— Ще си позволя да не се съглася с теб, госпожице Бишоп. — Лицето му беше напрегнато и гневно. — Защо не ме спря, когато започнах да те целувам?

— Ако си спомняш, опитах се.

— Не беше много настойчива.

— Предпочетох да ме целунеш, вместо да ме убиеш.

— Знаеш много добре, че не съществуваше никаква опасност за живота ти. Само ако беше изрекла една дума, щях да те оставя на мира.

— Сутринта навярно да, но през нощта?

— Има разлика.

— Понеже беше пиян?

— Да. — Линк разбра, че за нея пиянството му е неубедително оправдание.

— Какво трябваше да си помисля? — нападателно я попита той. — Как според теб би следвало да реагира мъжът, предизвикан от една проститутка?

— Не ми е известно — хладно отвърна тя.

— Сега вече ти е известно. Роклята и съблазнителната усмивка бяха изкушение, на което не можех да не се поддам. И на всичко отгоре ме обвиняваш!

— Сестра Кери, добре ли си? — Джо стоеше до огъня, стискаше юмруци и гледаше застрашително към Линк.

— Да, Джо — успокои го Кери. — Върви да си лягаш. Чака ни тежък ден.

На момчето не му се искаше да я остави сама с този непознат, но тръгна към камиона и се качи в кабината, където щяха да пренощуват с Линк. Кери и Линк се взираха в гаснещите въглени. Тишината бе не по-малко опасна от джунглата.

— Какво те накара да го сториш?

— Отчаяно се нуждаех от помощ.

— Нямам предвид това, че ме нае. Защо реши да се престориш на…

— О! — Кери опря брадичка на свитите си колене. — Обстоятелствата ме принудиха.

Щеше страшно да се разяри, ако научеше истината. И сигурно щеше да избухне страхотен скандал, когато разбере, че го е излъгала. Но докато се доберат до Щатите, щеше да продължи да поддържа версията, за да се пази от него. А ако трябваше да бъде честна, и от себе си. Понеже независимо от грубостта му, Кери го намираше за привлекателен и това я тревожеше. Линкълн О’Нийл спокойно би могъл да мине за един от най-харесваните мъже. Живееше екстравагантно, не се плашеше от опасностите и не се подчиняваше на общоприетите норми на поведение.

Сигурно беше отличен любовник. Отнесе се арогантно с нея, ласките му бяха сурови, но наглостта му я очарова. Нито една жена не би устояла на предизвикателствата му. Беше дивак, нуждаещ се от опитомяване, нехранимайко, който просто трябваше да бъде вкаран в пътя. Колкото и да отричаше, истината бе, че този мъж внесе смут в сърцето й. И за да не извърши някоя глупост, беше длъжна да се прави на недостъпна.

Линк нетърпеливо ровеше пепелта с пръчка. Във всяко негово движение се забелязваше обърканост. Смущението пролича и от гласа му, когато отново заговори:

— Все пак не разбирам, как тъй се реши на снощната постъпка?

— Бях отчаяна. Вече знаеш защо.

— Но се държеше убедително.

— Сторих го, защото беше необходимо.

Почувства се поласкана и в същото време засрамена. Усети го, че се втренчи в нея, и не устоя да не вдигне очи. Дълго се гледаха през огъня. Спомниха си ласките, страстните целувки, споделени и от двамата. Линк пръв извърна очи. Изражението на лицето му беше напрегнато.

— Може би си сбъркала с призванието си. Изигра ролята толкова добре — презрително заяви той. — Но беше длъжна, нали? Трябваше да се увериш, че ще те последвам, затова ме привлече с няколко докосвания. Разреши ми да те вкуся…

— Престани!

— Докато обезумях от желание и съзнанието ми се замъгли.

— Да, така е! — Кери се уплаши от новите нотки, прокраднали се в гласа му, и реши, че е време да сложи край на излиянията му. — Скроих ти номер. Изстрадах непоносимите ти прегръдки. И ако се наложи, пак ще го направя, за да спася децата.

— Моля те тази нощ да ме споменеш в молитвите си, сестра Кери — изръмжа Линк. — По дяволите, имам нужда от това.

Бързо изсипа утайката от кафето в огъня. Въглените изсъскаха като змия. Между двамата се издигна облак дим.

Четвърта глава

Появиха се изневиделица. Храстите от двете страни на шосето се разтвориха и изведнъж камионът беше заобиколен от партизани, които сякаш се спуснаха от дърветата.

Линк натисна рязко спирачките. Те изскърцаха и колата се закова на тесния, покрит с чакъл път. Децата изпищяха от уплаха. Викът на Кери се сля с писъците им. Жената притисна силно Лиза до гърдите си. Когато прахта се слегна, всичко застина като на снимка. Никой не помръдна. Дори птиците усетиха опасността и се спотаиха в скривалищата си.

Партизаните държаха автомати «M-16» и карабини «Узи», насочени към камиона и към ужасените му пътници. Бяха млади хора със сурови лица. На някои още не им беше поникнала брада, но всички притежаваха неумолимите очи на мъже, готови да убиват или да бъдат убити. По дрехите им личеше, че от дълго време живеят в джунглата. Голите им тела, лъснали под ослепителното слънце, бяха слаби, жилави и също толкова непреклонни, колкото и суровите им лица.

