— Емили Джоунс ще кандидатства в няколко университета. Бих искала да обсъдиш с нея възможностите й. Доколкото разбирам, тя няма близки приятелки.

— Така е — отвърна мигновено Кейт.

— Познаваш ли Емили?

Кейт се ухили.

— Тя е редактор на списанието. Естествено, че я познавам. — И за удивление на монахинята Кейт издрънка поредица от факти за своята съученичка, за семейството й, за интересите й.

— Значи сте приятелки? — примигна сестра Аугустина. — Не съм ви виждала заедно.

— Не точно — сви рамене Кейт.

— Тогава откъде знаеш толкова много за нея?

— Интересувам се от хората — отвърна просто възпитаничката й.

Сестра Аугустина потисна усмивката си. Това беше отличен знак; това, че се интересуваше от хората, бе почти толкова хубаво, колкото и ако се интересуваше от Бог.

— Ами, между нас да си остане, но се боя, че родителите на Емили може би я насочват по погрешен път. Защо не се намесиш?

Кейт малко се смути.

— Както казах, сестро, не сме приятелки. Тя може да не иска…

— Моля те. Без оправдания. Училището ти направи услуга, Кейт. Сега е твой ред. Това е всичко. Затвори вратата на излизане.



Емили Джоунс седеше в училищната библиотека, когато Кейт Фокс влезе вътре. Почти несъзнателно тя изправи възпълното си тяло. Кейт просто въздействаше по този начин върху всички, даже върху момичетата. Навсякъде вървеше така, сякаш носеше купчина книги върху главата си, сякаш това бе най-добрата частна девическа гимназия в Швейцария или нещо подобно, а не малко църковно училище в Бронкс.

За секунда Емили изпита болезнена завист. Дори неприязън. Момичето беше толкова самоуверено, толкова изтънчено. Кейт никога не се намесваше в жестоките игрички на другите деца, които се деляха на групи и се занимаваха с подигравки. Когато едно от популярните момичета се опита да я постави на мястото й — тя беше сираче, беше бедна, живееше в скапан апартамент някъде на „Гранд Конкурс“, а за обяд винаги си купуваше някаква евтина храна, без излишни глезотии, сякаш беше на купонен режим — Кейт само й се усмихна мило и обидата премина невинно над главата й.

Тези момичета правеха живота на Емили непоносим. Смееха се на килограмите й, на скобите й, на мазната й коса. Дори на оценките й. Тя беше зубрачка и смотанячка. И макар че имаше семейство с женени родители и баща й беше зъболекар в Уестчестър, имаше по-малка сестра, куче и аквариум с рибки — благоденствие, здраво семейство, пари за колеж и всичко останало — в този момент Емили с радост би разменила мястото си с Кейт Фокс. И то с истинска радост.

Тя въздъхна.

Кейт погледна към нея.

— Какво има?

О, божичко, помисли си Емили с досада. Толкова ли бях шумна?

Тя вдигна рамене и се опита да се окопити.

— Заради всичко това. Направо е непоносимо.

Кейт отиде при нея и се задържа край масата.

— Може ли да седна?

Емили беше поласкана. Русата „бомба“ искаше да седне при нея. Завистта й се изпари.

— Хей, разбира се, че може.

Кейт хвърли поглед на купчината лъскави брошури, струпани наоколо.

— Какви са тия неща?

— Университети. Трябва да избирам.

— Вълнуващо — отбеляза Кейт и видът й бе искрен. — Мога ли да помогна?

— Да ми помогнеш? — Емили премигна. — Да ми помогнеш да си избера колеж ли?

— Много ясно. Нали имаш пари? — Пак тази усмивка. Кейт пропъди тревогата на Емили, сякаш не бе нищо особено, проста работа. — Знам къде са всички хубави, зависи какво искаш да учиш. Например знам къде средата е дружелюбна, в кои е добре да се учи политика, изкуства или медицина, такива работи. Знам и някои неща, които не ги пише тук вътре. — Ръката й с поддържан маникюр потупа брошурата на „Иейл“. — В кои имаш най-големи възможности да започнеш работа след завършването, къде е застъпена положителната дискриминация при жените, къде хората са надути, къде има богати либерали и елитни републиканци… къде употребяват наркотици, къде има спортни привилегии… общо взето всичко.

Емили погледна красивото лице на Кейт, сякаш я виждаше за пръв път. Сякаш момичето срещу нея бе смъкнало онази своя маска на отчужденост. Тя беше пламенна, ентусиазирана. И гледаше към Емили с желанието да й помогне.

— Откъде знаеш всичко това? — попита плахо.

— Разучавах ги. През почивните дни и вечер. За да реша къде искам да отида. Нали разбираш, когато се махнем оттук.

Говореше така, все едно се намираше в затворническа килия.

— Мислех, че училището ти харесва — дръзна да отбележи Емили. Всички знаеха, че Кейт Фокс е взела стипендията миналата година. Бяха избрали нея пред няколко ученици с по-добър успех и с родители на социални помощи. Тя беше като неудържима природна стихия.

