— Не, не бих могъл — каза най-накрая Саймън и ме върна отново към нашия разговор.

— Какво чакаш още, пич?

Три момчета с мокри неопренови екипи, които изглеждаха еднакво въодушевени и изтощени, приближаваха към нас, влачейки сърфовете си по пясъка.

— Ако на секундата не се изнесеш, после вече ще е късно — предупреди Марк единият от сърфистите.

Саймън погледна към водата и метеорологът в него даде сигнал за тревога.

— Здрасти — продължи сърфистът, когато забеляза Саймън, приближи се до него и го потупа по рамото. — Лоша работа с момичето на Кейлъб, човече. Но той ще се върне, щом мъглата се вдигне.

— Там вътре е нечовешко, брато — продължи другият сърфист. — Само преди двайсет минути вълните бяха на половината на това, после започнаха да идват все по-бързи, все по-силни и все по-високи.

— Това в реда на нещата ли е? — попитах.

— Нищо общо няма с нормалното — отговори Марк.

— Тези са по-големи даже от вълните зимно време, а те размазваш всичко, което попадне във фронта им. — Саймън внимателно наблюдаваше водата.

— Тогава — каза Марк, докато завързваше ремъка в единия край на сърфа за глезена си, — шапки долу пред глобалното затопляне. Лошо за човечеството, добро за моя вид!

— Само още един въпрос — извика подир него Саймън, малко преди Марк да влезе във водата. — Знаеше ли, че Кейлъб е напуснал работата си в пристанището още миналата година? И че вече работи във „Фар“?

Марк се закова на място.

— Какво?

— Говорихме с Монти преди няколко дни. Той ни каза, че миналото лято Кейлъб просто е спрял да ходи при него, без дори дума да каже. Случайно е разбрал къде е отишъл на работа от един от защитниците на „Фар“.

Марк и останалите сърфисти, които бяха налягали върху пясъка да си поемат дъх, се спогледаха.

— Не знаехте ли? — настоя Саймън, когато никой не му отговори.

— Не — отговори Марк и продължи към водата. — Даже съм изненадан, като знам усилията на Кейлъб да угаси този „Фар“.

— Ходеше на събранията на градския съвет всяка година — обясни един от сърфистите. — Правеше листовки, говореше с журналисти от вестниците, даже организира подписка. Ходеше от врата на врата и успя да събере стотици подписи. Беше яростен противник на „Фар“ — смяташе, че това ще съсипе града и ще разори хора като Монти. Даже успя да си уреди среща с няколко от богаташите съвсем сам, без ничие съдействие. Приклещи ги на едно от събранията на Градския съвет и не ги остави на мира, докато не склониха да обядват с него.

Саймън изглеждаше така, сякаш някой току-що му е казал, че небето е зелено, а дъждът в действителност вали от земята нагоре. Разбирах много добре как се чувства в момента. Кейлъб беше всеизвестен лентяй и кръшкач — точно заради това мама смяташе, че не е подходящ за Джъстин. Трудно беше да си представи човек, че не само го е било грижа за града, но и че е положил толкова усилия да го съхрани.

— В края на краищата обядваха ли? — попитах.

— Да. Обядваха в ресторанта на Бети по настояване на Кейлъб. Това обаче се оказа грешен ход. Той искаше да ги накара да почувстват истинския вкус на Уинтър Харбър, за да им стане ясно колко важно е да съхранят всичко тук и да ни оставят на мира, но това ги амбицира още повече.

Опитах се да си представя как Кейлъб седи заедно с група костюмари на една от масите при Бети. Зачудих се дали Зара им е сервирала и дали нейният съблазнителен подход спрямо мъжете клиенти не е налял масло в огъня.

— Гледайте как влиза! — извика някой от сърфистите и скочи на крака.

Обърнахме очи към водата точно когато Марк се задържа приклекнал върху дъската. Опита да се изправи, но на два пъти му се наложи да се хване с ръце за сърфа, защото вълната под него ту се надигаше, ту се снишаваше и не му позволяваше да запази равновесие. Той обаче не се предаде и пробваше отново и отново, клатушкайки се, докато не застана стабилно на крака. Вълната набра мощ и гребенът й излезе напред. Погледнах Саймън, който, по всичко личеше, пресмяташе усилено наум съотношението между размера на вълната и нейното необичайно поведение.

Момчетата на плажа нададоха възторжени викове, когато Марк цели три секунди яха вълната, преди да се потопи във водата. Затаих дъх, докато не видях главата му да се показва отново на повърхността, а когато той се обърна усмихнат към нас и победоносно размаха юмрук във въздуха, най-после си отдъхнах.

— Благодаря ви за информацията, момчета — каза Саймън, докато Марк тичаше към нас. — Радвам се, че се видяхме.

