— Благодаря.

Искаше й се да бе изрекла думата с хладна сдържаност, а ето че трепетът в гласа едва не издаде вълнението й. Бързо се отдалечи. Поколеба се за миг, после смъкна презрамките. Широката предница се свлече на кръста й. Кери дръпна надолу роклята и я прекрачи. Остана по бикини и сандали. Знойното слънце заплашваше да прогори нежната й кожа. Влагата полепна по нея като мокра целувка. Всички птици по дърветата онемяха, сякаш наблюдаваха действията й, омаяни от необичайната гледка.

С треперещи ръце Кери нахлузи панталоните, закопча ги, после пъхна ръце в късите ръкави на карираната памучна риза. Закопча само две от копчетата и завърза краищата на предницата. Извади дългата плитка отгоре и се наведе, за да вземе роклята, от която с радост се беше отървала. В този миг Линк я хвана през кръста.

— Остави ме на мира — предупреди го тя с тих глас.

— Не си познала, скъпа…

Думата не успя да излезе от устата му. Кери се изправи рязко и се завъртя. Стискаше пистолета с две ръце, насочен към широките му гърди.

— Сключихме делово споразумение, господин О’Нийл. Иначе не бих се занимавала с теб. Ако отново ме нападнеш, ще те убия.

— Съмнявам се — отвърна невъзмутимо той.

— Аз наистина ще го сторя. Снощи ми се наложи да изтърпя отвратителното ти опипване, понеже нямах друг избор. Отсега нататък да не си посмял да ме докоснеш.

— Добре де, добре.

Линк разпери ръце, за да я увери, че се отказва. Или поне Кери си помисли, че е с подобни намерения. Мъжът обаче изби пистолета от ръцете й толкова бързо и лесно, че чак й стана унизително. Оръжието издрънча, хлъзна се по покрива на кабината и падна на земята. Линк дръпна надолу едната й ръка, а другата изви зад гърба й.

— Никога не насочвай пистолет към мен! Разбра ли? — При следващото движение усука ръката й, така че китката опря в лопатките на гърба.

— Причиняваш ми болка — задъхано изрече Кери.

— А как щях да се чувствам аз, ако беше стреляла?

— Не умея да си служа с пистолет — сопна му се тя.

— Ето още една причина да не се опитваш да вършиш глупости.

— Съжалявам.

— Трябваше да ти извия врата заради номера, който ми погоди. — Линк освободи леко ръката й, но все още я притискаше към себе си. — Но вместо това може би ще получа утеха…

— Не!

— Да!

Целувката беше властна, завладяваща, също както и предишната нощ. Устните му бяха жадни, страстни и в същото време невероятно нежни. Езикът му се плъзна в устатата й. Кери се стегна, но не успя да се възпротиви. Отвърна на целувката против волята си.

Мъжът вдигна глава. Тя бавно отвори очи, сякаш се отърсваше от въздействието на наркотик.

— Отвратително опипване ли каза? — подхвърли злобно Линк. — Защо ли си мисля, че ти хареса? — И без да дочака отговор, със смелост, от която Кери затаи дъх, ръката му покри гърдата й. Галеше заобленото хълмче, очертано под ризата.

— Недей — промълви тя. Не смееше да продължи от страх, че ще се издаде.

— Защо не?

— Защото не искам.

— Искаш — заяви той с безочлива самонадеяност. — В края на краищата експедицията може да се окаже интересна и за двама ни. Защо да не подготвим почвата отсега?

— Моля те, недей… — Гласът й потрепери и се превърна във вик, когато осъзна, че много скоро собственото й тяло ще престане да й се подчинява.

— Харесва ти — прошепна във врата й Линк.

— Не, не ми харесва.

— Напротив! — Нежно захапа ухото й и лекичко го дръпна. — Дори и да се преструваш, че се дразниш, ти си жена, която знае как да отговори на мъжа. — Усмихна се, когато тя простена, неспособна да се изтръгне от прегръдката. — Изглежда, обичаш да си играеш с мъжете. А може би и добре ги познаваш. Ако не беше така, снощи нямаше да успееш да ме подмамиш да дойда с теб.

— Беше пиян. Щеше да излезеш от кръчмата с всяка друга на мое място.

— Не е вярно. Бях пиян, но прозрях какво се крие под ледената ти обвивка. В джунглата никой не съумява да запази самообладание, миличка. Ще се размекнеш.

— Спри! — Кери вложи всичките си сили в тази единствена дума, за да не проличи колко е отслабнала решителността й.

— Засега — отвърна той и дръпна ръката си. — Защото все още съм бесен заради пистолета. Но когато му дойде времето, ще ме молиш за това.

— Ще има да почакаш! — Нахалството му я отрезви и тя започна да се бори като обезумяла.

Успя да го отблъсне, понеже сам й позволи. Сетне се засмя и се наведе, за да вдигне пистолета. Пъхна го в колана си, а тя все тъй не можеше да откъсне очи от тялото му.

— Хайде, качвай се! — нареди Линк. — Аз ще карам. Ще се обуеш в камиона.

