Лукас дори не си направи труда да скръсти ръце отпред, докато обещаваше редовно да дава отчет на Блез относно хода на своята мисия. В организацията, чийто служител беше, мистифицирането бе най-сигурният начин, с който разполагаха ръководителите на отдели, за да увековечат своята власт. За да се харесат на своя Президент, често им се случваше да се лъжат едни други. Отговорникът по комуникацията помоли Лукас да му довери онова, което Президента му бе пошушнал на ухото. Последният го изгледа презрително и си тръгна.

* * *

София целуна ръка на своя кръстник и го увери, че ще направи всичко възможно да не го разочарова. Попита го дали може да сподели с него една тайна. Михаил поклати глава в знак на съгласие. Тя се поколеба и му призна, че Господина имал невероятни очи и че никога досега не била виждала такава синя светлина в ничий поглед.

— Понякога очите му си променят цвета, но трябва да си наясно, че ти е забранено да казваш на когото и да било какво си видяла в тях.

Тя се усмихна и му обеща да пази тайната. Придружи я до асансьора. Малко преди да се затворят вратите, Михаил съучастнически й каза:

— Той те намира за чаровна.

София се изчерви цялата. Михаил се направи, че нищо не е видял.

— За тях това предизвикателство вероятно е поредният зъл умисъл, но за нас то е въпрос на оцеляване. Разчитаме на теб.

Няколко мига по-късно тя отново пресече голямата зала. Пиер хвърли едно око на контролния екран, пътят бе свободен. Вратата отново се плъзна по фасадата и тя излезе на улицата.

* * *

В същия момент Лукас излизаше от другата страна на кулата. Една последна светкавица раздра небето над хълмовете на Тибурон. Махна на едно такси, колата спря пред него и той се настани в жълтата лимузина.

София тичаше по отсрещния тротоар към своята кола, където една полицайка се готвеше да й състави акт за нарушение.

— Хубав ден, как сте? — каза София на жената в униформа.

Тя бавно се обърна, за да провери дали не се подиграват с нея.

— Познаваме ли се? — попита агент Джоунс.

— Не мисля.

Изпълнена със съмнения, тя дъвчеше края на писалката, гледайки изпитателно София. После откъсна акта от кочана.

— А вие как сте? — попита на свой ред, поставяйки малкия откъснат лист на предното стъкло на автомобила.

— Да ви се намира дъвка с ягодов аромат? — поинтересува се София, посягайки към фиша.

— Имам, но с ментов.

Тя учтиво отказа предложената й дъвка и отвори вратата.

— Няма дори да оспорите глобата?

— Не, не.

— Знаете ли, че от началото на годината шофьорите на правителствени коли трябва сами да заплащат глобите си?

— Да — каза София. — Мисля, че четох някъде за тази наредба, намирам го за напълно нормално.

— В училище винаги ли сядахте на първия чин? — попита агент Джоунс.

— Ако трябва да съм искрена, вече не си спомням. Но след като стана дума, мисля, че сядах където си пожелаех.

— Сигурна ли сте, че всичко с вас е наред?

— Залезът на слънцето ще е прекрасен тази вечер, за нищо на света не го изпускайте! Добре би било да присъствате на тази необикновена гледка в компанията на цялото ви семейство. Гледан от Президо Парк, спектакълът ще бъде умопомрачаващ. А сега трябва да ви оставя, чака ме прекалено много работа — каза София, промъквайки се в автомобила.

Когато фордът се отдалечи, полицейската служителка почувства особена тръпка да преминава през тялото й. Тя постави писалката в джоба си и извади мобилния си телефон.

После остави едно дълго съобщение на съпруга си. Молеше го да закъснее за работа с около половин час, а тя от своя страна щеше да направи всичко, което е по силите й, за да се прибере колкото се може по-рано. Предлагаше му да се поразходят в Президо Парк на залез-слънце. Гледката щяла да бъде изключително красива, в това я била уверила една правителствена служителка. Добави, че го обича и че откакто несъответствията в техния работен график налагали те да живеят разделени през по-голямата част от времето, тя все не можела да намери удобния момент, за да му каже колко й липсва. Няколко часа по-късно, пазарувайки за организирането на един импровизиран пикник, дори не си даде сметка, че пакетчето с дъвки, което постави в количката, не е с ментов вкус.

