Триша Рейбърн - Сирена

— Да не си изгуби ума?

Вдигнах брезентовия сак от тротоара и го хвърлих в багажника на татковото волво.

— Сигурна ли си, че няма да ти трябва? — попитах, сякаш мама изобщо не се беше провикнала от първото стъпало, където в момента стоеше с боси крака и кашмирен халат, гледайки ни неодобрително.

— Сериозно говоря — продължи тя. — Да не би и двамата да сте си загубили ума?

Татко остави купата с мюсли върху ръждясалия покрив на колата и ми помогна да натъпча сака вътре.

— Не съм го ползвал от месеци. Ще изкарам някак без него още няколко седмици.

— Няколко седмици? — Гласът на мама се вдигна с още една октава.

Опрях ръце до ръцете на баща ми върху капака на багажника и двамата натиснахме заедно. Когато капакът се затвори, обърнах колата и спрях в подножието на стълбата, водеща към предната врата.

— Не съм сигурна колко дълго ще отсъствам — казах. — Може да са няколко дни, седмица, може и повече.

— Не мога да разбера защо изобщо заминаваш. След всичко, което ни се случи…

— Ти се връщаш обратно на работа. Татко ще пише. Какво да правя аз, ако остана? Да си почивам и да чета ли? — Тръснах глава. — Не бих могла.

— Жаклин — нежно каза татко, — нека Ванеса постъпи така, както е най-добре за нея. Знам, че е трудно да пуснем само нашето малко момиче, но то вече е на седемнайсет.

— Може и да е на седемнайсет, но е още дете — заяви мама, сякаш доволна, че не тя е повдигнала този важен въпрос. — Ванеса, скъпа, ти никъде не си ходила сама. А най-отдалеченото място, до което си шофирала, е мола във Фрамингъм.

Втурнах се нагоре по стълбището и спрях на стъпало под нея.

— Скоро ще се върна. Обещавам.

Когато ме притисна плътно до себе си, почувствах вина. И тревога. И тъга, страх и объркване. Част от мен искаше да се втурна обратно вкъщи, да скоча в леглото и да спя, докато мине достатъчно време, за да преодолея всичко. Даже мога да си представя, че това е бил поредният кошмар, заради който съм се страхувала да угася лампата.

— Колата е заредена — обади се татко, преди да съм размислила. — Лостът на чистачките е отдясно на волана, за фаровете — отляво. Колата е стара, но ще те закара, докъдето поискаш.

— Страхотен си, Голям бащица. — Спуснах се бавно по стълбите и влязох в колата.

— Чао, дечко. — Той затвори вратата след мен и надникна през отворения прозорец. — И още нещо: Като всяка старица, макар и в добро здраве, и тя се изморява от време на време — особено по нанагорнище. Ако вземе да се предава, отпусни педала на газта. Подкараш ли я с пълна пара, най-вероятно ще тръгне назад.

— Е, това звучи успокоително.

Гледах как татко се обръща към мама, която сега стоеше до него. Обгърна я с ръка през кръста и я целуна по връхчето на носа.

— Взе ли си мобилния телефон? — попита тя. — А карта на пътя?

Вдигнах високо мобилния си телефон и й показах разпечатките на няколко карти от „Гугъл мапс“ на предната седалка до мен.

— Освен това имам пълен резервоар и твоите „Виза“, „Мобайл“ и „Трипъл Ей“ карти. Нося ключ от къщата и инструкции как да пусна водата и електричеството.

— Моля те, обади се, когато пристигнеш — извика мама, докато палех колата. — Пък може да звъннеш и докато пътуваш, ако се измориш или по радиото няма хубава музика…

— Ще се обадя и докато пътувам, и когато пристигна.

Мама отвори уста да даде още нареждания, но после се отказа и сложи ръка върху устните си.

Забележката й, че досега не съм ходила никъде сама и най-дългото ми шофиране е било на трийсет километра от дома, допълнително ме изнерви. Нямах представа как бих се почувствала да шофирам по магистрала 95 без мама, татко и Джъстин. Нито как ще премина покрай надписа „Добре дошли в Уинтър Харбър“ на влизане в града, оформен като платноходка; или покрай сладкарницата на Еди веднага след него, без да спра за една вафлена фунийка със сладолед. Нито как ще стигна до къщата ни край езерото, заключена и с пуснати кепенци на прозорците след внезапното ни заминаване само преди няколко дни.

