Ще си направим едно малко състезание със светеща лампа и виеща сирена, остават ни точно седем минути до срещата, които едва ли ще са достатъчни, за да сътворим вечността. Сложи си колана!

В този момент фордът излезе от потока автомобили и с пълна скорост изкачи Калифорния Стрийт. В северната част на града всички светофари на преките на Калифорния Стрийт улици се осветиха в червено, като по този начин образуваха една огромна, свободна за преминаване зона.

* * *

— Да, да, идвам! — отговори Рен на краткото позвъняване, което я предупреждаваше, че печенето е приключило.

Тя се наведе, за да извади сладкиша от газовата печка. Топлата тава беше доста тежка, за да може да я удържи с едната си ръка. Остави вратата на фурната отворена и постави сладкиша в един емайлиран съд. Като внимаваше да не се изгори, тя плъзна съда върху една дървена дъска, после взе широка и тънка метална шпакла и започна да реже отделни парчета. Попи потта от челото си и усети няколко капки да се стичат по врата й. Никога не се потеше: може би причина за това беше необичайната умора, която я беше налегнала от сутринта и не я бе оставила през целия ден. Остави за миг сладкиша и се запъти към стаята си. В този момент там нахлу поток от свеж въздух, който като вихър се завъртя из цялото помещение. После Рен отново се върна, погледна стенния часовник и побърза да постави чашите върху подноса. Една от седемте свещи, поставена върху готварската книга, бе угаснала. Беше тази, разположена най-близо до газовата печка.

* * *

Фордът зави по Ван Нес Авеню. Лукас се възползва от завоя и погледна часовника си. Оставаха им още пет минути, за да пристигнат навреме. Стрелката на скоростомера бавно се плъзна нагоре.

* * *

Рен пристъпи към стария шкаф и отвори вратата, която остро изскърца. Белязаната й от старостта ръка се промъкна под купчината дантелено бельо. Крехките й пръсти уловиха кожената подвързия на албума. Тя притвори очи и вдъхна миризмата на кожата, след което го постави върху килима в центъра на хола. Не й оставаше нищо повече, освен да подгрее водата, и всичко щеше да е готово. София щеше да пристигне всеки момент. Старата дама изведнъж почувства сърцето си да бие по-силно от обикновено и положи максимални усилия да се овладее. После се върна в кухнята, чудейки се къде ли може да е оставила кибрита.

* * *

София се държеше с всички сили за дръжката над вратата, Лукас й се усмихваше.

— Не можеш да си представиш колко коли съм карал досега и все пак на нито една не съм оставил дори и драскотина! Остават ни още два светофара и сме на твоята улица. Успокой се, часът е само пет без две минути.

* * *

Рен прерови целия шкаф. После чекмеджетата под барплота, но без никакъв резултат. Тя дръпна малките завеси под плота и внимателно прегледа всички рафтове. Изправяйки се, изведнъж почувства лек световъртеж, тръсна глава и отново продължи да търси.

„Къде ли съм го оставила?“ — промърмори тя. Огледа се наоколо и в крайна сметка откри малката кутийка на ръба на готварската печка.

„А водата в морето ли ще я търсиш?“ — си каза тя, завъртайки копчето на газовата печка.

* * *

Лукас започна да се изкачва по Пасифик Хайтс. Къщата отстоеше едва на сто метра от тях. Той се обърна към София и гордо заяви, че в най-лошия случай ще закъснее с не повече от петнайсет секунди. Изключи сирената… и в същото това време Рен, която се намираше в кухнята, запали една кибритена клечка.



Експлозията мигновено помете всичките стъкла на прозорците. Лукас натисна с все сила педала на спирачките, фордът се поднесе и без малко щеше да се блъсне във входната врата, която взривната вълна бе изхвърлила насред улицата. Ужасени, София и Лукас се спогледаха. Целият приземен етаж беше обхванат в пламъци. Невъзможно им бе да преминат през тази огнена стена. Часът беше седемнайсет и няколко секунди.