— Пази се, човече — каза Марк, разтърсвайки ръката му. — Щом чуем нещо, веднага ще ти дадем знак.

— Благодаря. А и вие не е зле да си събирате нещата вече — както изглежда, след петнайсетина минути тук всичко ще е потънало във вода.

Момчетата огледаха пръснатите си по пясъка вещи, озадачени също като мен как е възможно да стане това. В този момент границата между водата и сушата беше поне на петнайсетина метра от нас.

— Ще имаш ли нещо против, ако направя няколко измервания набързо? — попита Саймън, след като двамата в мълчание стигнахме до колата. — Няма да отнеме много време.

— Нямам нищо против. Искаш ли помощ? — Наблюдавах го как взима раницата и една пластмасова кутия от задната седалка.

Той погледна към небето, после — към водата. Най-напред проучи хоризонта, а после погледът му се прехвърли върху краката ми.

— Наистина си с маратонки.

— При това огнеупорни — напомних му.

— Добре тогава. — Той бегло ми се усмихна. — Още един чифт ръце ще ми бъдат от полза.

Веднага след това разбрах защо беше от такова значение с какво съм обута — нивото на водата се вдигаше толкова бързо, колкото предсказа Саймън. Докато той правеше десен завой, погледнах наляво и видях приятелите на Кейлъб трескаво да събират екипировката си, защото пяната вече заливаше гумите на колите им. Съдейки по настъпването на водата, трябваше наистина да действаме много бързо.

Когато стигнахме дълга редица от скални блокове на около шестстотин метра от брега, Саймън отвори раницата си, подаде ми рулетката и измъкна купчина тетрадки. После пъхна един бележник и три пластмасови шишенца в джоба си.

Покатери се на най-малкия камък, коленичи и ми подаде ръка. Изтегли ме без усилие, сякаш бях пухена възглавница, а не почти шейсет килограма живо тегло.

— Вземи единия край на рулетката и дръж под око съседния камък — каза той. — Ако водата мине зад теб, върви след нея. През цялото време гледай да си на едно ниво с мястото, докъдето стигат вълните. Рулетката трябва да е максимално близо до тази линия. Ще я опъна, когато стигна другия край, после двамата ще вървим успоредно на брега, за да мога да направя колкото се може по-точни измервания.

— Схванах. — Наблюдавах го как се отдалечава, катерейки се и пропадайки между скалните блокове така, сякаш Спайдърмен газеше по овче руно.

Застанах на колене и припълзях колкото се може по-близо до края на каменния блок. Като погледнах надолу, видях тънка ивица морска пяна, която попиваше в пясъка. Вълните се разбиваха на няколко крачки встрани от мен, затова се придвижих още надясно, докато не се озовах точно над мястото, където се разбиват вълните. Отметнах рязко глава назад, когато изотдолу изригна фонтан и покри с пръски скалата и лицето ми.

Нивото на водата бързо се вдигаше. Саймън едва смогваше да прескача от един камък на следващия, като успоредно с това си водеше бележки, преди аз да се придвижа навътре по брега заедно с нахлуващата вода, държейки крайно лява позиция. Вълните бяха толкова големи, че вече трудно можех да преценя къде точно се разбиват, но се опитвах да отгатна мястото, ръководейки се от това къде пяната е най-гъста.

Десет минути по-късно по лицето ми се стичаха солени струйки вода, а мократа ми коса беше залепнала за челото. Саймън изпъна рулетката за последен път. После ми даде знак с ръка и аз пуснах моя край.

— Грандиозно! — възкликна той, скачайки на моя камък. — Същинска лудост! Нещо невиждано и свръхестествено, но въпреки това… грандиозно. Приливът приижда с по два и половина сантиметра на минута. — Той смъкна ципа на якето си и разкопча яката на ризата си.

— Значи това не е нещо нормално? — попитах, после скочих на крака и му помогнах да си свали якето, когато то се усука около ръцете му.

— Задминало е нормалното.

Смутено погледнах настрани, когато той свали тениската си. Стресовата ситуация явно се отразяваше на емоционалното ми състояние. Бях виждала Саймън гол до кръста стотици пъти, но сега само при вида на голия му корем бузите ми пламваха.

— Приливът се придвижва с приблизителна скорост три метра на всеки шест часа — горе-долу по трийсет сантиметра на всеки трийсет минути. След време промяната се забелязва, но движението не е толкова бързо, че да го видиш в момента. А с тази скорост приливът приижда с по трийсет сантиметра на всеки дванайсет минути.

— Повече от два пъти по-бързо — изчислих бързо аз.

— Точно така. — Той поклати глава. — Истинска лудост.

— Не по-малка лудост е, че явно не усещаш как се тресеш от студ, а устните ти са посинели. — Събрах набързо раницата и пластмасовите шишенца, които беше пръснал наоколо. — Трябва да се връщаме в колата.