— Не мога да си позволя друго — каза Кейт и в гласа й за пръв път се прокрадна огорчение. — Мама само това можеше да си позволи. И когато тя загина… трябваше да уча някъде, докъдето да пътувам евтино, с автобуса, а и вече бях свикнала с мястото. Тя смяташе, че училището е хубаво. Храната е евтина. Освен това бяха длъжни да ми разрешат да остана. Ще свърши работа, защото така трябва.

— Но искаш да продължиш образованието си?

Кейт завъртя очи.

— Много ясно. Ти да не би да не искаш?

Емили погледна лъскавите брошури. Всички те я плашеха. Тези елитни студенти, всичките слаби, богати и със собствени автомобили в сравнение с нея, зъболекарската дъщеря, приета на косъм заради добрия си успех. Щеше да е отново като в училище. Без разлика.

— Баща ми иска да следвам медицина, за да стана зъболекар като него.

Кейт я погледна.

— Не ми звучиш на седмото небе. Цял живот да стоиш наведена над хорските усти, да носиш гумени ръкавици и да им дишаш смрадливия дъх?

Емили се изкиска. Никога нямаше да се осмели да каже това на баща си, но си го мислеше почти всеки ден.

— Стига де. Кажи ми каква ти е мечтата?

— Не се занимавам с мечти. Представям си се в хубава къща в Бронксвил — в най-добрия случай. Или в най-най-добрия — в предградията на Уестчестър. Да ходя в парка при патиците, на някой мач два пъти месечно. Такъв тип живот.

Кейт я гледаше втренчено.

— Когато си била малка, майка ти не ти ли е чела „Пепеляшка“?

Увереността на Емили нарастваше. Кейт Фокс не беше чак толкова лоша; не я изяждаше жива.

— Не ставай глупава. — Тя направи жест към дундестите си бедра и мекия корем. — Ти си Пепеляшка, скъпа. Аз съм грозната сестра. Принцът е вън от картинката.

— Мога да те преобразя — предложи Кейт.

Емили вдигна рамене. Нямаше как да преобрази едрото й тяло или обикновеното лице. Но отдавна се бе научила да не се оплаква много-много от тях. Ако някой мъж я обикнеше, щеше да я желае заради ума й. Тя не хранеше кой знае какви очаквания.

— Може да се пробваш. Не съм от типа красавици като Присила.

— Присила! — Кейт сбърчи нос. Лустросаната брюнетка предвождаше групата на най-популярните в училище. Беше богато момиче от Скарсдейл; баща й работеше в банка. Тя се бе опитала — и се бе провалила — да смачка Кейт Фокс. Другите момичета живееха в страх от острите реплики и подигравките на малката й тайфа подмазвачки. — Слава богу, че не си. Повярвай ми, тази ще се превърне в дебела домакиня.

— Така ли смяташ?

— Виж й задника. — Вярно, че Присила беше пищничка. Задникът и гърдите й се издаваха видимо, а раменете й бяха меко закръглени. — Става за шестнайсетгодишна. Но на двайсет и шест вече ще е увиснал. Докато навърши трийсет, бедрата й ще имат вид на извара, а задникът й ще си има собствен пощенски код. Помни ми думите. Ще се омъжи за някой клет тъпак от квартала и най-голямото й постижение в живота ще е да стане президент на училищното родителско настоятелство. И да трови живота на другите майки.

Емили се изкиска. Да, Присила наистина изглеждаше по-зряла за възрастта си. Може би наистина щеше да стане дебела и отчаяна. Мисълта беше ободряваща.

— Но да си го кажем направо — аз никога няма да се харесам на гъзарите.

Кейт я изгледа проницателно.

— Ти не си създадена за гъзарите, Емили.

Емили повдигна вежди. Значи Кейт знаеше коя е тя? Това я изненада. Кейт я изненадваше.

— Не си създадена и за зъболекарите. Без да обиждам баща ти. Но очевидно мразиш Уестчестър, а и тук не ти харесва особено. А те се опитват да те набутат в някаква личност, каквато не си?

— Тогава каква съм? — Емили се наведе напред. Не бе получавала подобно внимание от години. Наистина започваше да харесва Кейт, колкото и красива да беше. Момичето умееше да наблюдава хората. Не говореше много, но попиваше информация като гъба. И преценяваше добре. Не харесваше Присила, а това би трябвало да е страхотно като за начало, нали?

— Не се обиждай — предупреди я Кейт. Разкошните й очи проблеснаха.

— Не ти обещавам — каза Емили, но й стана приятно да остроумничи. Кейт не я караше да се чувства безлична.

— Ти си интелектуалка. Класически академичен ум — от типа, който тези учители винаги твърдят, че искат, но не знаят какво да правят с него, щом се появи. Само че си също така нещо като бунтарка. Ти си бохема. Истински либерал. Всъщност си точно обратното на „зъболекарка в Уестчестър“. По-скоро те виждам като обитателка на артистично жилище в Трибека7, замесена в бурна любовна връзка с физик от МТИ8, или нещо такова.