Дъглас Шербрук се намеси, без да сдържа смеха си.

— Мили Боже, Синджан, нима смяташ, че възрастта има някакво значение. И че природните дарове на една жена растат с годините? Боже мой, когато Алекс стане на шейсет, дукесата дори няма да може да ходи изправена. Но този проблем изисква задълбочено, изследване на дукесата. От друга страна, Синджан, като твой по-голям брат съм длъжен да ти обърна внимание, че е крайно неблаговъзпитано да коментираш надареността на нейно благородие и липсата на чак такава надареност у Алекс.

Синджан се усмихна на думите на брат си и на изражението на снаха си, когато той се обърна към Алекс и продължи с печален глас.

— Бях убеден, че ти си най-достойно надарената дама в цяла Англия, Алекс. Може би си носителка на това отличие само за Южна Англия. Може би държиш палмата на първенството само в околностите на Нортклиф Хол. Може би съм бил подведен… Може би съм бил заблуден…

Любящата му съпруга го потупа по рамото и каза:

— Предлагам да запазиш впечатленията и съображенията си за вкъщи, където им е мястото, уважаеми съпруже, и да оставиш дукесата и нейната надареност на дука.

— Права си — съгласи се графът и се обърна към сестра си. Очите му — любящи и критични — веднага забелязаха, че тя е някак променена. В началото на приема тя изглеждаше както обикновено, но сега беше различна. Синджан по начало си беше като безоблачно небе в ясен летен ден. Изразителното й лице беше отражение на чистите й мисли и чувства. Сега това лице не беше като отворена книга за Дъглас и той нямаше никаква представа за какво мисли сестра му. Това го смути. Имаше усещането сякаш конят, който току-що е възседнал, грубо го е хвърлил на земята. Стройната и доста привлекателна млада дама пред него му беше съвсем непозната. Опита се да прикрие недоумението си.

— И така, малчо, добре ли се забавляваш? Котильонът беше единственият, който пропусна тази вечер нали?

— Тя вече е на деветнадесет, Дъглас — намеси се Алекс. — Крайно време е да престанеш да я наричаш малчо.

— Дори когато си играе на Невестата-дева и ме стряска в съня ми?

Двамата съпрузи се впуснаха в спор относно съществуването на злочестия призрак от шестнадесети век, за който се говореше, че обитава Нортклиф Хол, и Синджан имаше достатъчно време да обмисли своя отговор. Когато спряха да спорят, тя се приближи плътно до брат си и кратко му отговори.

— Не съм се правила на никакъв призрак. Поне не в Лондон, Дъглас. О, Боже, ето го и лорд Касълбаум с неговата обична майчица. Съвсем забравих, че съм му обещала следващия танц. Той ужасно се поти, Дъглас, ръцете му винаги са влажни…

— Знам. Но освен това е симпатичен млад мъж. Виж какво, Синджан — той продължи бързо и вдигна ръка, за да й попречи да го прекъсне. — Дори и да е светец по отношение на потенето, това няма никакво значение. Не се налага да се омъжваш за него. Приеми факта, че този симпатичен лорд се поти, и се забавлявай. Запомни — ти си тук, в Лондон, единствено за да се забавляваш. И изобщо не се съобразявай с Майка.

Синджан не можа да преглътне въздишката си.

— Майка — повтори тя. — Доста е трудно, Дъглас. Според нея трябва да побързам към олтара, иначе скоро ще се озова в окаяната редица на тези, които си търсят мъж. Старите Моми. Винаги държи на главните букви. И след това продължава със списъка на всички останали ужасяващи категории, в които съм застрашена да попадна, включително и заплахата да се превърна в слугиня на Алекс, когато един ден Майка се прости със земната суета. Тя даже ми обърна внимание, че не съм първа младост. И когато си огледах зъбите в огледалото, забелязах, че е започнал да ми никне мъдрец.

— Не я слушай. Главата на семейство Шербрук съм аз, забавлявай се, весели се и флиртувай, колкото си искаш. Няма никакво значение, ако не срещнеш някой господин, който да ти хареса.

Думите му прозвучаха толкова строги и наставнически, че Синджан не успя да сдържи усмивката си.

— Но аз навърших деветнадесет години и очевидно наближавам възрастта, гибелна за една мома. Възраст, до която е абсолютно недопустимо едно момиче да не е имало поне един обожател. Тя дори ми даде за пример Алекс, която се омъжила за теб на осемнадесет. Софи пък имала голям късмет, като успяла да подлъже Райдър да се ожени за нея, защото тогава била почти на двадесет години и се очертавало да си остане стара мома за цял живот. Да пипне Райдър, както твърди тя, било единственото умно нещо, което Софи е направила в живот си. А също, че това е вторият ми сезон в обществото. Майка казва, че трябва да си държа езика зад зъбите, защото мъжете не харесват жени, който знаят повече от тях. Според нея това ги тласкало към пиянство и хазарт.

Дъглас промърмори нещо грубо и неприлично. Синджан се засмя, но смехът й не беше искрен.

— Е, човек никога не знае, нали?

— Аз пък знам със сигурност, че Майка много говори. Прекалено много.

