— Да, това ще си остане загадка — повдигна рамене Мийви.

— Не бързай толкова! Когато Джуди ни каза, че Едуард се е грижел за яхтите на баща й, Патрик реши да говори със собственика на частния пристан. Оказа се, че е бил добре запознат с нагревателната и вентилационната система на яхтите. Разбирал е от клапи, вентили и отдушници.

— Е, ако е виновен за нещо — изрече баба й, — сигурна съм, че Патрик ще го пипне. Човек винаги попада в клопката на собствените си тайни и рано или късно се издава.

— Това беше друг начин да кажеш, че доброто винаги побеждава, нали? — засмя се Лили.

Мийви кимна, отпусна се в люлеещия се стол и зарея поглед към залива. На устните й играеше лека усмивка, а сините й очи гледаха някъде отвъд морето.

Навън се водеха оживени разговори. Работниците разпъваха тентата, сглобяваха бара и масите, поставяха подиума за танците. Лиам и Патрик също помагаха заедно с Мариса, Сам и момичетата.

— Бабо, за какво мислиш? — попита я Лили.

Мийви се обърна към нея и тя се стресна. Колко много беше остаряла! Сякаш всеки ден от тези девет години, през които бяха разделени, беше оставял по една бръчка на лицето й.

— Мисля за теб, скъпа — отвърна баба й.

— Какво за мен?

— За деня, в който се изправи срещу Едуард в съда. Страхувах се, че той отново ще извади от ръкава си някой трик и ще успее да заблуди съдията.

— Не и съдия Портър — каза Лили. — Тя е невероятно умна жена.

— Но тя дори не се запозна с вашия случай. Чудя се какво щеше да реши, ако Джуди не се беше намесила.

— И аз.

— Може би щеше да приложи правилно закона — продължи възрастната жена, — но какво точно значи това? Мисля, че съдебната система е безсилна при случаите на емоционално насилие. Нещо трябва да се направи по въпроса.

— Именно това има предвид Ребека. Иска да промени някои неща в семейния кодекс.

— Нямам търпение да се запозная с нея — каза Мийви, но очите й бяха все така сериозни.

— Какво има, бабо?

Тя въздъхна дълбоко. Опита се да обърне глава, но не успя да скрие старческите сълзи:

— Дано това да ми стига, мила.

— Какво? — не разбра Лили. — Какво да ти стига?

— Това. — Посочи с ръка двора и суетящите се навън хора. — Да те видя отново тук, да видя Роуз и Лиам, да стана свидетел на победата ти в съда и на залавянето на Едуард. Това е много, наистина, но…

— Но не е достатъчно — наведе глава внучката й.

Мийви поклати глава. Извади калъфа за очила, който Лили беше изработила за нея, докато беше в Кейп Хоук. На него беше избродирана голяма опашка на кит, на която пишеше „Нанук“.

— Това е почти всичко, което имам от теб за девет години — каза тихо. — Знам, че си го направила специално за мен, знам колко трудно е било да ми го изпратиш. Носех го до сърцето си. — Мийви притисна калъфа към гърдите си. — За мен беше нещо като икона, стисках го и се молех за теб и малката ти дъщеричка. Дори не знаех името й!

— Не можех да ти го кажа. Страхувах се, че той ще го разбере по някакъв начин. Освен това… мислех, че ти спестявам болка. Колкото повече знаеше за нас, толкова повече щяхме да ти липсваме. Аз самата си забранявах да мисля за теб или за дома. Но нощем в сънищата ми…

— Ох, сънищата! — въздъхна възрастната жена. — Сънувах те всяка нощ. Ти беше малко момиченце и аз те държах за ръка…

— И ме водеше до спирката на училищния автобус — прекъсна я Лили.

— Май сме сънували едни и същи сънища — усмихна се Мийви.

— В моите винаги имаше рози. Точно като тези в градината ти.

— „Дъблинска роза“, „Алена роза“, „Златна…“ — започна да ги изброява баба й.

— И всички розови храсти между твоя двор и този на Клара.

— Мислиш ли, че ще продължаваме да сънуваме едни и същи неща, след като си заминеш отново? — попита Мийви.

— Няма да е нужно — хвана ръката й тя, — защото вече никога няма да отсъствам за дълго. Освен това ти ще дойдеш в Кейп Хоук, за да видиш къщата ни, да разгледаш магазина и да заведеш Роуз на училище. Ще прекарваме всички празници заедно и няма да пропуснем нито една ваканция.

— Да, по време на празниците беше най-тежко — прошепна възрастната жена.

— И за мен — каза Лили и сълзите й бликнаха, когато си спомни за болката, която беше изпитала на всички коледи и Дни на благодарността през първите години.

Долу вълните заливаха скалистия бряг и нежният звук навлизаше през отворения прозорец. Отразените лъчи играеха по белия таван и смесваха сенките и светлите петна в причудлив танц. Морските птици се виеха над брега. Гласът на Роуз долиташе от вира. Джесика беше с нея и двете момичета се смееха толкова щастливо, че сълзите на двете жени пресъхнаха и на устните им заиграха усмивки.

