Сандра Браун - Сделка с дявола

— Егоизъм?! Този филм е нещо, с което си изкарвам прехраната. Дължиш ми хиляди долари.

— Ще ти дам колкото поискаш.

— Млъкни!

— Каква е цената?

— За нищо на света няма да приема скапаното ти предложение!

— Защото за разнообразие ще ти се наложи да се погрижиш за някой друг, вместо за себе си.

— Адски си права!

— Добре тогава. Ще ти кажа какво можеш да спечелиш от цялата работа. Но първо ме пусни. Причиняваш ми болка.

Както се мъчеше да се отскубне, изведнъж застина. Телата им бяха тъй близко, сякаш след миг щяха да се слеят в прегръдка. Опомниха се почти едновременно, ала вместо да се отдръпне, Линк се притисна още по-плътно. Взираше се в нея подигравателно. Дъхът му излизаше на пресекулки и пареше лицето й.

— Забрави ли, че сама ме покани? — попита я саркастично. — Защо да не се възползвам?

— Не би се осмелил.

— Защо си толкова сигурна?

— Знаеш защо те измъкнах от кръчмата.

— Известно ми е само, че те целунах, а сутринта, когато се събудих, бях почти разсъблечен.

— Нищо не се е случило — заяви тя с тревога в гласа.

— Все още. — Думите му прозвучаха като обещание. След малко я пусна и й помогна да се изправи. — Но първо да се споразумеем. Ще оставим удоволствието за по-късно. Каква ще ми е ползата, ако се съглася да ти съдействам?

— Ще подготвиш репортаж — отвърна Кери, като разтриваше шията си и го стрелкаше злобно с очи. — В него ще отразиш участието си в спасяването на децата.

— И незаконното прехвърляне на чужденци в Щатите.

— Разполагам с разрешение от имиграционните власти — продължи Кери, като поклати глава. — Всички деца ще бъдат осиновени от американски семейства. — Забеляза лека промяна в скептичния му поглед и се възползва от нея.

— Ще бъдеш на мястото на събитието, господин О’Нийл, и ще запечаташ всичко на филмовата лента. Историята ще е много по-впечатляваща от това, което имаш до момента.

— Имах — поправи я той.

— Имаше — кимна виновно Кери.

— Къде са тези деца? — попита най-сетне Линк.

— На около пет километра на север оттук. Вчера следобед ги оставих в скривалището.

— Какво вършеше с тях?

— Обучавах ги. От десет месеца съм в Монтенегро. Родителите им са мъртви. Селото им беше изгорено преди месец. Търсехме храна и подслон, докато уредим прехвърлянето им.

— С кого?

— С фондацията «Хендрин», наречена на името на Хал Хендрин, мисионер, който загина в Монтенегро преди две години. Скоро след смъртта му неговото семейство основа фондацията, за да подпомага хора, изпаднали в беда.

— И ти си сигурна, че самолетът ще бъде на мястото на срещата в уречения час?

— Абсолютно.

— Как получаваш нужната информация?

— Чрез куриер.

— Който би продал сестра си за пакет цигари «Лъки Страйк»? — изсмя се Линк. — Между другото, в момента и аз се нуждая от тях. — Претърси джобовете си, извади кутия, но тя беше празна. — Ти имаш ли цигари?

— Не.

— По дяволите! — изруга ядовито и въздъхна, с което явно целеше да й покаже, че и за това лишение рано или късно ще трябва да му плати. — И ти вярваш на този куриер?

— Две от сестрите му са сред сираците. Иска да ги изведе от страната. Застреляли са баща им, понеже бил на страната на бунтовниците. Убили са и майка им.

Линк се подпря на камиона и прехапа долната си устна. Вторачи се в повредения филм. Рано или късно щеше да накаже момичето, но това нямаше да му върне филма. Съществуваха само две възможности. Едната беше да отиде в града и да изпроси милост от онзи деспот, президента. Което означаваше да се прибере у дома с празни ръце. Другата бе също тъй неприемлива, понеже все още не бе подготвен да стане съучастник на тази лекомислена жена, която се вживяваше в ролята на Мата Хари.

— Защо трябваше да ме отвличаш?

— А щеше ли да дойдеш, ако те бях помолила? — Вместо отговор Линк я погледна навъсено. — Не се надявах толкова лесно да намеря съмишленик. Не вярвах, че някой наемен войник би се загрижил за съдбата на тези деца.

