— А ако ти искаш да продължиш да дишаш, кажи на малката си приятелка да изчезне оттук. — Гласът на Зара беше спокоен.

Пейдж кимна.

— Добре тогава. — Тя ме погледна. — Става ли да ме изчакаш долу?

Бях толкова доволна от тази възможност, че тръгнах надолу по стълбите още преди Пейдж да е затворила вратата след себе си. Надявах се да приключат колкото се може по-бързо с темите, които имаха да обсъждат. В момента исках да се махна от тук час по-скоро, преди дъждът да наводни криволичещия надолу по склона на планината път.

„Ванеса…“

Ускорих крачка.

„Моята скъпа сладка Ванеса…“

Джъстин отново се беше появила, призовавайки ме някъде от кристалните полилеи над мен, от картините по стената, от килима под краката ми.

„Стигнала си толкова далече… Моля те, не си отивай…“

Вече почти тичах, тръскайки глава, за да се отърва от воя на сирените и пулсиращите червени светлини; от пурпурните и жълти натъртвания; от образа на Джъстин, застанала до колене във водата и протегнала кльощавите си като на скелет ръце към мен.

Бях стигнала най-долното стъпало, когато къщата внезапно утихна. Спрях и притаих дъх. Нищо. Нито нота джаз. Никакви крясъци откъм дъното на коридора горе. Нито даже шум от падащия по покрива проливен дъжд.

— Ванеса?

Лицето ми — отразено в огледалото насреща, беше пребледняло, с широко отворени очи. Гласът не беше нито на Пейдж, нито на Зара. А зад мен нямаше никого. Коридорът беше съвършено пуст.

— С теб е свършено — казах на отражението си в огледалото, преди да погледна към стълбището. — Окончателно.

Стоях скована, а ударите на сърцето ми кънтяха в ушите.

— Това ти ли си?

Идваше от противоположния край на коридора горе, някъде около вратата на Зара. Не откъсвах поглед от долната площадка и се надявах краката ми все още да могат да се движат.

И те наистина се раздвижиха — обратно нагоре по стълбите и после по коридора.

Пулсът ми заплашваше да разкъса вените, а пръстите на ръцете и краката ми изтръпнаха. Плахият ми вътрешен глас ме предупреждаваше, молеше ме да се върна и да се махна от тук. Но аз не му обърнах внимание. Всеки мускул и нерв в тялото ми се напрягаха да ме върнат обратно, но трябваше да видя кой е там.

Ами ако… Ако това е тя? Ако това е възможно въпреки всичко, въпреки логиката Джъстин е все още тук? Знаех, че това е лудост… но защо да е невъзможно след всичко онова, което се случи.

Вратата беше леко открехната и пропускаше тънка вертикална линия светлина. Почти спрях да дишам, когато поставих длан върху вратата и я бутнах навътре.

Отне ми само секунда, за да я видя. Заля ме смесица от разочарование и облекчение, защото това не беше Джъстин.

Една жена в пурпурна роба седеше пред камината върху отоманка с люляков цвят и промушваше ритмично с игла тънък плат. Косата й беше дълга и вълниста като на Рейна и навремето сигурно също е била черна като въглен, но годините я бяха поръсили със сива пепел като тази под пламтящите цепеници в камината. Когато ми се усмихна, очите й бяха по-скоро сиви, отколкото сребърни и сякаш скрити зад облак. Те гледаха не мен, а някъде над главата ми.

Тази жена беше усетила някак присъствието ми, без да ме вижда. Защото тя не виждаше нищо.

Искаше ми се да се обърна и на пръсти да се отдалеча по коридора. Но не го направих. Не можех. Може би защото нямаше да е редно да я изоставя и да я накарам да повярва, че и сетивата, които са й останали, вече я подвеждат. Или защото пурпурните стени на стаята й бяха покрити с десетки гоблени, изобразяващи от различна гледна точка Скалите на Хиона през зимата, пролетта, лятото и есента.

А може би стоях тук, очаквайки Джъстин да каже нещо, каквото и да е, вътре в главата ми или извън нея… но тя не го направи.

— Аз съм Бетина — тихо каза жената. Гласът й беше гладък като лед. — Но ти може да ми викаш Бети.

Глава 9

— Баба ти е сляпа — казах, когато навалицата в ресторанта на Бети най-после понамаля.

— Така е — отговори Пейдж, подсушавайки една чаша за вино.

— Тя не може да вижда — настоях. — Нищичко.

— Точно така.

— Ами… тогава как знаеше коя съм аз?

Пейдж се огледа наоколо и ме замъкна в един отдалечен ъгъл зад бара.

— Баба Бети претърпя злополука преди две години — прошепна тя — и оттогава вече не е същият човек.

— Каква злополука? — попитах.