Но докато Дъглас говореше, без да скрива своето недоволство от промяната в нея, пред Синджан стоеше образът на мъжа и тя се усмихна, този път от сърце. Очите й се изпълниха с топлота и копнеж. Знаеше, че снаха й Алекс я наблюдава внимателно. Върху лицето й беше изписано недоумение но не я попита нищо, само каза:

— Щом решиш да споделиш с мен, можеш да го направиш по всяко време, Синджан.

— Може би съвсем скоро ще го направя. О, ето го и лорд Касълбаум с неговите потящи се ръце и всичко останало. Но той танцува превъзходно. И обезателно ще обсъдя с него възрастовите граници. Ще ви видя двамата по-късно.

Докато отново се озърташе да мерне отнякъде, мъжа, тя на три пъти настъпи лорд Касълбаум. По-късно започна да си мисли, че очите й са я измамили. Не беше възможно един мъж да й направи такова впечатление от пръв поглед. Но през нощта го сънува. Бяха заедно. Той се смееше и стоеше близо до нея, докосвайки с връхчетата на пръстите си страната й. Тя знаеше, че го желае. Накланяше се към него, искаше да го докосне. Очите й искряха от изпепеляващ копнеж. И той разбираше причината за този блясък и плам. Образите постепенно губеха очертанията си и изчезваха, сливайки се в палитра от багри и преплетени тела. И тя се събуди на зазоряване с разтуптяно сърце, обляна в пот и с пресъхнало гърло. Тялото й беше безжизнено и отпуснато. Усещаше странна болка в корема. Знаеше, че насън е изпитала магията на любовта, но образите бяха неясни. За да изплуват отчетливи в съня и, трябваше да го познава, да бъде още по-опиянена от него. Искаше й се да знае поне името му, защото не можеше да приеме такава интимност с един безименен мъж.



За втори път го видя на една музикална вечер в градската къща на Ренли, на площад Карлисъл, три дни по-късно. Обемистата певица, сопрано от Милано, удари с юмрук по рояла, когато пианистът виенчанин започна с мъка да налучква клавишите, което не му пречеше с ентусиазъм и ожесточение да ги натиска. Синджан бързо се отегчи и стана неспокойна. След малко внезапно усети някакво особено раздвижване зад себе си и вече знаеше, просто знаеше, че той е влязъл в залата. Лекичко се изви на стола си — наистина беше той. Дъхът й секна. Току-що бе съблякъл черната си пелерина и разговаряше спокойно с един от господата. Видя й се още по-прекрасен, отколкото на бала на Портмейнови. Беше облечен в черно, със снежнобяла фина риза. Гъстата му коса беше сресана назад, малко по-дълга от модната линия за сезона, но според Синджан беше великолепна. Той седна малко встрани от нея и тя можеше да го гледа до насита, само като се обърне в профил към дерящото се сопрано. След като седна, той остана неподвижен. Синджан забеляза, че не помръдна дори когато сопраното наду гърди и изпълни едно звучно горно до. Явно е смелчага и храбрец, помисли си тя и кимна сама на себе си. Учтив и възпитан.

Пръстите я сърбяха да докоснат трапчинката на брадичката му Видя, че челюстта му е силна и добре оформена, че носът му е изящен и тънък и че устните му я караха да иска да… Не, тя трябваше да се овладее. За миг виденията от съня й се появиха отново и тя вече знаеше, че е загубена. Божичко, сякаш й беше съпруг или годеник. Успя поне външно да запази спокойствие, докато концертът свърши, най-после, й преминаха в салона за вечеря.

Без много да му мисли, тя се обърна към лорд Клинтън, приятел на Дъглас от клуба „Четирите коня“, който я придружаваше тази вечер.

— Кой е онзи господин оттатък, Томас? Един висок, с много черна коса. Виждаш го — с онези трима, които даже приблизително не са толкова високи, колкото него, нито пък толкова впечатляващи.

Томас Менърли, лорд Клинтън, хвърли поглед в посоката, която тя му сочеше. Беше късоглед, но въпросният мъж безспорно биеше на очи. Беше много висок и прекалено добре сложен, проклетникът.

— О, това е Колин Кинрос. Отскоро е в Лондон. Граф е на Ешбърнхам и е шотландец — последните думи изрече с презрителни нотки в гласа

— Защо е в Лондон?

Томас се втренчи в красивата девойка редом, която беше висока почти колкото него. Това със сигурност беше малък недостатък, но той не беше длъжен да се жени за нея, а само тактично да я държи под око. Докато махаше някакво въображаемо мъхче от ръкава на черното си сако, той внимателно каза:

— Защо се интересуваш, Синджан?

Тя не отговори, при което той се наежи.

— Мили Боже, да не би да те е обидил с нещо? Тези проклети шотландци си остават варвари, дори когато са получили образованието си в Англия като него.

— О, не. Не. Питам само от любопитство. Пирожките с омари са много вкусни, нали?

Той се съгласи, а Синджан си помисли: Най-после узнах името му. Най-после. Искаше й се да извести с цяло гърло победата си. Най-после. Томас Менърли я погледна точно в този миг и дъхът му секна пред най-красивата усмивка, която беше виждал някога в живота си. Забрави за пирожката с омари в чинията си. Каза й нещо, нещо галантно и даже мъничко дръзко-интимно, но остана разочарован, когато забеляза, че тя дори не го е чула. Ако не грешеше, тя беше впила поглед в проклетия шотландец.