойни близо до него. Особено тук и особено сега с тия удавници, които изскачат всеки ден.

Дъхът ми секна.

— Дай да говорим за нещо по-весело — каза след малко тя с ведър глас. — За сестра ти например. Тя къде е сега? Кога ще ни запознаеш? Дали би могла да даде някои ценни съвети на Зара?

Отворих уста с намерението да кажа, че Джъстин е на лятно училище в Швейцария, че работи като детегледачка в Париж, или някоя друга невинна лъжа, която би обяснила отсъствието й до края на лятото. Преди да успея да отговоря обаче, забелязах Рейна, която стоеше на върха на стълбата, водеща към плажа, обвила с ръка кръста на красиво момче.

— Леле. Явно майка ти е местната Деми Мур25.

Пейдж проследи погледа ми, скочи и започна да маха.

— Това не е Аштън, а Джонатан.

Последвах я, когато претича през пясъка, втурна се нагоре по стълбата и се хвърли в прегръдките на Джонатан, а през цялото време си мислех за Саймън. Той замина в деня след посещението ни в Кемп Хероуин, за да направи още някои изследвания, оттогава не го бях чувала. Не знаех кога ще се върне и се стараех да не мисля за него, но това пък ме караше да се чудя защо да не мисля за него вече ми коства толкова усилия. Е, това поне беше по-добрият вариант, отколкото да си мисля колко ми липсва. Както си беше всъщност. Много ми липсваше.

— Здравейте, госпожо Марчанд — поздравих, чувствайки се все по-невидима, колкото повече наближавах най-горното стъпало на стълбата. Рейна беше облечена в къса червена плажна рокля, която подчертаваше дългите й крака и златистата й кожа, а косата й висеше сплетена на хлабава плитка на гърба. Не бих се изненадала, дори Джонатан да беше нейно гадже.

— Ванеса — студено каза тя, — моля те, наричай ме госпожице Марчанд. „Госпожо“ е за ония бедни жени, които вярват в брака.

— Такива като мен — обади се Пейдж, увиснала на врата на Джонатан. — Ванеса, запознай се с най-прекрасното гадже на всички времена.

Усмихнах се и протегнах ръка, за да се здрависам с него, но бързо я дръпнах, когато той и Пейдж започнаха да се целуват така, сякаш бяха съвсем сами в тъмна стая. Погледнах към Рейна, очаквайки да забележа неодобрение в погледа й, но се наложи да сграбча парапета с другата си ръка от изненада, когато я видях да сияе от гордост.

— Джонатан — продължи Пейдж, когато се откъсна от него, за да си поеме въздух, — запознай се с Ванеса, моя най-добра приятелка и сродна душа. Заради нея на Зара й се налага доста да се потруди за парите си.

— Много се радвам да се запознаем. — Той ми се усмихна, докато прихващаше Пейдж през кръста и я повдигаше във въздуха. — Чувал съм доста за теб.

Като гледах колко са обсебени един от друг, не проумявах как им е останало време да говорят и за нещо друго. Тази мисъл ме накара да се усмихна. Двете с Пейдж не знаехме почти нищо една за друга, но въпреки това се сближихме доста за краткото време, откакто се познавахме. Стана ми хубаво, като разбрах, че и тя ме чувства близка.

— Джонатан — намеси се Рейна, подпъхвайки ръка под неговата, за да го откъсне внимателно от Пейдж. — Разбрах, че тренираш за маратона през есента. Разкажи ми повече за това — личи си, че си истински атлет.

— Не е ли прекрасен? — въздъхна Пейдж, когато те продължиха напред, а ние двете ги последвахме няколко крачки по-назад. — Не е ли сладко, че двамата с Рейна са като най-добри приятели?

— Наистина — отговорих, наблюдавайки как Рейна обвива ръка около кръста му.

— Та, като стана дума за гаджета — продължи Пейдж, щом стигнахме верандата и Рейна и Джонатан се скриха в къщата, — Зет си има нов приятел. Аз излизам с едно и също момче, откакто се помня, но тя минава през мъжете като торнадо през царевична нива.

— Кой е новият? — Имайки предвид темперамента на Зара, не бях сигурна дали ще е някой зализан турист, или татуиран рокер с кожени дрехи.

— Ще ти го покажа, но трябва да сме предпазливи. Зара днес е обедна смяна.

Последвах я в къщата. Докато се качвахме по стълбите, мярнах Рейна и Джонатан в кухнята. Тя му наля чаша портокалов сок, после се наведе през кухненския плот и така наклони глава, сякаш каквото и да казваше той в момента, за нея беше най-забележителното нещо, което някога е чувала. Тя се засмя безгрижно, а в отговор на това главата ми болезнено запулсира. Болката намаля, щом забързах нагоре по стъпалата след Пейдж.

— Тя ще ни убие, ако знае какво правим в момента.

Заковах се на крачка от отворената врата, която водеше към спалнята на Зара.

— Тогава може би не трябва да влизаме.