— Разсъждаваш логично. Навярно щеше да вземе парите предварително, да те проследи до скривалището, да пререже гърлата на децата, да те изнасили, преди да те убие, и да реши, че е свършил добра работа.

— Не бях предвидила подобна възможност — отвърна Кери пребледняла.

— За още много неща не си мислила. Например за храна и годна за пиене вода.

— Разчитах ти да се погрижиш за подробностите.

— Това не са подробности, а основни необходимости.

— Господин О’Нийл, аз не съм страхливка — заяви Кери, подразнена, че й говори като на пълна глупачка. — Ще преживея всички трудности. Длъжна съм, за да спася децата.

— Вероятно всички ще измрат, преди да изминем тези осемдесет километра. Подготвена ли си за подобно изпитание?

— Тук така или иначе ще загинат.

Линк се замисли за момент и реши, че в крайна сметка жената сигурно не е чак толкова крехка. Постъпката й предишната нощ говореше за солидна издръжливост.

— Къде е мястото на срещата?

Надежда сякаш озари лицето й, ала тя не се усмихна. Приближи до едно паднало дърво. Пъхна пръчка в хралупата, за да прогони змиите, потърсили вътре убежище от адската жега, и измъкна раница. Извади карта и се върна при камиона. Разтвори я върху нагорещения ламаринен капак.

— Ето тук — посочи тя. — А ние в момента се намираме ето тук.

Линк беше бродил из джунглата с партизаните и знаеше къде основно се водят сраженията. Втренчи се в застиналото в очакване лице на жената със златистите си, твърди като камъни, очи.

— Джунглата гъмжи от войници.

— Зная.

— Тогава защо си ги скрила там?

— Просто защото тази отсечка от границата се охранява усилено. Но използват най-простите радари. Самолетът ще има по-голям шанс да кацне незабелязано.

— Мисията ти е равностойна на самоубийство.

— Знам и това.

Разярен, Линк й обърна гръб. По дяволите! Тя се взираше в него с онзи нежен поглед, точно както предишната вечер в кръчмата. Само че сега виждаше ясно тъмносините й очи. Именно този поглед го накара да забрави за предпазливостта, да си каже: «Благоразумието да върви по дяволите!», и да я последва. Дори и да не беше проститутка, адски сполучливо бе изиграла ролята си. Знаеше как да принуди един суров човек да се размекне.

Предишната вечер здравата се беше натряскал, но не бе чак толкова пиян, че да не си спомня как я целува и прегръща. Добре си спомняше колко му хареса. Пък и беше мъжко момиче. С неохота си призна, че куражът й заслужава възхищение. Но се нуждаеше не от него, а от топлото й зовящо тяло. Искаше да бъде обгърнат от стройните крака и от дългата й, мека като коприна, коса. Знаеше обаче, че ще плати скъпо за прибързаното си решение.

— Петдесет хиляди долара.

— Това ли е цената ти? — попита Кери, след като се съвзе от шока.

— Ако не ти отърва, твоя работа.

— Съгласна съм — отвърна тя през стиснати зъби.

— Не бързай. Първо да обсъдим основните моменти. Аз съм шефът, ясно ли ти е? — Изговаряше думите отчетливо и за по-голям ефект размахваше показалец. — Никакви спорове. Когато ти наредя да направиш нещо, няма да настояваш за обяснение, просто ще се подчиняваш.

— Живея в джунглата почти цяла година — заяви презрително Кери, като изгаряше от нетърпение да перне пръста му.

— По-различно е от това да водиш деца през джунглата. Ще рискувам само ако се споразумеем да действам по своя преценка. Аз ще взимам решенията, ясно ли ти е?

— Добре.

— Тогава да тръгваме. Три дни не са кой знае колко много време, за да се измине разстоянието до границата.

— Потегляме веднага щом се преоблека.

От раницата, която беше скрила в дървото, Кери измъкна чифт панталони в цвят каки, риза, чорапи и обувки.

— Виждам, че за доста неща си се сетила.

— Включително и за вода. — Тя му подаде манерката. — Заповядай.

— Благодаря.

— Ще ме извиниш ли, докато се преоблека? — попита, стиснала притеснено дрехите до гърдите си.

Линк отлепи манерката от устата си. Мокрите му устни блестяха на слънцето. Избърса ги с опакото на ръката си, без да откъсва поглед от лицето на жената.

— Не.