Линк, който след Виетнам беше ходил навсякъде, където пламваше война, разпозна характерното диво изражение на хора, убивали дълго и свикнали със смъртта. Човешкият живот, дори техният собствен, беше без стойност.

Разумът му подсказа да не се прави на герой. Той стисна здраво волана и се поизправи, за да могат да го виждат добре. Единственото предимство за малката им група бе, че не се числяха към армията на президента. Иначе камионът щеше да бъде незабавно разрушен, а пътниците — натъркаляни в джунглата.

— Кери — извика Линк, — не мърдай от мястото си. Опитай се да накараш децата да стоят мирно. Предай на партизаните, че ще отворя вратата на кабината и ще сляза.

Кери преведе думите му на испански. От пръстена враждебни лица не дойде никакъв отговор. Линк прие мълчанието като израз на съгласие. Бавно свали лявата си ръка. Няколко от въоръжените мъже реагираха мигновено.

— Не, не! — изкрещя Кери.

Обясни им бързо, че не бива да стрелят, понеже господин О’Нийл иска само ги уведоми какви са намеренията им. Линк отново свали ръката си и натисна дръжката на вратата. Предпазливо слезе на земята. Вдигна ръце и се отдалечи от камиона. Кери застина, когато един от партизаните се спусна напред и свали пистолета от колана му, сетне му заповяда на испански да хвърли мачетето. Макар че не разбираше добре езика, Линк схвана заплахата и се подчини.

— Водим децата в един град близо до границата — изрече той с висок, ясен глас. — Там ще им осигурим храна и подслон. Сираци са. Не сме ви врагове. Позволете ни…

Един от партизаните пристъпи напред и го зашлеви през устата с опакото на дланта си. Линк, който бе привикнал към уличния побой още от много малък, сви ръцете си в юмруци. Не успя обаче да отвърне на удара, понеже нападателят заби юмрук в корема му и той се свлече в прахта. От устната му потече кръв.

Кери скочи от камиона и се втурна към него. Не видя насочените към нея автомати и се обърна към партизанина:

— Моля ви, господине, изслушайте ни.

— Предупредих те да не мърдаш от камиона! — Линк се изправи и се подпря на коляно. — Върни се на мястото си.

— И да гледам, докато те пребият? — Кери преметна през рамо плитката си и се взря в мъжа, който беше ударил Линк. От емблемата върху баретата му разбра, че е най-старшият сред бунтовниците в групата. — Това, което ви съобщи господин О’Нийл, е вярно. Трябва да откараме децата на по-сигурно място.

— Камионът, с който пътувате, принадлежи на президента.

— Да, наистина. — Кери се опита да запази самообладание. Молеше се и Линк да не избухне. — Откраднах го.

Един от войниците изтегли грубо Джо от кабината и започна да я претърсва. Приближи се до шефа си и му показа горнището на униформата и шапката. Командирът ги тикна в ръцете на Кери, а в очите му се четеше обвинение.

— Офицерът ги беше зарязал в камиона, докато пиеше в кръчмата и се забавляваше с жените — обясни тя и думите й предизвикаха раздвижване сред партизаните.

— Какво има? — попита Линк.

Беше застанал до Кери. Не обърна внимание на кръвта, стекла се по бузата му, само с бавно движение взе да разтрива ребрата от лявата страна на гърдите си.

— Иска да знае защо се движим с камион на армията на президента и откъде сме взели униформата.

Лиза се разплака. Още няколко деца хленчеха уплашено.

Командирът започна да нервничи. Изстреля няколко заповеди. Един от хората му скочи в кабината и нареди на Джо да се прехвърли в каросерията.

— А сега какво? — попита Линк.

— Ще ни откарат в техния лагер — отвърна Кери.

— Кога ще ни пуснат?

— Не знам.

— Защо ще ни водят там?

— За да решат как да постъпят с нас.

Смушкаха ги в гърбовете с автоматите, за да им дадат знак, че трябва да тръгнат. Кери успокои децата, че ще се видят скоро. Когато камионът мина покрай тях, сърцето й се сви при вида на уплашените им, размазани от сълзите лица. Командирът нареди на войника да кара по прекия път. Очевидно лагерът им беше наблизо. Бунтовниците се движеха безшумно. Нито едно листо не помръдваше, докато се провираха през храстите. Линк се опита да каже нещо на Кери, но веднага го предупредиха да млъкне. Заповедта беше издадена толкова заплашително, че той се подчини, макар и челюстта му да се схвана от гняв.

Стигнаха до лагера точно когато камионът се появи от противоположната посока. Позволиха на Кери да отиде при децата, които тутакси накацаха по перилата на каросерията.

Партизаните бутнаха Джо и Линк към камиона. Свалиха и отвориха чантите. Изследваха всяко едно от фотографските приспособления.

— Кажи им да не ми пипат фотоапаратите — изкрещя Линк на Кери.

— Господин О’Нийл е професионален фотограф. Прави снимки и ги предлага на списанията.