— Нали си обещахме да не казваме? — обърна се Джъстин към мен, сякаш бяхме сами на масата. — Казахме, че ще си остане само между нас. Точно това го правеше толкова специално.

Вдигнах очи.

— Така е, аз…

— Не си го изкарвай на Ванеса — обади се мама.

Докато Джъстин седеше на стола с превити рамене, татко мажеше с масло франзелата си, а мама пресушаваше чашата си с вино, аз трескаво търсех думите, с които поне малко да поправя стореното. Исках да кажа на Джъстин, че не съм я издала умишлено, че просто съм била ядосана на себе си след ходенето на скалите миналото лято. Това на свой ред ме разстрои и ме накара да се ядосам на себе си, задето вече шестнайсет години от всичко ме е страх. Исках да й кажа, че мама се е оказала на неподходящото място в неподходящото време и че ми беше обещала да не ме издава, ако не позволявам на Джъстин да скача от скалата, когато пак отидем там, и че аз не го направих, защото никога не бих спряла сестра си да прави нещо, от което се чувства щастлива. Исках да й кажа, че съжалявам — толкова много съжалявам за всичко случило се.

Но не можех. Не можех нищо да й кажа. Може би се страхувах, че всичко ще прозвучи не така, както трябва, а думите така и не идваха.

— И как мислиш да я караш с този Кармайкъл? — попита мама.

Ококорих очи и започнах да местя поглед от мама към Джъстин и обратно. Не бях споменала и думица пред никого за Кейлъб.

Лицето на Джъстин почервеня.

— Как ще я карам ли?

— Докато скачаш от скалите и вършиш кой знае какво с момче, което не прави разлика между видеоигра и лаптоп, ти залагаш на карта цялото си бъдеще. „Дартмут“. Медицинското училище. Години на успех и щастие.

— Пържолите са много вкусни, нали? — обади се татко. — Нито са много сурови, нито много препечени.

— Не мисля, че малко забавление ще съсипе целия ми живот. — Джъстин бутна стола си назад, а сините й очи святкаха сред сива мъгла. — Освен това има много по-важни неща от обучението в прословутата Бръшлянова лига2 и високоплатената работа.

— Големия бащица има идея — каза татко, облизвайки пръстите си. — Какво ще кажете да обявим временно примирие и да продължим утре, след като хубавичко сме се наспали?

Джъстин скочи, здравото й коляно се блъсна в масата и чашите и чиниите ни взеха да дрънчат. Наведе се, когато минаваше покрай мен, а очите й светеха по-ярко от обикновено, сякаш осветени изотзад. Обърна се така, че мама и татко да не виждат лицето й, и произнесе една-единствена дума, която само аз да я чуя.

— Бау!

От очите ми рукнаха топли сълзи. Гледах я онемяла как прекосява терасата и влиза в къщата, оставяйки комарника да се хлопне зад гърба й.

— Просто искам тя да следва пътя си — след кратко мълчание каза мама.

— Аз пък искам само някой да ми помогне да боядисам верандата — каза татко. — Закачах я, че използва раната като предлог да се отърве от работата, но сега май наистина ще трябва да се справям сам.

Бях загърбила и двамата и гледах към езерото.

„Бау!“ — не „Много ти благодаря!“ или „Тоя път наистина надмина себе си!“, нито даже „Не си на себе си!“, всяко от които пак би ме докарало до сълзи, но поне кожата ми нямаше да настръхне така, както от тази единствена дума.

Тогава нямаше как да зная, но това беше последната дума, която Джъстин ми каза. Щях да си припомням отново и отново този момент през следващите дни и седмици, щях пак да виждам сините й очи, да чувам тихия й глас и кой знае защо, отново да усещам мириса на солена вода… сякаш пак стои край мен на върха на скалата с влажни от океана коси и кожа.

Глава 2

Когато за първи път чух сирената, стоях на пясъка и гледах как водата пълзи към босите ми стъпала. Хапещият вятър увиваше полата около прасците ми и донасяше до мен смеха на мама, татко и Джъстин някъде откъм брега по-надолу. Тихият вой се разнесе в мига, в който пяната покри глезените ми, както ставаше почти всяка вечер от две години насам. Само дето този път не заглъхна, когато водата ме повлече навътре и ме погълна. Стана даже по-силен. Идваше по-отблизо. И беше придружен от втора сирена, после от още една, докато накрая не ги чувах съвсем ясно и не видях червените, бели и сини светлини на полицейските коли да святкат, носейки се право към океана.

— Трябва да хапнеш нещо.

Примигнах. Пулсиращите светлини бяха изчезнали и на тяхно място се появиха зелени чаши за кафе. До мен един мъж в сив костюм се беше опрял на барплота и тъпчеше в устата си каноли3.

— Хубавата храна е най-доброто лекарство — каза той.

Лекарство. Сякаш просто бях болна. Сякаш това беше обикновена халюцинация, която щеше да изчезне, щом треската ми отмине.

— Благодаря.