— Твоите бродерии стават все по-хубави. — Баба й погледна към калъфа.

— Почакай да разгледаш магазина ми — каза Лили и очите й светнаха от възбуда.

— А какво става с онзи издател? Дали ще прояви интерес, ако разбере, че отново си в бизнеса? Едно списание с име „Домът на Лили“ би звучало много примамливо.

— Не мисля, че е време — поклати тъжно глава тя.

— Ето още нещо, което Едуард ти открадна — каза Мийви. — Не ти ли се иска да се заемеш отново с проекта?

— Сега живея друг живот, бабо, и много го обичам. Новият ми дом се намира на удивително място, обещавам ти, че ще се влюбиш веднага щом го видиш. Единственото, което ми липсваше през тези години, беше ти. Там продавам моделите си на жени, които наистина оценяват това, което правят. Роуз… Роуз придаде нов смисъл на живота ми. Предпочитам да посветя на нея всяка свободна минута. Като се има предвид какво изживяхме с нея… надали бих могла да създам интересно списание.

— Хората обичат гоблените ти, защото са част от истинския живот — усмихна се Мийви. — Всичко, което се иска от теб, е да ги изработиш и продадеш на жените по цяла Америка.

Лили я прегърна и се притисна до нея.

— Сега най-много от всичко искам да се радвам на живота.

Мийви също я прегърна, но немного силно, притисна я, но немного плътно. Лили щеше да замине, но скоро щеше да се върне отново и никога вече нямаше да изчезне от живота й.

Те се разделиха и възрастната жена отиде у Клара, а внучката й тръгна да търси Лиам и Роуз, за да се приготвят за празненството.



С настъпването на вечерта оркестърът започна да свири. Венера изгря от розово-виолетовия небесен сумрак. Дърветата и розовите храсти хвърлиха мистериозните си сенки върху спокойните води на залива. Въздухът беше топъл и благоуханен, нямаше и помен от студения ветрец, който духаше миналата седмица.

Приятелите започнаха да пристигат — някои от града, някои направо от плажа — и да се нареждат около каменния кладенец. В дълги рокли с разкошни шалове на раменете си, Мийви и Клара ги насочваха към масите под тентата, където беше отрупано с всякакви лакомства и напитки. Когато Линдзи Уиншип се зададе, Лили забърза към нея да я посрещне.

— Здравей, Лили! Как се чувстваш? — попита адвокатката.

— Чудесно! — прегърна я тя и се възхити на красивата й рокля от нежна коприна с цвят на корал.

— Сега е моментът да ти се извиня за изненадата, която ти поднесох в съда, но всичко стана много бързо. Точно преди да влезем, Джо Холмс сподели с мен, че имат основание за задържането на Едуард. Можеха да го арестуват и без моята пледоария в залата, но ми се щеше всички да разберат какъв човек е той.

— Когато чух, че вече не искаш да си мой адвокат, много се разстроих, но после нямаше по-щастлив човек от мен.

— Не ми се сърди! — хвана ръцете й Линдзи. — Срещнах се с Джуди и Ребека, за да ги разпитам като свидетели по твоето дело, когато ми хрумна, че мога да спра процедурата за бащинство още преди да е започнало заседанието, ако използвам документите, които беше подготвила Ребека.

— Каквото и да си направила, то определено свърши работа — усмихна й се Лили и я насочи към Тара и Бей.

Веднага след това пристигнаха Джуди и Ребека. Лили побърза да ги представи на Мийви и Клара.

— Нашите ангели спасители! — зарадва се баба й и пое ръцете на Ребека в своите.

— Щастливи сме, че успяхме да помогнем — каза Джуди. В здрача на вечерта белегът й едва се забелязваше, но само мисълта за него накара Лили да потръпне. Тя остави баба си и Ребека и дръпна новата си приятелка настрани.

— Не знам как да ти се отблагодаря — започна.

— Недей! — каза Джуди. — Да знаеш колко пъти съм мислела да ти се обадя! Видях обявата за сватбата ви във вестника. Спомням си, че гледах дълго снимката ти. Ти изглеждаше много щастлива и аз си помислих, че този път може би нещата ще са по-различни. Може би наистина аз бях виновна за неговото избухване.

— Не си била виновна за нищо — уверено изрече Лили.

— Сега го знам, но тогава се чувствах ужасно. Ребека беше на девет години и той не желаеше нито да я вижда, нито да чува за нея.

— Била е на годините на Роуз…

Джуди кимна:

— Преместихме се в Солсбъри, най-отдалеченото място от Хоторн в рамките на щата. В началото Ребека разпитваше за баща си, но после спря. Живеехме, сякаш такъв човек никога не е съществувал в живота ни. Но щом се погледнех в огледалото, разбирах, че се заблуждавам, че той съществува и би могъл да нарани и друга жена. Мислех за теб, исках да ти се обадя или ти да ме откриеш по някакъв начин. Щях да ти покажа белега си, да те предупредя. Жестокостта беше толкова дълбоко в него, че не вярвах да успее да я прикрива дълго. Исках да знаеш, че ако нещо се случи, няма да бъдеш сама.