Триша Рейбърн - Сирена

Според сестра ми Джъстин най-добрият начин да се пребори страха от тъмното е като си представиш, че наоколо е светло.

Преди години тя приложи тази теория на практика, докато двете лежахме в леглата си, заобиколени от мрак. Притаена зад крепост от възглавници, аз бях убедена, че в тъмните сенки се крие някакво зло, което само чака дишането ми да стане равномерно, за да нападне. Затова всяка вечер Джъстин, година по-голяма от мен, но с десетилетия по-мъдра, търпеливо се опитваше да отвлича вниманието ми от тази мисъл.

— Забеляза ли с каква сладка рокля беше Ерин Клайн днес? — питаше например тя, започвайки винаги с някакъв лесен въпрос, за да разбере колко сериозно е положението в момента.

Много рядко, обикновено когато си лягахме късно след натоварен ден, се случваше от умора да забравя страховете си. Тогава отговарях с „да“ или „не“ на въпроса й и двете продължавахме да си приказваме за обикновени неща, чак докато заспим.

В повечето случаи обаче, вместо да отговоря на нейния въпрос, аз прошепвах нещо от рода на: „Чу ли това?“ или: „Как мислиш, дали боли, когато те ухапе вампир?“, или пък: „Дали чудовищата надушват страха?“. Тогава Джъстин продължаваше с въпрос номер две.

— Толкова е светло тук — заявяваше тя, — че виждам всичко: раницата си, лъщенето на синята си гривна и нашата златна рибка в аквариума. А ти какво виждаш, Ванеса?

Аз се напрягах да си спомня как точно изглеждаше нашата стая, преди мама да изгаси лампата и да затвори вратата. Понякога даже успявах да забравя за злото, което ме дебне от крилото на гардероба, и заспивах. Всяка вечер си казвах, че номерът на Джъстин няма да мине, и всеки път той имаше ефект.

Методът на Джъстин успяваше да пребори и останалите ми страхове. Няколко години по-късно обаче, застанала на върха на една скала над Атлантическия океан, си дадох сметка, че в този случай той няма никакви шансове да проработи.

— Не ти ли се струва, че Саймън изглежда различно това лято? — попита тя, приближавайки към мен, докато изцеждаше мократа си коса. — Някак по-зрял? По-сладък?

Съгласих се мълчаливо с нея. Физическото преобразяване на Саймън беше първото, което забелязах, когато двамата с по-малкия му брат Кейлъб почукаха на нашата врата по-рано днес. Но това беше тема на разговор за друго време — например, докато се греем пред старото каменно огнище в къщата ни край езерото. Първо обаче трябваше да се приберем у дома.

— И Кейлъб също — продължи Джъстин. — Броят на момичетата с разбити сърца в Мейн тази година сигурно се е увеличил четворно.

Опитах се да кимна, но очите ми бяха впити в покрития с шупнала пяна водовъртеж на петнайсетина метра под краката ми.

Джъстин уви раменете си с хавлиена кърпа и застана до мен. Стоеше толкова близо, че усещах мириса на сол по косата и в порите й и чувствах хладината на мократа й кожа, сякаш се притискаше в мен. От краищата на косата й се ронеха водни капки, падаха върху топлата сива скала и се разбиваха на още по-малки капчици, които пръскаха краката ми. Внезапен порив на вятъра вдигна към нас водната мъгла от разбиващите се долу вълни и превърна зъзненето ми в тръпка на ужас. Някъде в ниското Саймън и Кейлъб се смееха, докато изкачваха стръмната пътека, която през гората щеше да ги доведе при нас.

— Това е просто плувен басейн — каза Джъстин, — а ти стоиш на ръба на дъската за скачане шейсет сантиметра над него.

Кимнах. Точно за този момент си мислех по време на всичките шест часа път с кола от Бостън до тук. Точно него си представях поне веднъж дневно от миналото лято насам. Знаех, че всичко изглежда далеч по-страшно, отколкото всъщност е. През последните две години, откакто открихме маркировката на стара туристическа пътека, водеща към това уединено място далеч от останалите туристи и летовници, четиримата с Джъстин, Саймън и Кейлъб бяхме скачали десетки пъти, без да пострадаме, ако не се броят няколкото драскотини. И което беше по-важно — давах си сметка, че винаги ще се чувствам като изтърсака на нашата малка лятна компания, ако не се престраша да скоча.

— Водата в басейна е затоплена — продължаваше Джъстин — и щом скочиш вътре, е достатъчно да ритнеш два пъти с крака, за да стигнеш до стълбите, които водят към удобния ти шезлонг.

