— Сега го знам! — Лили я прегърна.

Лиам и Роуз се приближиха към тях и тя потърси физически прилики между дъщеря си и Ребека. Вглеждаше се ту в едната, ту в другата. Протегна ръка към Роуз:

— Скъпа, ела! Искам да те запозная с един човек. — Пристъпи към Ребека. — Това е Ребека Хотън. Ребека, това е дъщеря ми! Роуз, нали си спомняш какво ти говорих за Ребека и каква е връзката между вас?

Роуз кимна. Ребека се приближи към нея и я погледна в очите.

— Ти си моя сестра — хвана я тя за ръката — и аз много се радвам да се запозная с теб.

Те наистина си приличаха. И двете бяха нежни, грациозни момичета с красива тъмнокестенява коса. Очите им бяха златистозелени и блестящи. Докато ги гледаше, Лили усети, че сълзите напират в очите й.

— Мама ми каза коя си — срамежливо наведе глава Роуз.

— Официално сме полусестри, но аз не съм съгласна с това.

— Ребека никога не е била половинка — обади се Джуди.

— Нито пък Роуз — каза Лили и четирите жени се засмяха весело.

Лиам се присъедини към тях и прегърна любимата си.

— Имаме един баща и трябва да сме благодарни, че ни е създал — продължи Ребека. — Но както виждам и двете се справяме чудесно без него. Имаме си най-великите майки на света и имаме себе си.

— Себе си? — не разбра момичето.

— Точно така — усмихна му се тя. — Ние сме прекрасни момичета, Роуз! Никога не го забравяй! Когато пораснеш още малко… — Ребека замълча, сякаш се опитваше да намери думите, които едно деветгодишно момиченце би разбрало най-добре. — Момичетата, които растат без бащи, често си мислят, че не са толкова добри колкото другите, но това не е истина. Ти си чудесна, Роуз!

— И ти, Ребека!

— Ребека ще учи право — обясни Джуди. — Тя завърши колеж през май и сега се готви да стане адвокат, за да може да помага на жени като мен и майка ти, и на техните деца.

— Какво е адвокат? — попита Роуз.

— Някой, който защитава правдата в съда — обясни Ребека. — Аз чувствам, че имам мисия. Ще се опитам да направя така, че всички в нашата страна да разберат, че жените и децата имат равни права с мъжете и заслужават уважение, особено от съдиите и държавните инстанции. Законът трябва да помага на слабите и да наказва насилието, и аз ще работя за това!

— Това е важно — каза момичето. — Като порасна, ще ти помагам.

— Да знаеш, че скоро ще я видим да пледира във Върховния съд — изрече с гордост Джуди.

— Сигурна съм — съгласи се Лили, възхитена и учудена, че тези умни и слънчеви създания са дъщери на такъв тъмен субект като Едуард.

Гостите опитаха с удоволствие храната, пийнаха и когато оркестърът засвири, Тара и Бей първи скочиха на дансинга. Те се завъртяха около домакините и потупаха Лиам по рамото. Отначало Лили реши, че приятелките й искат да танцуват с Лиам, но сбърка. Те търсеха нея.

— Бихте ли ни оказали честта да танцувате с нас, мадам? — попита Тара.

— С най-голямо удоволствие! — отвърна важно тя и успя да целуне Лиам, докато приятелките й я теглеха към дансинга.

Трите жени свалиха обувките си и се впуснаха в танците, но Лили забеляза, че лека-полека приятелките й я повличат извън дансинга.

— Да позная ли? — хитро примижа тя. — Искате да танцуваме на тревата, директно под звездите.

— Не! — завъртя глава Тара, хвана ръката й и затича към брега. — Искаме да танцуваме под водата.

И внезапно трите се превърнаха в четиринайсетгодишни хлапачки. Не беше нужно Тара да обяснява повече, бяха напускали десетки партита по средата на веселбата, за да правят същото. Краят на лятото беше тъкмо време за момичешки лудории.

Те се покатериха на вълнолома и тръгнаха към издадените над морето скали. Лили можеше да стигне до там със завързани очи. Босите й крака познаваха всеки сантиметър от каменистия бряг, всяка издатина, всяка извивка.

Когато стигнат ръба, където скалите бяха мокри и хлъзгави, те захвърлиха дрехите и скочиха в морето. Водата беше топла. Лили погали копринената й повърхност и усети соления вкус на океана. Пръстите й достигнаха тези на Тара и Бей и трите се гмурнаха под водата.

Скоро приятелките изплуваха, за да си поемат въздух. Лили избърса водата от очите си и се отпусна по гръб, загледана в осеяното със звезди небе. Това беше нейният номер — да се носи по течението като подхвърляна от солените вълни звезда, паднала от някое от съзвездията над тях. Приятелките й бяха до нея, дъщеря й и любовта на нейния живот я чакаха на брега, баба й беше добре и Лили никога не бе усещала такова голямо щастие и… такава тъга.

