Триша Рейбърн - Сирена

Когато стигнах площадката, спрях и зачаках. След няколко секунди примигнах и пак зачаках. Нищо. Дори посещението на едно от любимите ни места не беше способно да ме накара да заплача.

Продължих по коридора и сърцето ми постепенно ускори ритъма си. Не бях влизала в стаята на Джъстин цяла седмица. Тогава се приготвяхме да отпътуваме за Мейн, а тя беше извадила съдържанието на целия си гардероб и пробваше всичко едно по едно, опитвайки се да намери идеалната дреха за пътуването на север. Накрая поли, летни рокли и блузи без ръкави покриваха пода като водорасли по брега след оттеглянето на прилива. Сега не знаех от кое ме е страх повече — че дрехите ще са още там, както ги е оставила, или че няма да ги има.

Затворих очи и приближих вратата. Протегнах ръка и напипах кръглата дръжка. Медната топка хладнееше между пръстите ми и аз изчаках, докато температурата на ръката ми и нейната се изравнят, преди да я стисна здраво в юмрук.

Това е просто Джъстин. И това са само нейните дрехи. Стаята ще изглежда така, сякаш за малко е излязла и всеки момент ще се върне. После ще заминем отново в къщата на езерото и всичко ще тръгне постарому, както си е било открай време.

Отворих вратата. През полуотворените ми устни едва се процеди тих звук.

Не защото най-дълбоко заровените ми страхове сега бяха излезли на повърхността. И не защото в сравнение с коридора стаята на Джъстин беше гореща фурна.

А заради солената вода. Мирисът беше толкова силен, а въздухът — така наситен с влага, че ако бях останала със затворени очи, щях да помисля, че съм на брега на океана.

— Ще трябва да свикнеш с това.

Отворих очи. Големия бащица седеше на пода насред стаята.

— Явно има проблем с тръбите. Утре ще се обадя на водопроводчика. — Гласът му звучеше немощно, той самият изглеждаше изтощен. Краищата на устата му се бяха извили надолу към брадичката. Сините му очи бяха загубили блясъка си, а раменете му висяха отпуснати. Нашият здравеняк Йети беше загубил силата си.

— Голям бащица — казах, пристъпвайки напред, — знам, че ти е трудно, но имаме гости. Ще ти бъда много благодарна, ако се проявиш като любезен домакин.

Крайчето на устата му се повдигна леко нагоре, докато вземаше сувенирната чаша от „Дартмут“. Знаеше отлично, че това не са мои думи.

— Майка ти го преживява, Ванеса. Също като нас.

Не казах нищо и седнах до него на пода. Единственото общо между мен и мама досега беше споделеното ни обожание към Джъстин. Иначе не можех да разбера защо мама работи толкова много, защо пазарува толкова често и защо толкова се старае да направи впечатление на напълно непознати хора. Не проумявах защо сред стотината души на долния етаж има само десетина, способни да различат коя е Джъстин и коя съм аз на традиционната снимка от последната Коледа. Не намирах никакъв смисъл в повечето от действията на мама. Но за татко тя беше Слънцето, Луната и звездите в едно и единствено по тази причина аз предпочитах да си мълча.

— Не е ли красавица? — каза татко след няколко минути.

Проследих погледа му до покритата със снимки коркова дъска, която висеше над бюрото на Джъстин, и се насилих да пусна поне една сълза. Защото тя беше там: на рафтинг в пенливите реки на Бъркшър; на езда на Кейпа7; шляеща се по двора на началното училище в Хоторн; изкачваща планината Вашингтон в Ню Хампшър… И любимата ми снимка — онази, която сестра ми беше разпечатала във формат 12х18 см и беше поставила в центъра на колажа — аз и тя в Мейн на риба с червената ни гребна лодка.

— Спомням си как я направих — каза татко. — Чудех се какво ли ти е казала, за да те разсмее.

Татко ни беше снимал от кея зад къщата, докато сме с гръб към обектива. Главата на Джъстин беше леко обърната към мен, а моята гледаше към небето. Раменете ми бяха вдигнати почти до ушите, което беше обичайната ми стойка, когато се смеех силно, докато не потечаха сълзи по бузите ми.

Примигнах. Нищо.

— Предполагам, че са били някакви си ваши момичешки работи — продължи той. — Гримове. Момчета. Някакви големи тайни, които предпочитам да не знам.

— Сигурно е било така — казах. — Като се има предвид, че чувствата й се променяха като облаците по небето, разговорите за момчета заемаха голяма част от времето ни.

— Все още не мога да разбера защо й беше нужно цялото това внимание — замислено каза той. — Тя беше толкова умна, толкова красива и талантлива. Но сякаш не си вярваше, ако всяка седмица не й го повтаряше различно момче.

Нищо не отговорих. Джъстин нямаше нужда от внимание — тя просто разполагаше с цялото внимание на околните.

Отпихме мълчаливо от чашите си. След минута той изпусна тежка въздишка.

