Всички чудесно знаеха, било от собствен опит, било от това, което бяха успели да осмислят от идващите от Европа новини, какво да очакват. Мълчаливо се вслушваха да чуят бръмченето на самолети и стрелбата на зенитната артилерия. Не се чу обаче нищо.

— Японците идат ли, мамо? — прошепна Рут. — Да.

— Пети чувам — делово каза Рут.

След около четвърт час сирената свири отбой. Чуха се облекчени пъшкания и недоволни гласове.

Всички уморено се измъкнаха от убежището. Във фоайето генерал Нейпиър, с внушителен червен копринен халат, разгорещено се караше на помощник-администратора Манкин.

— Да знаете от мен, че подготовката ви никак не я бива — почти викаше той. — В бъдеще имайте добрината да не изключвате светлините преди всички да са се укрили в убежището. Едва след това ги гасете. Иначе повече хора ще загинат от падане по стълбите, отколкото от японските бомби. Разбрахте ли ме?

Пред вратата на асансьора вече се бе събрала голяма тълпа раздразнени гости. Поради отслабналата сила на тока асансьорът едва пълзеше и всички бяха раздразнени. Франсин реши да се качи по стълбите. Ръцете й бяха омалели от това, че бе притискала Рут към себе си, и тя се опита да я накара да върви сама, но детето настоя да го носи.

— Хайде, Рут, върви сама — каза Франсин.

— Уморена съм — изплака детето.

— Мама също е уморена.

— Може ли да ви помогна?

Бе момичето, което й се бе усмихнало в ресторанта. Възпитано изчакваше отговора й.

— Благодаря, сама ще се справя — каза Франсин и се наведе, за да вдигне Рут.

— Четвърти етаж е високо — каза момичето. Франсин прецени, че е на петнадесет или шестнадесет години. — Стаята, където сме настанени с баща ми, е само през една стая от вашата — продължи момичето и посегна към Рут. — Дайте да я взема. Тя е лекичка.

Франсин така и не усети как подаде Рут на девойката.

— Благодаря.

— Ти си много добро момиче — каза девойката на Рут, когато започна да изкачва стълбището. — В бомбоубежището изобщо не се разплака.

— Защото съм смела — обясни Рут доволно. — Само дето ми се умориха крачетата.

— Казвам се Едуина Дейвънпорт. А ти?

— Рут Лорънс.

— Радвам се да се запознаем, Рут — каза сериозно Едуина. Рут, която поначало не бе особено общителна с непознати, й отвърна с усмивка и после каза: — Косата ти е къдрава.

— Да. Жалко.

— Защо?

— Трудно се поддържа.

— Какво значи „поддържа“?

— Значи, че трудно се реши. Не е като твоята. Ти си много хубава. Също като майка си.

— Да — отвърна Рут. — И двете сме много хубави.

— А баща ви къде е? — попита Франсин момичето.

В стаята ни. Не пожела да слезе в убежището. — Девойката погледна детето в ръцете си. — А нейният татко къде е?

— Той е главен директор на калаена мина. Остана да я надзирава.

Стигнаха четвъртия етаж. Момичето, възпълничко, се бе запъхтяло. И без това розовите му бузи бяха почервенели още повече. По разголените му ръце бяха избили петна. То подаде задрямалата Рут на Франсин.

— Много сте мила — каза Франсин. — Благодаря ви.

— Няма за какво. Мога да ви помагам, стига да искате. Обичам децата.

Франсин не се усмихна, макар и самата Едуина да бе все още почти дете. Имаше нисък и напевен глас, който наподобяваше звука на обой, и галеше слуха.

— Благодаря — каза тя пак, когато стигна вратата си. — Лека нощ.

— Лека нощ, госпожо Лорънс.

Сега на Франсин стаята й се стори мрачна и мизерна. Думата „затъмнение“ наистина се връзваше добре с мъждивата светлина. Тя съблече Рут и легна до нея. Детето започна да се мята и да хлипа.

Франсин се почувствува отчайващо самотна. Страшно й липсваше Ейб и все повече се тревожеше за него. Знаеше обаче, че той ще постъпи така, както реши. Такъв си беше.

Обади му се в събота вечерта. Връзката бе лоша и сигналът бе изпълнен с пукот и свистене. Гласът му звучеше съвсем слабо и от много далеч. Наложи й се да крещи в слушалката.

— Ейб, трябва да дойдеш тук. И то бързо.

— Защо?

— Защото казват, че японците напредват много бързо. Не бива да се бавиш повече!

Отговорът му потъна в пращенето по линията.

— Паникьорските приказки не са…

— Всички казват, че вече са в Калантан. Само на няколко километра от теб!

— Не се безпокой за това.

— Как мога да не се безпокоя?

— Тук всичко е наред. Обстановката е съвсем нормална. Дори и да искам да дойда, не мога да затворя мината без указания. Какво ще кажат собствениците?

— Майната им на собствениците! — изкрещя Франсин. Той, изглежда, не чу последните й думи.

— Освен това няма смисъл да се всява униние и тревога сред… Не се тревожи. Как е Рут?

— Липсваш й. Всеки ден ме пита кога ще дойдеш.

— Скоро. Хотелът наред ли е? — Да.

— Персоналът добре ли се отнася с теб?

— Да, много добре. Ейб, тревожа се за теб.

