— Права си. — Той сви длани и духна на измръзналите си пръсти. — Още много работа ни чака.

Той скочи на пясъка, а аз хвърлих след него раницата и останалите прибори. Саймън ги прибра набързо, метна раницата на гръб и застана в подножието на скалния блок.

— Хайде, остана най-лесната част — подкани ме, когато не помръднах от мястото си. — Просто си представи, че слизаш по стълба.

— Само дето стълбите обикновено не са под ъгъл от деветдесет градуса — отговорих, приковала поглед в пясъка долу.

Той изчака да го погледна в очите. Когато погледите ни най-после се срещнаха, видях колко сериозно е изражението му. Тревогата му за мен беше успяла временно да измести вълнението от невероятното научно откритие, което току-що бяхме направили.

— Просто се спусни бавно — каза той. — Аз ще те хвана.

Той ще ме хване. Давах си сметка какво иска да каже — че, както винаги, няма да ме остави да падна, но въпреки това се чудех дали този път не вложи някакъв допълнителен смисъл в думите си.

Водата вече беше стигнала до подножието на скалата, върху която стоях, и аз тръснах глава, за да проясня погледа си. После се обърнах с лице към скалата и спуснах през ръба най-напред единия си крак, а после и другия. Докато по-голямата тежест на тялото ми беше все още отгоре, започнах бавно да приплъзвам пръстите на краката си по гладката стена, докато не срещнат някаква пукнатина в гранита. Щом намерих опора за краката, внимателно отлепих тялото си от върха на скалата и смених центъра на тежестта, отблъсквайки се леко назад.

„Бау!“

Сините очи на Джъстин хвърляха искри точно пред мен. Сивкавите й пръсти ме държаха за кръста, а покритите й със синини ръце ме теглеха надолу — искаха да ме откъснат от моята опора. Паникьосана, загубих равновесие. Ръцете ми изпуснаха ръба на скалата, краката ми се хлъзнаха надолу и аз паднах. Маратонките ми първи посрещнаха съприкосновението с мокрия пясък. Отстъпих бързо назад, преди да са се напълнили с вода, преди водата да ме е настигнала и да се е усукала около глезените ми.

— Всичко е наред.

Погледнах океана над рамото на Саймън — през ръцете му, които все още се протягаха към мен, готови да ме хванат, ако имам нужда от помощ.

— Ванеса — внимателно ме повика той, пристъпвайки към мен.

Една вълна се разби в краката ни. Почти спрях да дишам, докато се оттегляше, готова да видя как Джъстин се надига от мокрия пясък.

Но тя не беше там. Естествено, че няма да е там. Върху пясъка бяха останали само купчина водорасли и една спукана рачешка коруба.

Преместих поглед върху ръцете на Саймън — неговите загорели, здрави, живи ръце — и ги стиснах с всички сили. Бяха мокри и студени, но най-после си отдъхнах, когато постепенно взеха да се затоплят в дланите ми. Докато стояхме така, се опитвах да преборя внезапното си съкрушително желание да пусна ръцете му и да го прегърна.

— Всичко е наред — пристъпи още по-близо той. — Ти си добре.

Наистина не исках да пусна ръцете му, но знаех, че се налага, особено ако искахме да стигнем до колата без плуване.

Освободих го с нежелание, като особено внимавах да не погледна нито него, нито водата зад него. Докато вървяхме по брега, опитах да не обръщам внимание на воя на сирените, който се носеше приглушено някъде отдалече.



Двайсет минути по-късно вече бяхме в субаруто и пътувахме към Уинтър Харбър с плътно затворени прозорци и пуснато отопление. Очите ми се взираха в пробягващите покрай нас дървета, без да ги виждат, докато мълчаливо се питах какво правя тук и защо въвлякох горкия Саймън във всичко това.

Джъстин я нямаше вече. Край. Беше изхвърлена на брега като мъртва риба. Какво значение има как и защо го е направила? Или пък какво точно е станало малко преди това. Крайният резултат така или иначе бе, че тя няма да се върне. Колкото и да е невероятно, това беше самата истина. Щеше да ми е много по-лесно да я приема, отколкото да се ровя в неща, които тя не е искала да зная. Приемех ли веднъж това, всичко щеше отново да се нормализира. Е, новото ежедневие нямаше да е като старото, но постепенно щеше да стане също толкова нормално.

— Саймън — започнах с въздишка, готвейки се да му се извиня и да му кажа всичко. Обърнах се да го погледна, вече натъжена при мисълта за самотното ми шофиране до Бостън и дългите летни дни без него там.

Но той не ме чу. Гледаше втренчено право напред с широко отворени очи и устни, превърнали се в тънка линия.

Проследих погледа му, докато колата постепенно намали и спря.