— Изненада! — прекъсна ни мъжки глас, преди тя да успее да продължи.

Двете едновременно вдигнахме очи и видяхме Гарет да стои от другата страна на барплота, размахвайки победоносно два билета.

— Дейв Матюс24. Портланд. Тази вечер.

— Мислех, че билетите са продадени още преди месеци — казах, тъй като той гледаше към мен.

— Задвижих връзките си и дадох на един онлайн брокер сума, която би покрила таксата ми за обучение за следващата година. — Той започна да се отдалечава заднешком. — Знам, че си заета, но не бързай да ми отказваш. Най-напред обмисли предложението.

— Охо, някой е хлътнал здраво по теб — каза Пейдж, когато Гарет вече се беше отдалечил достатъчно. — Той е сладурче. Трябва да отидеш.

Самата мисъл да изляза и да се забавлявам ми се струваше доста странна.

— Беше започнала да разказваш за баба си.

— А, да. — Пейдж отново се захвана да подсушава чашите. — Отишла да плува по време на гръмотевична буря.

— Леле!

— Без майтап. — Пейдж поклати глава. — Преди злополуката баба Бети прекарваше повече време във водата, отколкото на суша. Без значение кой сезон е и колко е студена водата. Плуваше, докато съвсем не премръзне. Така е дошла тук, в Уинтър Харбър. Иначе е отраснала в Канада и пристигнала по тези места по време на едно пътуване с приятели. Толкова била впечатлена, че тук водата не е скована от лед, както става с всяка водна повърхност на север през зимата, че решила да остане.

— Това значи да си отдаден изцяло на някакъв спорт.

— Или пък форма на пристрастяване, която рано или късно ще ти навлече неприятности. — Тя ме погледна. — Нали и ти като малка си брояла секундите между падането на светкавицата и удара на гръмотевицата, която я следва? Колкото повече е времето между тях, толкова по-далече е бурята.

Кимнах, без да уточнявам, че и сега продължавам да го правя.

— Е, в деня, когато баба решила да скочи от задния ни двор в океана долу, светкавиците и гръмотевиците били едновременно. Бурята е вилняла точно над нас. Тя твърди, че просто е трябвало да го направи, което, разбира се, нищо не обяснява. А тя така и не проговори за случая повече.

Пейдж вдигна очи, когато компанията от четирима мъже на една от масите избухна в смях. Тя, изглежда, беше обещала на Зара да поеме смяната й следващия уикенд, само и само сестра й да свали късата пола, да си сложи униформата и да дойде на работа, но не си го признаваше пред мен. Когато Зара се е съгласила на сделката, аз вече чаках в колата. Стиснах ръката на Бети, направих й комплимент за красивите гоблени и се ометох. Пейдж и Зара се появиха десет минути по-късно и седнаха заедно в червения миникупър на Зара, та Пейдж да е сигурна, че Зара няма да кривне в неизвестна посока на някой завой. Сега тя беше във вихъра си, както обикновено.

— Оттогава баба не е същата — продължи Пейдж. — Не просто ослепя, но и другите й сетива бяха засегнати. Докато била във водата, мислела, че умира, защото не можела да види нищо, но все пак е чувала дъжда, вълните, драскането на раците по дъното, песента на китовете. В болницата тя не видяла потреса върху лицето на доктора, но го чула да казва, че ще оживее. Доловила дишането на пациента в съседната стая, който бил с респиратор, както и спирането на сърцето на друг пациент от долния етаж.

— Божичко!

— Да, така е. Мислех, че тия пристъпи ще изчезнат, когато се върне у дома и преодолее травмата, но тя продължава да твърди, че чува как рибите пускат мехури в океана, как разцъфват розите в градината и как идва пощаджията, даже когато той е на километри от къщата ни. След това започна да помирисва и да усеща разни неща, както се случва на някои пенсионери например. Започнахме да се шегуваме, че някой ден може и да я видим да се носи по небето с нейния пурпурен бански костюм и с плажна кърпа, вързана на раменете като наметало.

— Така ли е разбрала коя съм, без дори да ме види? — попитах. — Подсказали са й го нейните свръхчувствителни сетива?

— Колкото знаеш ти, толкова знам и аз. — Тя остави чашата на плота и се наклони към мен. — Никой извън семейството не знае, че баба Бети е била в отвъдното и все още не се е върнала съвсем от там след злополуката. На тези, които се интересуват от състоянието на баба, Рейна казва, че това са типични за възрастта й отклонения и че баба е твърде крехка, за да напуска къщата. Според нея така е по-правилно, отколкото да се опитваме да търсим обяснение на неща, които не разбираме… И съм сигурна, че ще ти бъде благодарна, ако нашата малка семейна тайна си остане между нас.

— Гроб съм — кимнах. — Не се притеснявай.