— А дали някой сладък кубинец ще ми донесе плодов коктейл, докато се изтягам в удобния си шезлонг?

Тя ме погледна и се усмихна. И двете знаехме какво означава това. Щом съм достатъчно адекватна, за да се шегувам, значи вече съм се отказала.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, че съм забравил ананасите вкъщи — разнесе се гласът на Кейлъб зад нас, — затова пък кубинчето е тук и е готово да ви обслужва.

Джъстин се обърна към него.

— Крайно време беше. Замръзвам!

Когато тя се отдалечи от ръба на скалата, аз се надвесих още по-напред. Облекчението, което изпитвах в момента, беше само временно, а разочарованието, че не съм се престрашила да сторя онова, което цяла година се кълнях да направя, само щеше да расте, щом си тръгнем от Скалите на Хиона1.

Тази нощ щях да прекарам будна. Болката от това, че за пореден път съм се оказала такава бъзла, такова бебе, нямаше да ми позволи да заспя.

— Устните ти са посинели — каза Кейлъб.

Обърнах се и го зърнах да разгръща любимата си плажна кърпа — единствената, която го бях виждала да използва, онази с омарите: анимационни герои със слънчеви очила и бански гащета — и да завива Джъстин с нея. После я притегли към себе си и разтри ръцете и раменете й.

— Лъжец. — Тя му се усмихна изпод качулката на хавлиения си халат.

— Имаш право. Цветът им повече отива към бледолилаво като на лавандула. Или люляк. Тези устни са твърде красиви, за да бъдат оцветени в такова отегчително банално синьо. И все пак ще се опитам да ги стопля.

Завъртях изразително очи и се огледах за шортите и тениската си. Джъстин също се беше зарекла в нещо за тази ваканция — да не излиза повече с Кейлъб, както правеше миналото и по-миналото лято.

— Той е такъв дечко! — заявила беше тя. — Аз вече завърших гимназия, а на него му остава още цяла година. Пък и единственото му занимание, когато не играе на видеоигри, е да дрънка на тая вехта китара. Не мога да си позволя да пропилея и секунда повече, защото това едва ли ще прерасне в нещо по-различно от безкрайни часове натискане. Независимо колко приятни са тези часове.

Когато я попитах защо тогава не излиза със Саймън, второкурсник в колежа „Бейтс“ и поради тази причина по-подходящ като възраст и интелект за нея, тя се намръщи.

— Със Саймън ли? — повтори тя. — Тая ходеща прогноза за времето? Тоя мислител, който използва колежа само като извинение, за да изучава формирането на облаците? Едва ли ще стане.

На Джъстин й трябваха само трийсет минути — точно колкото да разтоварим нашата кола, да хапнем по сандвич и да се метнем в стария бус субару на Саймън — за да наруши обещанието, което беше дала сама на себе си. Не че веднага скочи на Кейлъб, не, но щом го погледнеше, блясъкът в очите й издаваше колко иска да го направи. Но се сдържа и чак когато вече бяхме в колата и се спускахме по пътя надолу, преметна ръце през врата му и го стисна толкова силно, че лицето му цялото порозовя.

Сега, докато тя се гушеше в него на скалата, аз навлякох дрехите си и грабнах кърпата. Въпреки че слънцето все още не се беше скрило, а аз дори не се бях намокрила, треперех от студ. Толкова далече на север в Мейн температурата дори в средата на лятото не се качва над седемнайсет градуса, а хапещият вятър обикновено създава усещането, че е поне с десет градуса по-студено.

— Трябва да тръгваме вече — внезапно каза Саймън, появявайки се откъм туристическата пътека.

Саймън винаги е бил по-големият, по-скромният, по-начетеният от двамата братя Кармайкъл — тези черти доскоро се допълваха от върлинеста фигура и лоша стойка, но през последната година с него беше станало нещо. Ръцете, краката и гръдният му кош се бяха налели, а когато свалеше ризата си, можех дори да различа малки гънки по корема му. Изглеждаше даже някак по-висок и по-силен. И вече приличаше много повече на мъж, отколкото на хлапе.

— Приливът се променя и се трупат облаци.

Джъстин улови погледа ми. Знаех какво си мисли: „Друг канал, но и по него върви прогнозата за времето“.

— Ама ние току-що пристигнахме — каза Кейлъб.

— Ами залеза? — попита Джъстин. — Всяка година се заричаме да го гледаме оттук и все не стигаме до това.

Саймън измъкна риза от раницата си и я навлече, без дори да си прави труда да се избърше преди това.