Пътят беше блокиран от три полицейски коли, пожарна и линейка. Светлините им святкаха като пламъците на пожар и хвърляха необичайно алено зарево върху околните дървета. Между тях се суетяха десетина полицаи, пожарникари и санитари — полицаите говореха по своите радиостанции, пожарникарите си проправяха път из храсталака с брадви, а санитарите подготвяха линейката.

Между осветените от заревото дървета се появиха още двама санитари с покрита носилка. Те я вдигнаха, за да я качат в линейката, и изпод белия чаршаф се изхлузи тежка сивкава ръка.

Пурпурните и жълти петна по нея се виждаха от двайсетина крачки.

Извърнах се и насочих цялото си внимание към червените светлини, озаряващи дърветата и пожарникарите с брадвите им. Не след дълго всички екипи се събраха на шосето и аз вече имах ясна гледка към дърветата.

— Саймън — казах тихо, забравила на мига намерението си да замина от Уинтър Харбър и да се върна в Бостън. — Направили са просека до брега.

Глава 8

— Роклята е разкошна, Ванеса. Разкошна. И ти ще бъдеш разкошна в нея.

— Благодаря — отговорих, наблюдавайки дъждовните струи, които се спускаха по предното стъкло. Проклинах се за това, че отговорих на позвъняването. — Налага се обаче да съм разкошна в нея някой друг път, не точно този уикенд.

— Несъмнено! Нали знаеш, че не бих ти купила някаква смешна еднодневка тип булчинска торта. Със сигурност ще можеш да я носиш и след Деня на труда22. А защо не и чак до Деня на Колумб, ако времето се задържи.

Ако времето се задържи.

— Звучи страхотно, мамо. Татко да е наоколо случайно?

— Тук е, но ние с теб имаме още много за обсъждане. Искам да съм сигурна, че се връщаш, преди да затворим.

Докато тя инструктираше татко да не затваря, като приключим разговора, а да й върне слушалката, аз се наведох напред и погледнах небето. Двете с Пейдж седяхме в колата пред тяхната къща и чакахме дъждът поне малко да намалее, за да притичаме вътре. Ако се съди по плътните облаци обаче, скоро нямаше да имаме такъв случай.

— Голям бащица — казах, щом мама пусна слушалката, — искам да те помоля за услуга.

— Каквото кажеш, дечко.

— Казах на мама, че няма да се прибера този уикенд, но тя явно не чува нищо друго освен собствения си глас. А аз наистина не мога да се върна у дома. — Представих си отново линейката от вчера, носилката, лицето на Саймън, който отказваше да повярва — това изражение не се промени през цялата нощ, дори след като най-после се добрахме до Уинтър Харбър. — Поне не още. Би ли й предал това по начина, по който само ти умееш?

— Нямай грижа — отговори той. — Ще сътворя моята магия на Голям бащица.

— Благодаря ти. Сега трябва да затварям. Моля те, кажи й, че ще се обадя утре.

— Родители! — изпъшка Пейдж, когато метнах мобилния си телефон в поставката за чаши между двете предни седалки.

— По-скоро родител. Татко е истински светец, но мама е мъчен човек.

— Схванах. Почакай обаче да се запознаеш с Рейна — даже ръцете на Кинг Конг не биха могли да я удържат. — Тя се наведе напред и изтри запотеното предно стъкло с престилката си.

— Съжалявам. — Наведох глава, опитвайки се да видя нещо през стъклото, което се запоти секунда след като Пейдж го беше изтрила. — Тая кола върви значително по-добре, отколкото изглежда. Размразителят е единственото, което не работи. И климатикът. А капачката на резервоара също заяжда и едното от стъклата на задната седалка не се отваря.

— Че на кого му е притрябвало да отваря задните стъкла? Ти сигурно се шегуваш! Толкова беше мило от твоя страна да ме докараш.

— Винаги съм готова да помогна.

— Просто не мога да разбера какво си въобразява Зара! Погледни я само! — Тя поклати глава. — Тълпата пак ще се струпа около ресторанта за нула време, а тя просто ме оставя и си заминава. Според мен имаме двайсет минути да я открием, да я натикаме в колата и да се върнем в града, преди да е започнал хаосът.

— Тя каза ли, че се прибира у вас? — Не ми се щеше да си го признавам заради Пейдж, която беше твърдо решена да я открие, но тайничко се надявах да се върнем само двете. Знаех, че ще е в ущърб на заведението, ако Зара не обслужва масите, но повече се притеснявах от искрите, които бях сигурна, че ще прехвърчат между тях двете. Освен това, ако не я откриехме тук, можеше да загубим цял ден да я търсим. А това определено щеше да отвлече мислите ми от Джъстин.

— Каза, че трябва да свърши нещо и скоро ще се върне. Скоро. А оттогава минаха два часа. Според теб може ли да се каже, че два часа са „скоро“?