— Благодаря. — Пейдж се усмихна и хвърли поглед към телевизора над бара. — А! Ето и всекидневната доза депресиращи новини.

Проследих погледа й с надеждата да не е забелязала как лицето ми изгуби цвета си. Не беше трудно да чуем анонса на новините, защото всички, които виждаха екрана, утихнаха, за да чуят говорителката.

— Лятото е необичайно напрегнато за полицията в Уинтър Харбър — казваше водещата от екрана. — Вместо да се справят с обичайните инциденти като пияни малолетни и шумни плажни купони, продължили неправомерно късно през нощта, местните власти са изправени пред серия привидно несвързани един с друг смъртни случаи.

Пейдж поклати глава.

— Първата жертва, осемнайсетгодишната Джъстин Сандс, която трябваше да е първокурсничка в университета „Дартмут“ през септември, намерила смъртта си, скачайки от скала. Пол Карсънс, предприемач със семейство и три деца, почина, когато яхтата му се преобърна в силна гръмотевична буря. Чарлз Спинейкър, корпоративен адвокат и баща на пет деца, се удавил, докато ловял риба на петнайсет метра от брега.

Докато показваха снимките им на екрана, аз се концентрирах върху дишането си.

— Четвъртата жертва, Арън Нюберг, президент и изпълнителен директор на фармацевтичната компания „Имекс“, беше открит по-рано тази сутрин в подножието на фара на Уинтър Харбър. Предполага се, че той също се е удавил, но полицията все още разследва случая.

Съобщението завърши внезапно със списък от телефонни номера, на които случайни свидетели на събитията биха могли да се обаждат с допълнителна информация. Всичко изглеждаше толкова делнично — сякаш ставаше дума за пътния трафик или прогнозата за времето.

— Ей — подвикна Пейдж, за да ме откъсне от телевизора и вдигна една палета с водни чаши на барплота. — Колко стана часът?

Погледнах часовника, който висеше над мивката зад мен.

— Почти десет.

Тя скръсти ръце и ги опря върху палетата с чашите.

— Странно.

Проследих погледа й през салона. Сърцето ми пропусна един удар, а след това май окончателно замря.

Причината беше Оливър, който седеше в сектора на Зара — два часа преди обичайното време — и оглеждаше залата, вместо да рее поглед през прозореца, както обикновено. Очевидно точно това привлече вниманието на Пейдж.

Но това, което за малко не ми докара инфаркт, беше Саймън, който стоеше във фоайето и също оглеждаше салона.

— Това да не е Саймън Кармайкъл — попита Пейдж, когато той ми помаха.

— Да. — В този момент бях доволна, че свръхспособностите на баба Бети не се предават по наследство и Пейдж не може да долови моята внезапно появила се аритмия.

— Брей! А казват, че колежът се отразявал благотворно на ума. Той обаче изглежда напълно променен на външен вид.

— Имаш ли нещо против да вземеш поръчката на Оливър? — попитах. — Връщам се след секунда.

— Имаш всичкото време на света. — Тя извади тефтер и химикалка от джоба на престилката си и се усмихна. — В деня, когато Джонатан дойде да ме потърси тук, сигурно ще изчезна поне за седмица от ресторанта.

Отбелязах си наум, че най-после трябва да попитам кой е Джонатан. Списъкът с въпроси към Пейдж ставаше все по-дълъг и включваше и други теми: Какво е станало с дядото на Пейдж? Какво мисли бащата на Пейдж за всичко това? Каква беше тая история с гоблените от Скалите на Хиона? Откъде баба Бети знаеше името ми и защо Джъстин искаше да се срещна с нея.

Но, изглежда, отговорите трябваше да почакат.

— Какво е станало? — попитах, щом приближих Саймън. Той се усмихна, когато ме зърна, но после доби сериозен вид.

— Здрасти — каза. — Извинявай, че се появявам така, но нямах търпение да те дочакам.

Видът му подсказваше, че тези думи не съдържат никакъв романтичен подтекст от рода на „седя си вкъщи и тръпна по теб“ и бях стъписана, защото въпреки това ме накараха да потръпна, сякаш някой нежно бе прокарал перо по кожата ми.

— Няма проблем. Какво става?

Той се огледа, сякаш някой наистина можеше да ни чуе сред шума, който вдигаха стотината души в залата. После пристъпи към мен. Застана толкова близко, че можех да видя петната по очилата му и наболата по челюстта брада.

— Кейлъб се обади.

Шумът наоколо сякаш изведнъж се усили.

— Къде е той? Добре ли е?

— Представа нямам — нищо не каза. Обади ми се от непознат номер и когато вдигнах, известно време се чуваше само едва доловимо задъхано дишане — сякаш обикаляше напред-назад. Тъкмо се готвеше да заговори, когато се чу друг глас. Женски. Тя се обърна към него по име и после връзката прекъсна.