Опитвайки се да залича спомена за злополуката, който ме преследваше непрестанно и оживяваше във всеки мой сън, откакто ченгетата се появиха да ни съобщят, че са открили Джъстин, аз грабнах чашата за кафе и я подадох на човека край кафемашината.

Вината не беше негова. Беше един от колегите на мама. Не ме познаваше, а и никога не беше срещал Джъстин, но въпреки това се чувстваше длъжен да каже нещо, докато се наслаждаваше на италианските сладкиши заедно с останалите си колеги. А и какво друго му оставаше да каже? Че това е голяма трагедия? Че целият й живот е бил пред нея? Или пък да ме попита за мнението ми относно успехите на „Ред сокс“4 през този сезон?

— Глас въпиющи в пустиня — казах, когато се обърнах и той все още беше до мен. Да не знаеш какво да кажеш е едно нещо. Да продължаваш да се мотаеш наоколо с надеждата за още едно питие аванта вече минаваше границата.

— Моля? — облещи се той.

Протегнах чашата си към него.

— „Vox clamantis in deserto“5 — девизът на „Дартмут“. Доста е подходящ, не мислите ли?

— Ванеса, скъпа, ще ми помогнеш ли с тези кексчета? — Мама ме хвана за лакътя и ме поведе към кухнята. — Миличка, знам, че ти е трудно, но сега имаме гости. Ще съм ти много благодарна, ако се проявиш като любезна домакиня.

— Съжалявам — казах, когато спряхме до кухненския плот, отрупан с подноси със сладкиши. — Просто не знаех какво да кажа. Една част от мен иска да се барикадира в банята до края на деня, а другата…

— Хапна ли нещо? — попита тя, надвесвайки се над кифлите. — Ето, вземи си с орехов пълнеж.

Взех кифлата, без да знам какво да кажа. Мама беше плакала пет дни поред — от мига, в който полицаите потропаха на вратата на къщата ни край езерото, до момента, когато се прибрахме в града. Но оттогава очите й пресъхнаха и тя се настрои на парти вълна. На погребението не пророни нито сълза, докато хълцането на съучениците на Джъстин вдигна птиците от съседните дървета, а свещеникът се опитваше да ги надвика с молитвите си. Аз също не плаках на погребението — нито преди, нито след него — но по съвсем друга причина.

— Ще потърсиш ли баща си? — Мама вдигна един поднос от плота. — Не съм го виждала от час, а и гостите взеха да се чудят къде е.

Щеше ми се да й отговоря, че щом „гостите“ не схващат нуждата на Големия бащица от малко усамотение, тогава може би е редно да си потърсят друго забавление, но тя се завъртя на пета и изчезна зад кухненската врата, преди да успея да кажа нещо.

Хвърлих кифлата в кошчето и тръгнах обратно към шкафа с чашите за кафе, като гледах да не вдигам поглед, за да не ми се лепне още някой добронамерен душеспасител от мамините колеги. Сувенирните чаши от „Дартмут“ продължаваха да стоят на първата лавица, където мама ги подреди, още щом получи пратката от университета преди две седмици.

„Vox clamantis in deserto“. Тогава Джъстин го беше прочела на глас.

— Харесва ми как тия учебни заведения се опитват да те впечатлят с почитта си към мъртвите езици. Чудя се защо ли им е да си правят този труд. Защо просто не кажат: „Благодарим ви, че се бръкнахте за още петнайсет долара, за да се сдобиете с доказателство за вашата значимост и благосъстояние, които ви позволяват да се изтърсите с двеста хиляди долара, за да може вашето богаташко детенце да може да се напива с другите богаташки деца някъде на края на света“.

— Е, предполагам, това няма да изглежда добре, написано на ключодържателя — отговорих. Мама беше поръчала двайсетина сувенирни ключодържателя с девиза на университета, за да ги раздаде в офиса.

Грабнах средната чаша в редицата от „Дартмут“ и я напълних с кафе. После, все още със сведени ниско очи, я взех заедно с моята и забързах през кухнята към вратата за задното стълбище.

Задното стълбище открай време беше пътят за бягство на двете ни с Джъстин. По него се измъквахме от партитата, вечерите и даже от наставленията на родителите си. Докато се качвах нагоре, си мислех за последния път, когато потърсихме спасение тук от коледното парти на мама. Докато двеста гости пресушаваха шампанското долу, двете с Джъстин седяхме на стълбите, преметнали през раменете си нейния пухен юрган, смучехме захарни пръчки и отпивахме от яйчения пунш6. Онази нощ си представяхме, че бягаме не от пияните колеги на мама в достолепното ни жилище от червеникавокафяв камък в центъра на Бостън, а се крием от мама и татко в къщата ни край езерото в Мейн, затаили дъх от вълнение, докато чакаме Дядо Коледа да падне през комина на старото каменно огнище.



Бавно се качвах по стълбите, обгърната от мъждива светлина и заобиколена от тъмната ламперия. Опитах се да прогоня тази мисъл на секундата, щом се появи в главата ми, но все пак за един кратък миг си дадох сметка колко странно е да съм тук… сама. Цяла седмица не бях оставала сама, а и никога не бях идвала тук без Джъстин.