— Недей да се тревожиш. — Гласът му изведнъж се проясни и това й подействува успокоително. — Аз си гледам работата. Армията си гледа своята работа. Откъде накъде ще бягам от едно стадо жълтокожи маймуни? — После изведнъж сигналът рязко отслабна. — Пази се. Трябва да… ужасен сигнал — да не харчим повече пари.

— Моля ти се! Не прекъсвай! Толкова ми е приятно да те слушам!

— Не си струва… Хайде, мила, затваряй… Скоро ще дойда. Разбрахме ли се?

— Кога? — изкрещя тя.

— Скоро…

— Утре пак ще ти се обадя — каза тя отчаяно.

— Недей. Много е скъпо. Почакай… до края на седмицата.

— Рут иска да ти каже нещо. Лека нощ, мили. Моля те, пази се.

Рут грабна слушалката.

— Татко! Татко!

Франсин стана и отиде до прозореца. Детето весело чуруликаше в слушалката. В събота вечер площадът не бе по-оживен, отколкото в деня на пристигането й. Сякаш леността, излъчвана от града, се бе изродила в нещо друго, тежко и застояло. Заваля топъл дъжд, който внесе в стаята уханието на джунглата и разми контурите на елегантните бели сгради.

— Не мога да чуя татко — каза Рут. Държеше в ръка млъкналата слушалка. На лицето й бе изписано отчаяние.

— Съжалявам, мила — въздъхна Франсин. — Скоро пак ще му се обадим.

След това спусна щорите.

На следващия ден по време на унилата вечеря се разнесе трясъкът на зенитната артилерия — нямаше как да бъде сбъркан, макар сирените да не виеха. Този път в ресторанта имаше повече хора от обичайното и Франсин видя как някои от тях надигат глави.

— Зенитната артилерия — каза някой с пресекнат глас. — Значи бомбардират.

За миг всички останаха вцепенени. След това започнаха да стават и се чу шумното стържене на краката на столовете в пода. Докато сваляше Рут от високия детски стол, който й бяха донесли келнерите, Франсин забеляза, че генералът не помръдна. Не прекъсна вечерята си, дори не погледна гостите, напускащи ресторанта. На няколко маси от него бащата на Едуина също не помръдна, забил поглед в чинията си. Самата девойка обаче се бе устремила към тях.

— Трябва да побързаме — рече тя. Пълното й лице бе пребледняло. — Да вървим!

Детето се вкопчи във Франсин и бързо излязоха от ресторанта. Този път, може би поради намесата на генерала, светлините не бяха напълно угасени.

— Бих казал, че тук е доста тясно — каза някой сърдито. Не се разбра на какво се сърди — дали на присъствието на келнерите и готвачите в бомбоубежището, или просто на факта, че са му прекъснали вечерята. В този момент сирената започна да вие. — Малко позакъсня — каза същият глас. Веднага след това високо се обадиха други гласове, сякаш за да заглушат шума на сирената.

— Страх ме е — прошепна Рут.

— Не се бой, Рут, тук сме в безопасност — каза Едуина. Артилерията вече стреляше непрекъснато. Мисълта за артилерийския бараж подействува успокояващо, обаче след малко се чу друг, по-глух тътен. Върху града бяха започнали да падат бомби. Франсин внезапно си представи нощното небе, изпълнено с бомбардировачи, и как пилотите алчно гледат града.

— Това японците ли са? — попита ужасената Рут.

— Да, пиленце.

— Какво правят?

— Пускат бомби.

— Защо пускат бомби?

— За да разрушат сградите — каза Франсин.

— Ами ако в сградите има хора? — попита Рут разтревожено.

Нямаше смисъл да крие истината от нея.

— В такъв случай хората ще бъдат убити.

Рут усвои безмълвно тази истина и се притисна до майка си още по-плътно.

— Това трябваше да се очаква — каза генералът, най-сетне влязъл в бомбоубежището. — Има пълнолуние, което е много удобно за бомбардиране. Предполагам, че ще бомбардират през цялата седмица.

— Баща ти няма ли да слезе? — попита Франсин Едуина.

— Не.

— Но това е опасно. Не можеш ли да го убедиш? Момичето само поклати глава.

— Вероятно ще се качи в стаята ни и ще изчака всичко да приключи.

Рут се разплака и Едуина я погали по главичката.

— Не плачи, Рут, не плачи.

Тътенът на бомбите започна да се засилва и земята под краката им се затресе. Хората започнаха да говорят още по-шумно и оживено. Разнесе се дори и смях.

— Къде е майка ти, Едуина?

Напевният глас, подобен обой, изпълняващ трагичен етюд, потрепери.

— Умря преди два месеца.

— Моите съболезнования — възкликна Франсин.

— Благодаря. Тя отдавна не бе добре. Откакто я помня, все боледуваше. Тукашният климат не й понесе.

— Това е много тъжно.

— Баща ми трябваше да я изпрати у дома. Всички лекари го съветваха да го направи. Той обаче отказа. Каза, че не можем да си позволим да се върнем. — Момичето говореше спокойно, без гняв. — Преди няколко години се преселихме в хълмовете на Камерон, за да избягаме от горещините.

— Родена съм близо до тях, в Ипо — каза Франсин.

— Така ли? — Гласът на Едуина се оживи. — Наистина е близо. Харесвам хълмовете. Казват, че приличали на шотландските, но аз съм била в Шотландия и мога да ви кажа, че съвсем не си приличат. Както и да е, за майка ми това се оказа без значение. Разболя се от треска и умря.