Едно петчленно семейство влезе в ресторанта и внимателно ни избута встрани. Докато се отмествахме, погледът ми попадна на огледалото зад стойката на салонния управител. Дъхът ми спря — бях убедена, че виждам Джъстин да ме гледа оттам, озарена от сребристо сияние.

— Проверих онлайн какъв е този номер.

Откъснах очи от празното огледало.

— Нямаше го в списъците, затова опитах аз да се обадя. Първите няколко пъти никой не ми отговори, но един горски рейнджър най-накрая вдигна.

— Горски рейнджър ли? Къде?

Очите му уловиха погледа ми и го задържаха.

— Кемп Хероуин.

Вече не чувах разговорите и смеха на посетителите в салона. Все едно двамата със Саймън бяхме съвсем сами в целия ресторант.

— Отначало изобщо не мислех да ходя до там при каквито и да е обстоятелства — каза той. — Пък и той може отдавна да е заминал. Но това все пак е първата следа, която имаме. Не мога да си позволя да я изпусна.

Някак успях да кимна. Сега стоеше толкова близо до мен, че усещах аромата на ментова паста за зъби в дъха му.

— Ще дойдеш ли с мен?

Пулсът ми се ускори. Като изключим Скалите на Хиона, Кемп Хероуин бе последното място, където имах желание да отида. Но ако имаше шанс да открием Кейлъб там — пък и да прекарам цял ден със Саймън — тогава Кемп Хероуин беше моето място.

— Връщам се веднага — казах, развързвайки престилката си.

Изхвръкнах от фоайето и се втурнах към бара. Пейдж я нямаше. Един бърз оглед на салона ми показа, че говори с Оливър. Не можех да изчезна, без да й се обадя, но и не можех да изтърпя още веднъж странното поведение на стареца. Затова изчаках Пейдж да погледне настрани, за да й помахам.

— Всичко наред ли е? — попита тя, щом приближи.

— Да — отговорих, — или поне се надявам да бъде, стига да не ме намразиш.

— Изключено.

— Дори и да си тръгна още сега? И даже ако отсъствам цял ден?

Тя хвърли поглед през рамо към фоайето. Когато отново ме погледна, очите й блестяха.

— Със Саймън ли заминаваш?

Замълчах, после кимнах.

— Щастливка. — Тя грабна ръцете ми и ги стисна. — Ех, защо и във „Фар“ не осигуряват повече свободно време на Джонатан за такива романтични жестове.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — попитах, добавяйки и връзката Джонатан — „Фар“ към моя набъбващ списък с въпроси.

— Бих имала против, ако не тръгнеш. Но със сигурност има една личност, която може би ще се засегне много повече…

Надзърнах над рамото й и видях, че Оливър ни наблюдава.

— Той за малко да се отнесе към мен, както към Зара, когато видя, че не го обслужваш ти.

В това нямаше никакъв смисъл. Бях разменила едва десетина думи с него, а той ставаше все по-раздразнителен след всяка от тях.

— Но да знаеш, че ако не тръгнеш веднага, ще те уволня.

Усмихнах се.

— Ще се върна колкото се може по-бързо.

— Тук сме от петдесет години — безгрижно каза тя, устремявайки се към кухнята. — Ще сме тук и когато се върнеш.

Забих поглед в пода, докато прекосявах салона и се отправях към фоайето. Вече бях на няколко крачки от Саймън, когато ми се наложи да спра. Стиснах ръба на най-близката маса и затворих очи. Болката ме атакува така рязко, беше толкова остра и силна, сякаш някой поля главата ми с бензин, преди да й драсне клечка кибрит.

— Добре ли сте? Искате ли да седнете?

Отворих леко едното си око и видях млад баща със синя бейзболна шапка. Наблюдаваше ме с тревожно сбърчени вежди — твърде мило от негова страна, помислих си, като се има предвид, че палецът ми за малко не попадна в неговата порция палачинки със сладко от боровинки.

— Тя е добре.

Отдалечих се от масата и сграбчих главата си с две ръце.

— Нали така, Ванеса?

За всички, които бяха достатъчно близо да я чуят, гласът на Зара сигурно звучеше нормално, даже мило. Сякаш бяхме добри приятелки и тя е наясно, че главоболието ми отминава бързо и няма причина за тревога. Но за мен той беше дълъг метален нокът, който пробиваше като свредел ухото ми до самия център на мозъка.

— Ей — дочух Саймън да казва нежно. Усещах топлия му дъх върху лицето си, докато обгръщаше талията ми с ръка. — Хванах те.

Пулсиращата болка намаляваше с всяка крачка. Когато стигнахме главния вход, вече можех напълно да отворя очи. Обърнах се и видях, че Зара ни наблюдава. Беше кръстосала ръце пред гърдите си, а очите й се бяха превърнали в тесни сребристи цепки.