Луиз Бегшоу - Съдба

— Ето го — въздъхна Кейт Фокс.

В отсрещния край на стаята стоеше Маркъс Броудър, заобиколен от подмазвачи и ласкатели. Безупречно ушит костюм и самоуверена усмивка. Един от най-богатите мъже в града.

— Това е той — обяви тя весело. — Бъдещият ми съпруг.

— Сигурна ли си? — попита Емили. — Не го харесвам.

Кейт се усмихна.

— Много ясно. — Тя вдигна чашата с шампанско към устните си. Беше от старинен кристал „Бакара“1 и пълна с шампанско „Пол Роже“. — Скъпа, мъже като него не са създадени да бъдат харесвани.

Тя отпиваше само по няколко глътки. Винаги се владееше отлично.

Партито се вихреше около тях на приливи и отливи. Намираха се в обширната бална зала на „Виктрикс“, най-пищния хотел в Манхатън. Сред огромното изискано пространство цареше почти интимна атмосфера заради навалицата и бутаницата от тела. Половината от най-изтънчените представители на „Уолстрийт“ бяха тук тази вечер. Само като се огледа, Кейт забеляза четири супермодела, един сенатор, двама играчи на „Ню Йорк Янкис“2 и един водещ на късно телевизионно шоу.

Звукозаписният бизнес и влиятелният елит бяха еднакво добре представени.

Маркъс Броудър знаеше как да се забавлява.

Празнуваше рождения си ден. Не ставаше въпрос за някакво важно събитие — беше просто поредният му рожден ден. Но нищо в живота на големия медиен магнат не минаваше незабелязано. Крещящите покани тупнаха върху изтривалките на най-скъпите апартаменти по Пето авеню и именията в Гринуич Вилидж — бяха изработени от твърд картон с позлатени ръбове и поставени в дебели кремави пликове.

Всички знаменитости получиха по една такава.

Поканите бяха едновременно признание за безспорния социален статус на получателите им и призив за задължително почетно присъствие. Малцината, които пренебрегнаха Маркъс, нямаше да бъдат поканени втори път.

— Е, няма ли и на теб да ти стане шеф? — Кейт се обърна към приятелката си и зелените й очи проблеснаха с интерес.

Емили поклати глава. Кейт я познаваше от училище и я подкрепяше по пътя й към успеха. Бяха много близки, въпреки че бяха много различни. Кейт беше пеперудата, Емили — молецът. Докато Кейт бе слаба, руса и изумително хубава — и се грижеше да се запази такава, Емили беше ниска, пълничка и притежаваше непокорна грива от къдрава кестенява коса. И двете живееха според страстта си.

За Емили това бяха списанията.

За Кейт — парите.

Кейт не желаеше и частица от трудолюбивия начин на живот на Емили. Но все пак й се възхищаваше заради него. Емили ставаше рано, но не за да се отдаде на джогинг или тренировка по пилатес, а за да се запъти с колелото си към центъра и неприветливите офиси на малкото си издание. „Лъки“. То бе нещо като версия на „Вилидж Войс“3, само че във вид на списание и съдържаше находчиви материали на всякакви теми — от алтернативни рок представления до глобалното затопляне. Читателите му бяха малко на брой, но предани, и Емили успяваше да си изкарва прехраната по този начин. „Лъки“ беше нейната рожба и тя очевидно нямаше време за любовни истории.

Нямаше проблем. Кейт излизаше на срещи достатъчно и за двете.

Кейт също беше в бизнеса със списания. Тя работеше в „Кюти“, най-продаваното женско издание, което Маркъс Броудър бе поел преди няколко месеца. Беше редактор с хубава сигурна заплата. Пишеше много материали в областта на модата и имаше тесен кръг от верни читатели, които следваха всяка нейна дума. Но работата й не бе свързана с кой знае какви бизнес рискове. Кейт Фокс не беше кариеристка. Тя се целеше в нещо по-лесно и далеч по-изгодно.

Като например в голям диамантен пръстен и в мъжа, който вървеше с него.

— Не — поклати глава Емили. — Реших да не продавам.

Кейт се ококори.

— Но, Ем, Броудър ти предлагаше куп пари. Щеше да те направи богата!