Матилда беше изхвърлена в средата на хола. Около нея всичко се беше преобърнало: малката нощна масичка бе паднала на едната си страна, стъклото на картината, която висеше над камината, се бе пръснало, покривайки килима с хиляди малки кристали. Вратата на хладилника се клатеше върху пантите си. Огромният полилей заплашително се люлееше, крепейки се единствено на електрическите си кабели. Матилда се изправи и прокара ръка по лицето си, за да изтрие прахта от него. Гипсът й се бе пропукал по цялата си дължина. Тя решително го разтвори и захвърли далеч пред себе си двете му коруби. После с всички сили се хвана за облегалката на преобърнатия стол и се надигна. Куцайки, тя се промъкна през развалините, с мъка се добра до входната врата и като установи, че не се бе нажежила от огъня, излезе на стълбищната площадка и пристъпи към парапета. Надвесвайки се, мислено си начерта пътя през многобройните огнища, предизвикани от пожара, след което започна бавно да слиза по стълбите, като не обръщаше внимание на силната болка в крака си. Температурата в хола беше непоносима. Струваше й се, че всеки момент веждите и косите й ще пламнат. Пред нея една горяща греда се отдели от тавана, повличайки след себе си дъжд от пламтяща жар. Шумът от изгарящата дървесина бе оглушителен. Въздухът, който дишаше, изгаряше белите й дробове, всяко вдишване я задушаваше. Слизайки от последното стъпало, болката в крака й стана неописуема. Тя се преви на две и след това се изтегна в цял ръст. Допирайки се до пода, успя да се възползва от малкото въздух, който бе останал в стаята. Вдиша и издиша с цената на големи усилия, след което се опита да събере мислите си. От дясната й страна стената бе изтърбушена, трябваше да пълзи само няколко метра, за да спаси живота си, но от лявата страна на същото разстояние, просната по гръб, лежеше Рен. Погледите им се срещнаха през гъстата димна завеса. С един жест на ръката Рен й даде знак да се отдалечи, като посочи пътя, по който да мине.

Матилда стана, стенейки от болка. Стиснала здраво зъби, тя се насочи към Рен. Струваше й се, че при всяка крачка в бедрото й забиваха нож. Тя отмести горящата дограма и продължи своя ход. Влезе в хола и се просна до Рен, опитвайки се да си поеме въздух.

— Ще ти помогна да станеш, а след това ще се хванеш за мен — каза задъхано Матилда.

Рен примигна с очи в знак на съгласие. Матилда прокара ръце под врата на старата жена и се опита да я вдигне.



Болката беше непоносима. Пред очите й причерня и тя изгуби равновесие.

— Спасявай се — извика Рен, — изчезвай оттук без много приказки. Предай на София, че я обичам. Кажи й също така, че обожавах разговорите с теб и че те намирам за много привлекателна. Ти си чудесно момиче, Матилда, имаш голямо колкото ананас сърце. Опитай се да избереш правилно онзи, на когото ще предложиш парченца от него. Хайде, тръгвай, докато е още време. Във всеки случай исках след моята смърт да разпръснат пепелта ми около къщата, така че може да се каже, че желанието ми е почти изпълнено.

— Мислиш ли, че има някакъв шанс да съм по-малко твърдоглава, отколкото си ти на твоята възраст? Ще си поема дъх и след две секунди започваме отново. Или и двете ще излезем оттук… или нито една от нас!

Силуетът на Лукас се появи на образувания от взривната вълна отвор в стената. Той приклекна до Матилда и й обясни как и тримата ще излязат от горящата къща.

После свали туидовото си сако, покри главата на Рен, за да предпази лицето й от огъня, подхвана я с две ръце и я повдигна. При подадения сигнал Матилда се вкопчи в него и го последва. Само след няколко секунди и тримата бяха спасени от горящия ад.

Лукас държеше Рен, а Матилда се остави на София, която се спусна към нея веднага щом я видя. Сирените на пожарникарските коли се чуваха все по-ясно. София положи своята приятелка върху моравата на съседната къща.

Рен отвори очите си и погледна Лукас, една лукава усмивка се изписа на устните й.

— Ако ми бяха казали, че един красив младеж като теб… — Но в този момент се закашля и не успя да довърши изречението си.

— Пазете си силите!

— Отива ти да си шармантният принц, но човек би казал, че си наистина кривоглед, защото, ако трябва да бъда искрена, около теб има нещо много по-хубаво, отколкото това, което държиш в ръцете си.

— Вие сте много чаровна, Рен!

— Да, със сигурност не повече от стар велосипед, изложен в музей! Не я губи, Лукас, има грешки, които човек никога не си прощава, повярвай ми! А сега, ако обичаш, ме остави, мисля, че някой друг е дошъл за мен!

— Не говорете глупости, Рен!

— А ти не ги върши!

Пожарникарите току-що бяха пристигнали и започнаха да гасят пожара. Пилгиц тичешком се насочи към Матилда, а Лукас се отправи към санитарите, които бутаха една носилки. Помогна им да поставят на нея Рен. София се присъедини към тях и ги последва в линейката.

— Ще се видим в болницата, поверявам ти Матилда.

Един полицай бе извикал втора линейка. Пилгиц отмени повикването, стремейки се да спечели повече време, като сам закара Матилда до болницата. Той помоли Лукас да го последва. Двамата я хванаха под мишниците и я настаниха на задната седалка. Линейката, транспортираща Рен, беше вече далеч. Дъжд от сини и червени светлини се сипеше в купето на болничната кола. Рен погледна през прозореца и стисна ръката на София.

— Парадоксално е, че в деня, в който човек си отива, мисли за всичко, което не е могъл да види през целия си живот.