— Ще се наложи да се направя на домакин за малко — каза, изправяйки се на крака. — Ще се справиш ли сама тук?

Кимнах. Той докосна леко главата ми с ръка, преди да излезе и да затвори вратата.

Примигнах и пак зачаках. Когато сълзите отново не потекоха, се обърнах към централната снимка в колажа и се замислих над онова, което Големия бащица току-що беше казал. Не успях да открия смисъл в него. Но аз и без това вече в нищо не виждах смисъл.

Според полицията това беше нещастен случай и Джъстин е скочила от скалата в неподходящ момент. Било е тъмно. Приливът е бил висок. Началник Грийн каза, че водата е била толкова дълбока, а течението — толкова силно, та и самият Тритон, гръцкият бог на морето, способен да подчини вълните само с едно изсвирване на своята раковина, не би могъл да се удържи на повърхността. Медицинската експертиза потвърди думите му.

Аз обаче не бях съгласна с това.

Вярно, че Джъстин търсеше адреналин във всичко. Възможно е тази нощ да е искала да докаже нещо. Но беше прекалено умна, за да постъпи толкова непредпазливо.

Докато очите ми безцелно шареха по колажа, изведнъж забелязах тънки тъмни черти между снимките. Сякаш някой беше прокарал тези линии с маркер, освен ако не са били предварително очертани по повърхността на дъската, покрита със сатен с цвят на слонова кост. Но тя беше непокътната и съвършено чиста.

Изправих се и приближих, за да огледам по-внимателно, и тогава забелязах, че това всъщност са думи.

Име. Имейл адрес. Телефонен номер. Бяла раса. Родител 1 и родител 2. Първоначално решение. Крайна цел. Университет. Диплома. Средно училище. ACT. SAT8. Извънкласни занимания. Награди/отличия.

Вече бях готова да измъкна първото лилаво кабарче, когато изпитах известно неудобство. Даже вина. Сякаш се ровех из нещата на Джъстин, за да открия дневника й и да прочета за тайните целувки и личните разговори, които е искала да запази единствено за себе си.

— Съжалявам — прошепнах, преди да измъкна първото кабарче.

Само след няколко секунди близо петдесетте варианта от усмивката на Джъстин вече ги нямаше. Отстъпих назад, за да обхвана с поглед цялата дъска.

Там имаше стикери. Седем от тях бяха събрани от мама по време на пътуванията й заедно с Джъстин до „Харвард“, „Йейл“, „Принстън“, „Браун“, „Станфорд“, „Корнел“ и „Дартмут“. Те образуваха широк кръг около пръснатите между тях разпечатки и формуляри.

В разпечатките бяха изброени университетите, следвани от три колони — крайните срокове за кореспонденция и подаване на документи и дати, на които трябва да бъдат обявени резултатите. Колоната с крайните срокове беше попълнена с цифри, изписани със спретнатия почерк на мама, останалите бяха празни, формулярите бяха празни, ако не броим бележките на мама и предложенията й за незабавен отговор. Окачената в центъра страница бързо привлече погледа ми: есе. Най-отгоре беше залепена бележка от мама, в която тя предлагаше на Джъстин да опише в есето си какъв човек е и каква личност иска да стане.

Отговорът на Джъстин беше съвсем кратък.

Стоях, вперила поглед в тези думи. Може и да бях загубила повече време от необходимото, за да ги открия, но знаех точно какво означават: Джъстин нямаше да замине за „Дартмут“ на есен. Нямаше да замине нито за „Харвард“, нито за „Йейл“, „Принстън“, „Браун“, „Станфорд“ или „Корнел“. Защото преди да постъпиш в своята бъдеща алма матер, най-напред трябва да подадеш документи. А по всичко личеше, че Джъстин не е попълнила нито един формуляр от документите за кандидатстване.

Хората долу се бяха събрали да почетат краткия живот на Джъстин, да поразсъждават над пропилените възможности, за всички онези неща, които тя никога нямаше да направи, и за местата, които никога нямаше да посети. За едно нещо имах право: нито един от тези непознати, които се тъпчеха със сладки, нямаше дори слаба представа що за човек беше тя. Но се бях заблудила относно нещо друго.

Защото, оказва се, аз също нямах представа що за човек е била сестра ми.

В коридора се затръшна врата и ме върна към действителността. Откачих есето й от дъската, взех и снимката ни в гребната лодка, останалите върнах обратно и бързо прекосих стаята.

Тъкмо се канех да изскоча в коридора, когато ръцете ми се стрелнаха към лицето и покриха носа и устата.

Солена вода. Бях свикнала постепенно с миризмата й вътре в стаята, но до вратата тя стана непоносима — сякаш приливът вече беше залял останалата част от къщата и чакаше пред вратата на Джъстин да го поканят да влезе. Миризмата беше толкова силна, че сведох глава, за да не ми се завие свят.

— О, не. — Свалих ръце от лицето си. — О, Джъстин…