— Мери си приказките!

Последва някакво несвързано извинение и тя разбра, че се е хванал на лъжата. Едва се сдържа да не се засмее.

— Искаш ли да се запознаеш с децата?

— Всички ли са така приятелски настроени като Джо?

— Аз знам английски — сопна се момчето.

— Тогава ти липсва възпитание — отвърна рязко Линк.

— Джо, би ли запалил огъня? — намеси се Кери. — Преди да тръгнем, ще нахраним децата.

Джо хвърли презрителен поглед на Линк и се залови със задачата, която Кери му възложи.

— Деца — заговори на испански тя и им даде знак да замълчат, — това е господин О’Нийл.

— Нека ме наричат просто Линк — настоя той.

Осем чифта очи се взряха в него с любопитство.

Кери му ги представи едно по едно.

Линк отвръщаше важно, докато Кери изброяваше имената, като подаваше ръка на момчетата и се покланяше почтително на момичетата, които му отвръщаха с кискане. Потупа игриво Лиза по нослето, като внимаваше да не докосне Кери. Поздрави ги на испански и с тези думи речникът му почти се изчерпи.

— Обясни им, че ще се грижа за тях по време на пътуването. — Говореше бавно, за да може Кери да им превежда. — Но трябва да ме слушат. — «Същото се отнася и за теб», казваха очите му. — Когато им заповядам да мълчат, ще ми се подчиняват. Не бива да се отделят от групата. Ако правят това, което им нареждам, ще се качим на самолета и той ще ни откара в Щатите. — Лицата на децата светнаха, когато чуха последните му думи. — Ако се държат прилично, когато пристигнем, ще ги заведа в «Макдоналдс».

— Много си мил, но те не знаят какво е «Макдоналдс». Дори и да се помъча да им обясня, няма да ме разберат.

— О! — Линк зърна обърнатите към него лица и сърцето му трепна. — Е, добре тогава, измисли някаква подходяща награда.


Изядоха безвкусна каша от ориз и боб и започнаха да събират оскъдните си провизии. Тъкмо преди да натоварят децата, Линк донесе фотоапарата, за да ги снима.

— Сестра Кери, бихте ли…

— Моля те, наричай ме просто Кери.

Малката групичка бързо се подреди. Децата възторжено се усмихваха. Лиза си смучеше палеца. Джо бе зареял мрачен поглед към дърветата. Кери се усмихна насила.

— Да тръгваме — подкани ги Линк и сложи капака на обектива.

Преметна през врата си фотоапарата и нарами торбата с консервите, които Джо беше взел от близкото село предишната нощ.

— Защо настояваше всички деца да се подредят?

— Не се знае дали с някое от тях няма да се случи нещастие.

Резкият му отговор накара Кери да спре. Обърна се и се втренчи в него.

— Нима е възможно?

— Ще престанеш ли да летиш в облаците? И в двата лагера има войници, които биха избили тези деца за минута, просто ей така, за да се позабавляват.

— Искаш да се измъкнеш.

— Много си досетлива. Ти също би го направила, ако ти е останала капчица здрав разум, в което вече се съмнявам.

— Не мога, не разбираш ли!

— Хайде, само си губим времето — приключи спора той и изруга, без да се извини.

Стигнаха до камиона. Мрачното изражение на Линк говореше, че почти не вярва да успеят. Натовариха децата в каросерията заедно с оскъдните запаси. Кери се качи при тях.

— Съжалявам, но не бива да се возиш в кабината — каза й Линк, докато я наблюдаваше как слага в скута си Лиза. — Ако някой ни срещне, ще обясня, че Джо ми е помощник.

— Разбирам. Пък и децата ще бъдат по-спокойни с мен. Само ме предупреди, ако забележиш патрул. Ще се покрием с брезента.

— Гледайте да не се задушите. Ако ни спрат, децата да не шават и да си мълчат.

— Обясних им няколко пъти.

— Добре — отвърна Линк и поклати скептично глава. — Ще ми се да вярвам, че ще успеем.

Размениха си многозначителни погледи. После Линк влезе в кабината и запали двигателя. Кери никога не се бе чувствала толкова неловко, макар че се мъчеше да се държи храбро пред децата.

Не се наложи да опъват брезента, но слънцето печеше безмилостно. А където дърветата хвърляха сянка, влагата бе непоносима. Децата се оплакваха от жажда, но Кери пестеше водата. Пък и ако им позволеше да пият до насита, щеше да се наложи често да моли Линк да прекъсва пътуването. Стараеше се да не иска каквито и да било услуги от него.

Продължиха и след като слънцето се скри зад дърветата и в джунглата се спусна здрач. Когато стигнаха до едно изоставено село, вече беше съвсем тъмно. Линк даде сигнал на Кери да опъне брезента. Заобиколи селището и спря на някакво открито място.

— Ще пренощуваме тук.

Кери с благодарност прие протегнатите му ръце и му разреши да я свали от камиона. Сложи длани на кръста си и се протегна, за да отпусне схванатите си мускули. Линк извърна очи от гърдите й, които ясно се очертаха под влажната й риза. Покашля се неловко.

— Имаш ли нещо против, ако се разходя до селото?