Беше се овладял и за момента Кери нямаше от какво да се тревожи. Беше осъзнала обаче, че прегръдката му я бе извадила от равновесие. През последните няколко месеца се беше посветила на децата. В Щатите никой не я чакаше, не беше обвързана и с никого от Монтенегро. Навярно именно поради тази причина бе тъй дълбоко разтърсена от внезапното нахлуване на Линк в живота й.

Той породи копнеж, който до вчера тя и не подозираше, че може да изпита. Плашеше се от дързостта му и в същото време бе очарована от мъжката му безцеремонност. Небрежното облекло, небръснатата брада, дрезгавият глас — всичко това й харесваше. За съжаление характерът му бе непоносим. Ако не бяха изпадналите в беда сирачета, наранената гордост щеше да накара Кери да побегне и да се скрие в джунглата.

В краткия й живот един мъж вече си бе позволил да я използва и тя за нищо на света нямаше да допусне това да се повтори. Баща й се бе оказал мошеник. Линкълн О’Нийл поне бе откровен. Когато безчестието на баща й бе станало всеобщо достояние, Кери страда безмълвно, унизена и измамена от най-близкия си човек. Но не възнамеряваше да мълчи пред Линк. Не му дължеше нищо друго, освен петдесет хиляди долара. За нея не съществуваше основание да се надява на привързаност или на уважение. Ако извършеше нещо, което не й се нравеше, щеше да му го заяви без угризения.

Макар да бе предизвикал искреното й възмущение, Кери му беше и благодарна, че не я изостави. Дори не смееше да признае пред себе си колко се бе изплашила, когато помисли, че ще се наложи сама да преведе децата през джунглата. Шансовете им да се измъкнат живи оттук бяха нищожни. И все пак значително нарастваха, щом си бе осигурила помощник в лицето на О’Нийл.

— Пред нас има тесен дървен мост — започна тя. Обясни му накъде да кара и потеглиха.

Дълго време никой не проговори. Кери бе доволна, че още го мъчи махмурлук.

— Веднага щом пресечеш мостчето, свий по пътеката вляво.

— Навътре в джунглата?

— Да. Децата са в едно скривалище близо до шосето.

Линк следваше указанията й, докато камионът почти не беше в състояние да се движи в гъстата джунгла.

— Тук вече трябва да спра — обяви той и изгаси двигателя.

— Няма да се бавим — рече Кери, като се измъкна от кабината и му направи знак да я последва.

Тръгна бързо между дърветата. Плитката й се закачаше в лианите, клонките я удряха по лицето и ръцете.

— Защо не използваме мачетето? — предложи плахо.

— Ако изсичаме растенията, ще оставим следи. Докато можем, най-добре да си пробиваме път с голи ръце.

— Разбира се. Трябваше сама да се сетя.

Успокои се, когато подминаха скривалището, без Линк да го забележи. Спря, обърна се към него и срещна въпросителния му поглед.

— Джо! — извика тя. — Всичко е наред. Излизай.

Линк се стресна от шума. Гъстата зеленина се разтвори. Няколко чифта очи с цвят на кафе се взираха в него сред, големите като слънчобрани палмови листа. Високо слабо момче се появи иззад преградата от растения. Джо, който според Линк беше около четиринайсетгодишен, бе с угрижено лице, което някак не подхождаше на длъгнестото му, още неоформено тяло. Взираше се в мъжа със смесица от открита враждебност и подозрителност.

— Това е Линк О’Нийл. Отвлякох го, за да ни помогне. Линк, да ти представя Джо, най-големия от групата.

— Здравей, Джо. — Подаде ръка на момчето и стрелна с очи Кери, озадачен дали е осъзнала, че го нарече с малкото му име.

Джо не пое протегнатата ръка и им обърна гръб. Заговори тихо на испански, нареди на децата да излязат от скривалището и те послушно се изнизаха навън. Едно от по-големите момичета носеше на ръце бебе. Насочи се към Кери и й го подаде. Малкото момиченце обгърна доверчиво врата й. Тя го целуна по мръсната бузка и приглади назад косата му. Другите деца я наобиколиха. Сякаш всяко имаше да сподели нещо важно с нея. Надпреварваха се да привлекат вниманието й.

Линк знаеше испански само колкото да си поиска нещо за ядене. Децата бъбреха възбудено, той нищичко не разбираше, но долови, че непрекъснато повтарят една дума. Попита какво означава и Кери разсеяно му отвърна.

— Сестра — рече тя, докато чистеше с наплюнчен пръст бузата на детето.

— Защо те наричат…

Линк не довърши въпроса си. Когато осъзна смисъла на думата, лицето му застина. Ако го бяха съсекли с брадва, нямаше да е толкова зашеметен. Кери се смееше на несвързаната история на едно от децата. Погледна го и попита отнесено:

— Моля?

— Чудех се защо те наричат «сестра».

— О, аз…

Втренчи се в него, видя болезненото изражение на лицето му и разбра до какво заключение е стигнал. Явно смяташе, че «сестра Кери» е религиозно обръщение. Понечи да го разубеди, но промени решението си. Защо да разсейва заблудата му? Ето че по чиста случайност й даде идея как да го държи на разстояние, без да излага на опасност изпълнението на мисията. Реши, че има право да постъпи така заради доброто на децата.

— Отговорът е само един. — Кери престорено сведе очи.

Линк изруга под нос.