* * *

Лукас, жертва на задръстванията в един квартал, известен с финансовите си институции, разлистваше някакъв туристически справочник. Каквото и да си мисли Блез, залогът на неговата мисия оправдаваше повишаването на разходите. Той помоли шофьора да го остави на Ноб Хил, продължение на Флеърмонт — известен градски площад. Едва ли щеше да намери по-подходящо място от това. Изкачила се до Грейс Катидрал, колата зави по Калифорния Стрийт и спря под помпозния навес на хотела, точно пред килима от червен велур, украсен с позлатени нишки. Пиколото посегна към чантата му, но строгият поглед на Лукас мигом го възпря. Влезе, без да благодари на портиера, който отвори пред него въртящата се хотелска врата, и се отправи към рецепцията. Служителката не можа да открие дори и следа от неговата резервация. Лукас се ядоса и нарече младата жена некадърница. В същия момент отговорникът на смяната го обсипа с любезности. С раболепен глас, предназначен за „специалните и трудни клиенти“, той му подаде магнитната карта, изпълняваща ролята на ключ, като не преставаше да му се извинява с надеждата, че предоставената му по-висока класа стая от първоначално резервираната ще го накара да забрави малките неприятности, причинени му от една некомпетентна служителка. Лукас безцеремонно взе картата и поръча да не го безпокоят под никакъв предлог. Престори се, че пуска банкнота в ръката му, за която предполагаше, че е не по-малко влажна от тази на Блез, и със забързани крачки се отправи към асансьора. Отговорникът на рецепцията се обърна с празна ръка и ядосан поглед. Господинът от асансьора учтиво попита своя сияещ клиент дали е имал добър ден.

— Какво ти влиза в работа? — отвърна му Лукас на излизане от кабината.

* * *

София паркира колата си по дължината на тротоара. После изкачи стъпалата пред малката къща, построена във викториански стил на най-високата част на Пасифик Хейтс. Отвори вратата и се насочи към своята хазайка.

— Най-сетне се завърна от пътуването! Да знаеш само колко се радвам! — възкликна госпожица Шеридан.

— Но нали излязох сутринта оттук!

— Сигурна ли си? Стори ми се, че те нямаше тази вечер. Знам, че се бъркам там, където не ми е работа, но не обичам къщата да е празна.

— Прибрах се късно, а ти вече спеше. Вчера имах малко повече работа от обикновено.

— Работиш прекалено много! На твоята възраст, пък както си и красива, би трябвало да прекарваш вечерите с някой приятел.

— Трябва да се кача горе да се преоблека, но след това ще се отбия да те видя, Рен, обещавам ти.

Красотата на Рен Шеридан никога не се е предавала пред разрушителната сила на времето. Нейният мек и плътен глас звучеше чудесно, изпълненият й със светлина поглед свидетелстваше за наситен със събития живот, от който бе запазила само хубавите спомени. Беше една от първите жени репортерки, обиколила света. Стените на хола й бяха покрити с пожълтели снимки, останали във времето лица, свидетелстващи за многобройните й пътувания и срещи. Там, където нейните събратя по професия търсеха да заснемат изключителното и неповторимото, Рен хващаше с обектива си обикновеното, онова, което само за нея беше истински хубаво; с други думи, представяше идеалната снимка.

Когато краката й се възпротивиха на поредното заминаване, тя се оттегли в своето жилище на Пасифик Хейтс. Беше родена тук, а на 2 февруари 1936 година започна първото си пътуване към Европа на борда на един товарен кораб. Тогава беше на двайсет години. По-късно отново се върна, за да изживее единствената си любов, или времето на едно кратко щастие.

Оттогава насетне Рен обитаваше сама голямата къща дотогава, когато се реши да пусне една малка обява в Сан Франциско Кроникъл. „Аз съм новата ви съквартирантка“ — й бе казала с усмивка София, представяйки се на входната врата още в деня на излизане на обявата. Решителният тон бе привлякъл Рен и новата наемателка се бе нанесла още същата вечер, променяйки с течение на времето живота на една жена, която днес признаваше, че е щастлива за това, че се е отказала от самотния живот. София обожаваше вечерите, прекарани в компанията на своята хазайка. Когато не се прибираше прекалено късно, тя можеше да види от стълбищния прозорец лъча светлина, прекосяващ вестибюла; така госпожица Шеридан й даваше знак, че все още може да я приеме. Под претекст, че иска да се увери, че всичко е наред, тя надникваше през вратата. Един голям албум със снимки я чакаше отворен на килима и няколко парчета баница, сложени в малка, изящно инкрустирана купа, донесена от Африка, я посрещаха. Рен чакаше, настанена удобно в своя фотьойл, разположен пред маслиновото дърво, което избуяваше в атриума6. Тогава София влизаше, лягаше по корем на пода и започваше да разлиства някой от многобройните албуми със стари кожени корици, с които библиотеката изобилстваше. Без да откъсва поглед от маслиновото дърво, Рен коментираше една по една снимките.

София се изкачи на горния етаж, отключи своя малък апартамент, бутна вратата с крак и хвърли връзката с ключовете върху масичката. Остави сакото си в коридора, шемизетката захвърли в хола, прекоси набързо стаята си, където се освободи от панталона, след което влезе в банята. Отвори крановете на душа до краен предел и тръбите завибрираха. После рязко завъртя регулатора в средата и водата започна да облива косата й. През отвореното малко прозорче, подаващо се като охлюв над покривите, спускащи се чак до пристанището, навлизаше камбанният звън на Грейс Катидрал, отмерващ петнайсетия час от денонощието.