Емили се опули и прихна на висок глас:

— Исусе!

— Богохулстваш? Ето че съм те разгадала. Бунтарка.

— Знаеш ли? Май наистина успя. — Емили седна по-изправено, през тялото й преминаха непознати усещания. Адреналин може би. Вълнение. Само докато разговаряше с Кейт Фокс, изпита чувството, че всичко е възможно — изумителни емоции, каквито никога не би повярвала, че ще я споходят. Може би никога нямаше да бъде модел, но това не я интересуваше. Кейт й показваше друга представа за това какво можеше да бъде Емили Джоунс — не се опитваше да я превърне в клонинг на Присила. А просто в една по-вълнуваща версия на самата нея. — Откъде прецени, че съм либерална?

— Не се вписваш в стандартните групи. Учиш, но съм те виждала да четеш романи в комикси, както и Керуак и Дъглас Коупланд9. Четеш „Ню Йорк Таймс“. Имаш дупка само на едното ухо, оставила си другата да зарасне. И беше редактор на училищното списание.

— Само един срок — намръщи се Емили. — После сестрите ми го взеха.

— Много ясно. Публикуваше статии за модерното изкуство и цензурата. Пусна фотография на гол модел. Писа за контрола над цените на наемите в града. Публикува обширна статия за хомосексуалните бракове. Това не са неща, на които биха се зарадвали в едно католическо църковно училище.

— Май си права.

— Обаче пък направи скапаното списание интересно. И това не може да не се отбележи, Ем.

— Ем ли съм вече?

— Защо не? Ще станем приятелки, нали? Две смахнати откачалки като нас? — изтъкна обезоръжаващо Кейт.

— Да — кимна Емили. — Ще станем. Не мога да повярвам, че никога преди не сме разговаряли.

Кейт сви рамене.

— Миналото си е минало. Да не го мислим.

— Е, кажи ми къде да кандидатствам.

— В Колумбийския университет10 или Нюйоркския университет11.

— Защото?

— Защото са в Манхатън. А ти трябва да си в Манхатън. Изкуството, журналистиката — всичко, което обичаш, е там. Всичките дебели и лъскави списания са там. Седмицата на модата е там. Телевизията. Добре, няма холивудско кино, но има независимо кино, снимат много такива филми в града. Освен това получаваш професорите по хуманитарни науки, музеите, Метрополитън опера. Ще ти хареса там, Ем, ще летиш с разперени криле. Може би Колумбийският е по-доброто училище.

— Значи там да кандидатствам?

— Не. Трябва да влезеш в Нюйоркския. Защото там ще бъда и аз — заяви Кейт с обезоръжаваща усмивка. — Имат по-добро финансово обезпечаване, по-добри стипендии, а и аз не мога да си позволя Колумбийския, дори да ме освободят от такса. Твърде много екстри и други такива. Освен това, макар Колумбийският да е от елитната лига, Нюйоркският е мястото да се учи изкуство. Там има филмова школа и моден дизайн и е пълно с творчески и свободомислещи личности. Мисля, че това е твоята съдба. Може да правиш филми или да станеш моден дизайнер. Нещо такова. И това е мястото, където ще намериш подходящия за теб мъж.

— Добре — каза Емили с облекчение, все едно се бе освободила от тежък товар. — Става.

— Просто така?

— Убеди ме. Звучи ми доста забавно, както го представяш. — Емили се протегна и избута на една страна останалите лъскави брошури. — И без това не исках да се занимавам с тези. Да напусна родния дом заради някакво място, пълно с кукли Барби и надути гъзари.

— Ако искаш приключения, Манхатън ти е под носа.

Емили се усмихна. Така си беше. Само на някакви си двайсет и пет минути с метрото, а всъщност съвсем различен свят. Тя погледна Кейт Фокс и изведнъж пред нея се разкри златно бъдеще. Изкуство, музика, бохеми с тъмни очи и лош характер. Свобода. И всичко това в компанията на добра приятелка. Обзе я прилив на благодарност. Тя подаде ръка и Кейт я разтърси.

— Радвам се, че дойде в библиотеката — призна Емили.

Трета глава

В колежа приятелството им се задълбочи. Родителите на Емили се примириха с Нюйоркския университет, макар баща й да се разочарова, че не е избрала Колумбийския и че е записала само хуманитарни науки. Но тя се обаждаше вкъщи три пъти седмично и се връщаше всяка неделя за обяд и те със задоволство покриваха таксата й за обучение и наема на малкия й апартамент. Кейт живееше при нея. Без да плаща наем.

— Красив е — заяви замечтано, когато Емили й го показа. Намираше се в центъра и се състоеше от две малки спални и една всекидневна с кухничка. Имаше огромно огледало над камината, боядисано по края с напукана златиста боя, неизмазани тухлени стени и прашни дървени подове, които му придаваха избледнял блясък, като някой парижки таван в хубава сграда. Кейт обичаше големите прозорци и високите тавани, които създаваха известен простор в малкото пространство. Банята беше миниатюрна, състоеше се само от душ-кабина, но мястото бе прилично, а и се намираше съвсем близо до университета; с всичките артисти, музиканти и банкерски милионери на Гринуич Вилидж пред прага им.