Когато запалих колата и бавно се отдалечих от родителите си, лишавайки ги и от втората от двете им дъщери в рамките само на две седмици, бях уверена само в едно нещо: Че ако изобщо бе възможно да загърбя някога страховете си и да узрея, то времето да го направя, бе точно сега.

Шест часа и четири телефонни обаждания у нас по-късно аз седях във волвото пред къщата ни край езерото.

Досега всяко лято по това време тя беше изпълнена с шум и живот. Сега изглеждаше необичайно запусната и изоставена. Предната врата беше заключена, прозорците — затворени, с дръпнати пердета и спуснати транспаранти. Керамичните саксии по предното стълбище, където обикновено цъфтяха здравецът и мушкатото на мама, сега бяха пълни с бурени. Любимото знаме на татко — онова с двата гмуркача на него, с което официално отбелязвахме настъпването на лятото — сега лежеше на някой рафт в гаража.

И все пак, въпреки тъжната гледка пред мен, аз все още я виждах. Как отваря със замах вратата на колата и хуква по пътеката към къщата. Как тича от единия край на верандата до другия, надничайки през прозорците. И как най-накрая спира и се надвесва над перилата от страната на къщата на семейство Кармайкъл. Пурпурната лятна рокля плющи около глезените й на вятъра, а дългата тъмна коса пада през едното рамо, прикривайки лицето й и усмивката, която, сигурна съм, го озарява.

Тогава хвърлих поглед към съседския двор, за да видя Кейлъб, който я очаква. Не го забелязах, но знаех, че е някъде там. Вероятно се беше свил зад някой храст — скрит, както Джъстин би искала — от часове, само и само да я зърне. Помислих си, че това усещане трябва да е много хубаво — увереността, че някой те очаква.

Точно сега обаче аз не можех да разчитам някой да ме чака.

Вдигнах очи към огледалото за обратно виждане в мига, когато зад мен проблесна някаква светлина. Като не видях нищо, освен пощенската ни кутия с форма на патица и група дървета, се обърнах и погледнах през задното стъкло.

„Глупавичката ми Неса. Започват да й се привиждат разни неща още преди слънцето да е залязло!“

Опитах се да не обръщам внимание на гласа на Джъстин, който се забиваше в главата ми.

— Време е да открия Кейлъб — казах гласно и отворих вратата на колата.

Подметката на едната ми маратонка вече беше опряла земята, когато погледът ми попадна върху завития на тръба вестник на автомобилната алея. Беше „Уинтър Харбър Херълд“, безплатен седмичник, който обикновено служеше на туристите като пътеводител за ресторантите и магазините. Всяко лято „Херълд“ вадеше по една голяма новина, която изместваше от първа страница статиите за местата с най-романтичен залез и заведенията, които предлагат истински местни специалитети. Тя най-често касаеше случаи с малолетни пияници и крадци на омари. Тия истории обикновено се появяваха към края на лятото, когато всички летовници вече бяха изкупили и изяли каквото има по магазините и ресторантите и очевидно сами можеха да определят кой е истинският вкус на Уинтър Харбър.

Това лято обаче лошите новини бяха подранили.

Взирах се в заглавието, чиято трагичност беше подчертана от удебеления шрифт на буквите. Точно под него беше снимката на Джъстин от последния клас в гимназията. Забравяйки за момент причината, поради която снимката й е на първа страница, бях поразена от нейната красота. Косата й падаше на свободни вълни по раменете, погледът й бе ясен, а усмивката й — топла и дружелюбна.

Замислих се за снимката, която трябваше да си направя в края на лятото за завършването на гимназията. Тя никога нямаше да има поразителния ефект от снимката на Джъстин, защото всичко в моя външен вид беше на средно ниво: дългата ми коса не беше нито руса, нито кестенява; очите ми не бяха нито сини, нито зелени; кожата ми изглеждаше млечнобяла или пепелява в зависимост от светлината. Единственото, което излизаше от средната категория, беше усмивката ми, която, макар и да се появяваше рядко, озаряваше цялото ми лице… Но след като загубих източника си на щастие, сега вече можех да се снимам с гръб към обектива.