— И да ми вземе „Лъки“.

Кейт сви рамене.

— Можеш да направиш друго списание.

— Няма да е същото — настоя Емили. — Ние сме уникални. Днес навсякъде цари такъв конформизъм.

— Би могла да работиш за него като редактор.

— Изданието просто ще се превърне в поредното от заглавията на Броудър. Посредствено и с големи продажби. Той слага отпечатъка си върху всичко, което притежава, не си ли забелязала?

Кейт кимна бавно. Наистина бе забелязала. Може би Емили възнамеряваше да я обезсърчи. Проблемът беше, че нея това я привличаше. На Маркъс Броудър не му пукаше какъв е светът. Той просто го моделираше така, както си поискаше.

Третият му развод бе голямата новина на лятото в Манхатън. Поредната госпожа Броудър опита късмета си и се оказа неподходяща. Маркъс заведе дело в Кънектикът за неразумно поведение, а съпругата му — бивш супермодел от Коста Рика — не го оспори. Нямаше да й се наложи да си помръдне пръста до края на живота си, а и освен това никой с малко ум в главата не искаше да става враг на Маркъс.

Броудър отново беше на пазара. Като се огледа наоколо сред гостите на партито, тя видя вълнението, което напираше у младите жени. Разни модели и светски знаменитости бяха дошли в най-оскъдните си рокли и с най-едрите си бижута. Количествата лак за коса и парфюм в помещението бяха достатъчни да разкажат играта на озоновия слой. И нищо чудно — откакто новината за развода на Броудър излезе в „Поуст“, из целия град се разнасяше шум от опъване на жартиери и закопчаване на сутиени с подплънки. Той беше най-големият лъв в джунглата. Следващата госпожа Броудър щеше да тъне в невъобразим разкош.

Всяка златотърсачка от Източното крайбрежие бе дошла да издебне плячката.

Сега Кейт наблюдаваше Маркъс в отсрещния край на стаята. Той стоеше и разговаряше с Лиана Форест — актриса от криминален сериал и носителка на „Еми“, която притежаваше впечатляващи погледа фалшиви цици и лъскава черна коса. Езикът на тялото му беше красноречиво хищнически. Личеше си, че планира да я вкара в леглото си. След секунда той се обърна към високата слаба фигура на Александра Тимпсън, легендарната петдесет и няколко годишна модна знаменитост, която контролираше с желязна ръка манхатънската сцена. Госпожа Тимпсън устройваше партита, на които рядко се вясваше. Присъствието й тук беше знак за изключителното влияние на Маркъс Броудър. Той й говореше сърдечно, почтително. Междувременно актрисата стоеше на мястото си и чакаше.

Кейт отпи още една глътка от шампанското си. Лиана нямаше значение. Никоя от тях нямаше значение. Тя щеше да ги отстрани. Тя щеше да се омъжи за Маркъс Броудър. Тя, Кейт Фокс, щеше да живее живота, за който всички те копнееха. И щеше да се справи превъзходно. Кейт щеше да е съпругата, която щеше да се задържи.

Наричаха ги трофейни съпруги, но не беше ли точно обратното? Мъжете бяха трофеите. Жените бяха навън, на лов за голямата плячка. И Маркъс Броудър беше главата, която тя искаше да окачи на стената си. Най-голямата награда в Ню Йорк. Златният пръстен…

Емили проследи погледа на Кейт и въздъхна. Обикновено приятелката й получаваше каквото поиска. Дори то да не беше подходящо за нея, дори да поглъщаше частица от душата й всеки ден.

— Сигурна ли си, че искаш да излизаш с него? — възрази тя. — Той има такава лоша репутация…

Приятелката й обърна смарагдовите си очи към нея и се усмихна, при което Емили почувства как всичките й резерви се изпаряват, както ставаше винаги.

— Аз също — засмя се Кейт.

Тя отново погледна към Маркъс. След миг щеше да отиде при него — смела, безстрашна, с вродената си красота, самоувереност и жизнерадост, които я правеха неустоима.

— Аз няма просто да излизам с него, Ем. Ще се омъжа за него — усмихна се Кейт. — Той е моята съдба.