— Имаш си даже стая за гости.

— За гости ли? — премигна Емили. — Това е твоята стая. Ще живеем заедно.

Кейт се изчерви, необичайно смутена.

— О, не, Ем, не мога да си позволя този наем. Дори да е половината. Ще потърся някое евтино студио в Ред Хук и ще идвам с влака.

— Ред Хук? — Кварталът се намираше в Бруклин и беше сред най-дивите части на града. Но Кейт не можеше да си позволи друго с новата си работа в „Блумингсдейл“12, където вземаше смени на щанда за козметика, за да може да се справя с таксата за обучение. Имаше стипендия, но въпреки това трябваше да работи, за да се издържа. — Не ставай глупачка. Оставаш при мен. Няма да плащаш нищо — стига, нали сме приятелки.

Кейт въздъхна.

— Шегуваш се. Имам предвид — Ем, не мога да приема.

Сега бе ред на Емили да се изчерви.

— Трябва, иначе няма да остана тук. Моля те, Кейт. Родителите ми… Те искат да живея с някого, на когото имат доверие.

— Та аз дори не познавам родителите ти.

Емили подмина забележката.

— Видяха те на завършването, не помниш ли?

— Е, само се здрависахме.

— Това беше достатъчно. Те плащат наема. Имам предвид, че аз нямам работа, те ми покриват таксата и всичко. Не бяха доволни, че не искам да следвам стоматология. Но ме оставят да правя това, при условие че имам компания. Ти си ми съученичка… Разправяла съм им за теб — добави тя, посмекчавайки истината. Приятелството с бляскавата популярна Кейт Фокс беше главното нещо в живота на Емили Джоунс. — На татко не му пука, че няма да плащаш наем, той просто не иска да попадна в някоя лоша компания. Примерно да живея с манекенка, пристрастена към кокаина — схващаш ли? Ясно му е, че си на стипендия и че работиш. Разбираш ли, смята те за отговорна.

Кейт се засмя.

— Горкият ти татко.

— Ти наистина си отговорна в известна степен.

Тя отметна глава.

— Аз съм съсредоточена — рече. — Това е различно.

— Няма значение, оставаш тук.

Кейт засия от радост. Нямаше смисъл да се преструва, че й е трудно да приеме. Тя обичаше Емили и щеше да живее в Манхатън. А и след като стипендията й покриваше таксата за обучение… тя веднага започна да харчи оскъдната заплата в главата си — малко прилични рокли, малко хубав грим, всички, купени със служебната отстъпка…

— Тогава ти благодаря, миличка — каза и гушна Емили в голяма прегръдка. — Толкова съм ти признателна.

Сделката помежду им беше негласна. Емили споделяше със съквартирантката си хубавите неща, които й даваха родителите й, както и знанията си и трудолюбието си. Тя помагаше на Кейт с оценките и домашните. А Кейт, славната и усмихната Кейт, освободена от ограниченията на гимназията, просто посипа над Емили малко от вълшебния си прах.

Не че Ем можеше да се мери с нея. Но тя и не искаше. Кейт с изтърканите си дънки, с лъскавата си руса грива, с тесните си пуловерчета и с елегантните си ботуши до глезена; момчетата се задъхваха край нея като кучета — всичките „мачо“ типове и богаташки синчета. А тя преминаваше от гадже на гадже като лазерен лъч. Ходеше на множество срещи; много от момчетата не стигаха по-далеч от целувка. Емили я наблюдаваше като научен експеримент. Те всички имаха пари, но Кейт никога не беше удовлетворена. Все едно преследваше някоя важна мишена, а синовете на адвокати и пластични хирурзи, заможните филмови продуценти с ергенските си апартаменти в Гринуич Вилидж или Горен Уестсайд — те просто не отговаряха на стандартите й.

Но Кейт се забавляваше. А Емили имаше чувството, че гледа филм. Приятелката й беше като английската кралица. Никога не носеше пари — винаги момчетата плащаха. Имаше и подаръци — бижута и цветя, шампанско на вечеря, ски екскурзии до Аспен. Кейт получаваше всичко с безгрижен смях, с целувка по бузата. Сърцето й обаче си оставаше крепост. Младежите се мятаха в него като разбиващи се в скала вълни. Но Емили не отчиташе нищо — никаква истинска любов, никаква страст.

Кейт никога не водеше момчета в апартамента им — това пространство беше свещено. Бащата на Емили би одобрил подобно поведение. А и доколкото виждаше Емили, тя рядко спеше с тях. Понякога, ако някое момче издържеше няколко месеца, Кейт склоняваше. Ако връзката имаше някакви изгледи да стане сериозна. Но малко се оказваха такива. Тя ревниво пазеше репутацията си и с минаването на годините в колежа имаше много момчета, но малко неприятни истории. Кейт Фокс не беше лесна. Тактиките на мъжете бяха легендарни: цветя, рокли, уикенд в селско имение в окръг Дъчис13, откъдето я вземаха с хеликоптер. Но тя се връщаше винаги с непокътнато сърце, оставяйки младежа разочарован.