— Не мога да повярвам, че утре заминаваме — промълви тя.

— Шшт! Нека се преструваме, че това няма да се случи — спря я Бей.

— Не си права! — сопна й се Тара. — Трябва да си го повтаряме, за да не се чувстваме излъгани, когато тя наистина си тръгне.

Лили се натъжи. Да пропътува целия път от Кейп Хоук до тук, да преживее толкова хубави неща и после отново да замине. Какъв беше смисълът на живота тогава? Да идваш и да си тръгваш, неспособен да задържиш нещата, които обичаш най-много? Защо трябваше да избира между любовта си към всичко и всички тук, в Хабърд Поинт и живота й с Лиам и Роуз в Кейп Хоук? А и Нани! Към кой от нейните два свята принадлежеше Нани? Загледа се в океана с надежда да види големия блестящ гръб, но китът не беше тук…

— Знаеш ли — заговори Тара и дръпна един мокър кичур от лицето на Лили, за да види очите й, — тайно се молех да ни откажеш този подводен танц.

— Защо?

— Надявах се, че ще ни изненадаш тази вечер. С Бей си мислехме, че всичките тези приготовления уж са, за да отпразнуваме вашето заминаване, а всъщност, когато гостите пристигнат, ще те заварят с булчинска рокля.

Лили се усмихна, но не отговори.

— Лиам е мъжът на твоя живот, нали? — попита Бей.

Тя кимна:

— Той е. Винаги е бил той, само че ми отне много време, докато го проумея — замислено каза. Спомни си историята на тяхната любов. В Кейп Хоук тя беше сама с Роуз и нямаше представа какво щеше да стане с тях, ако не беше Лиам, милият Лиам, който денонощно бдеше над тях. Спомни си и деня, в който най-сетне събра смелост да отвърне на любовта му. Да се довериш отново на мъж, след като си живял с Едуард, си беше направо героизъм, но с Лиам това изглеждаше лесно и естествено, като да плуваш с приятелките си в лятна нощ.

— Толкова се радваме, че се върна при нас Лили! — прегърна я Бей. — Мислехме, че сме те изгубили завинаги. Не ми се ще да се разделяме отново…

— Нали казваше, че не искаш да говориш за това? — напомни й Тара.

— Беше права. — Бей потърси ръцете на приятелките си. — Ще е по-добре да поговорим, за да можем да преживеем по-лесно раздялата утре.

— Само че този път ще си идвам често — каза Лили.

— Обещаваш ли? — стисна ръката й Тара.

— Обещавам! — отвърна тя.



Патрик държеше ръката на Мариса и потропваше в крак с музиката. Странно, как се завърташе колелото на живота — той стоеше на същото място, където беше започнало всичко — градината на Мийви.

— За какво мислиш? — попита го любимата му.

— Ей там — посочи той към кладенеца — преди девет години видях за пръв път Мийви с нейните прословути жълти гумени ботуши и с лейка в ръка. Лили тъкмо беше напуснала живота й и аз заех нейното място.

— Хубаво е, че си бил до Мийви през това време — нежно го погледна тя.

Той се изчерви.

— Не знам… — промърмори. — Май не успях да открия внучката й без нейна помощ.

— Но откри мен — прошепна му Мариса и се притисна до него.

— Дори не знаех, че търся теб — каза той, загледан в очите й.

— И аз не знаех. След всичко, което преживяхме с Джеси, дори не съм и мечтала, че ще ми се случи нещо толкова прекрасно.

Патрик проследи погледа й и видя Сам, Джесика и Роуз, които играеха на поляната с Флора. „Дали си мисли за Тали“ — запита се той и я прегърна. Замисли се за всички престъпници, с които си беше имал работа, докато беше полицай. Едуард беше един от тях.

— Понякога човек трябва да види злото с очите си, за да разбере какво наистина е добро — каза.

— Точно в момента гледам нещо добро — усмихна се Мариса и потъна в сините му очи.

— И аз — отвърна той.

— Обаче това, което виждам аз, наистина е най-доброто! — изрече тя и долепи устните си до неговите.



Лили изсуши косата си, облече се и потърси Лиам. Той седеше в беседката заедно с Роуз. Те й направиха място до тях. Няколко минути тримата седяха мълчаливо, заслушани в музиката. Наслаждаваха се на прекрасната вечер, на веселата компания и на лятото. Това беше тяхната вечер, имаха да празнуват за много неща.

— Много се радвам, че Джесика, Мариса, Сам и Патрик са тук — обади се Роуз.

— Аз също — обади се майка й.

— Без тях вечерта нямаше да е толкова хубава — добави Лиам.

— Ти си прав — усмихна се Лили. — Без тях тази вечер нямаше да е същата.

— Това парти е много специално, нали? — попита момичето.

— М-да! Така си мисля — кимна Лиам.

— А защо е толкова специално? — обърна се към тях Роуз. — Мисля, че се досещам, но искам вие да ми кажете!