— Не, разбира се. Да запалим ли огън?

— Да, но малък. Джо ще дойде с мен. Ето, вземи… — Подаде й пистолета.

— Сутринта ти казах, че не умея да си служа с него.

— Ако се наложи да стреляш, гледай целта да е близо, както бях аз сутринта — бързо й обясни Линк. — Тогава ще улучиш.

Усмихна й се смутено. Тя също му се усмихна. И го проследи как се изгуби с момчето в тъмнината. Поръча на едно от по-големите момичета да се грижи за по-малките и накара момчетата да съберат дърва. Когато Линк и Джо се върнаха, огънят вече гореше. Джо носеше одеяла, а Линк — две мършави пилета.

— Идеален огън — похвали той Кери.

— Благодаря.

— Пилетата едва ли ще са достатъчни да ни нахранят — измърмори извинително Линк. — Но не намерих нищо друго.

— Ще отворя зеленчукови консерви и ще приготвя задушено.

Той кимна и се отдалечи, за да заколи и да оскубе пилетата. Кери му беше благодарна, че го свърши вместо нея.

Въпреки че подремнаха по време на пътуването, децата бяха прекалено изморени, за да ядат. Кери непрекъснато ги подканяше, защото знаеше, че през следващите дни едва ли ще е в състояние да им осигури топла храна. Най-накрая ги настаниха на сламениците в каросерията на камиона. Кери седеше до гаснещия огън и отпиваше от скъпоценното кафе, когато Линк се присъедини към нея и също си наля.

— Не сте се натъкнали на нищо подозрително, нали?

— Не. Всичко е спокойно. Това ми действа страшно зле на нервите. Бих искал да знам къде са.

— Кои?

— Ами другите — ухили й се той.

Кери видя широката му усмивка на светлината на огъня и извърна очи. Притесняваше се всеки път, когато се уловеше колко много я привлича той.

— Страшно ме изненада.

— С какво?

— С чудесното си отношение към децата. Благодаря ти.

— От тях ми мина главоболието и неразположението.

— Говоря ти сериозно. Оценявам усилията, които полагаш.

— През живота си съм вършил някои ужасни неща, но никога не съм бил лош с децата — отвърна напрегнато Линк.

Отпи от кафето и протегна крака. Кери реши да не се хваща за думите му.

— Разкажи ми за децата — подкани я Линк, след като дълго мълчаха. — Да започнем с Мери.

— Не помни баща си. Екзекутирали го, преди тя да се роди, понеже разпространявал пропагандни материали. Изпратили майка й в затвора. Предполага се, че тя също е мъртва.

— А Майк?

Кери ги беше прекръстила, за да свикнат с английските имена, които щяха да чуват в Щатите. Разказа му и за момчето.

— Кара и Кармен са сестрите на куриера ни. Името му е Хуан.

— А Лиза?

— Разкошна е, нали? — Кери се усмихна. — Един войник от бунтовниците изнасилил майка й, когато била само на тринайсет години. След раждането момичето се самоубило. Лиза поне не знае какво е да си имал родители и да ги загубиш.

— А той?

Кери проследи погледа на Линк. Джо седеше встрани от тях и се взираше в тъмната джунгла.

— Джо — замислено промълви Кери. — Толкова е тъжно.

— На колко години е?

— На петнайсет. Невероятно умен е, но трагедията от миналото е оставила незаличим отпечатък в душата му. Затова е такъв. Враждебен. Гневен. Необщителен.

— Влюбен е в теб.

— Какво? — Кери се вторачи в Линк, сякаш си беше загубил ума. — Не ставай смешен. Та той е още дете.

— Което бързо е пораснало.

— Да е влюбен в мен? Не е възможно.

— Защо не? На петнайсет години момчетата вече имат…

— Предполагам — измърмори Кери, за да запълни неловката пауза. — А ти имаше ли?

Запита се какво я накара да му зададе въпроса. С ъгълчето на окото си забеляза, че рязко вдигна глава и се взря в нея.

— Мислех, че само свещениците изповядват.

— Да, така е. Извинявай. Говорехме за Джо.

— Знаеш ли какво направи с роклята, в която беше облечена снощи? Изгори я в огъня, преди да го загаси. — Кери се втренчи в него с невярващи очи, но Линк кимна мрачно. — Видях го как я хвърли в пламъците и я наблюдава, докато се превърна в пепел.

— Но той я открадна и беше наясно за какво ще я използвам.

— Да, но тя стана причина и за моето присъствие тук. Ненавижда се, понеже е допринесъл за позора ти.

— Въобразяваш си.

— Не. Той те пази.

— Досега не съм забелязала. Пък и в момента, така или иначе, не ни заплашва опасност. От какво ме пази?

— От мен.

Светлината от огъня се отразяваше в очите му и те изглеждаха по-скоро златисти, отколкото кафяви. Беше си свалил горнището на униформата и сега носеше само зелена войнишка фланелка без ръкави. Кожата му лъщеше като полирано дърво. Кери се почувства неудобно и извърна очи. Когато най-после Линк проговори, гласът му беше пресипнал.

— Защо не ми каза?

— Нямаше нищо за казване — искрено отвърна тя.