Замисли се за Лизет, която трополеше в кухнята от двайсет и четири часа. Миризма на бухващо тесто и горещи боровинки се просмукваше през вентилацията и изпълваше цялата къща. Това беше бунтът на Лизет. Готвеше за гости, които няма да дойдат. Все едно нищо лошо няма да се случи, ако не спира. Като въртящо се колело тя явно смяташе, че нищо не може да я спре – нищо не може да я накара да си тръгне – стига да продължава да се движи.

Аби се отказа да планира заминаването и седна зад писалището да решава кръстословица. Нямаше да се справи сама. Лизет трябваше да º помогне. Каза си, че ще изчака гневът º да отмине.

Климатикът се изключи. Къщата трепна и се намести. Аби въздъхна и побутна кръстословицата настрани. Премести стола в края на писалището, откъдето ако се наведеше, виждаше част от прозореца в дневната. Често го правеше, за да наблюдава кътче от тихия езерен бряг. На любимото º място за съзерцание по пода имаше дори драскотини от краката на стола.

Мястото º за съзерцание щеше да º липсва.

Преди петдесет години се отказаха от наследството на Джордж. По-добро решение не бяха взимали през целия си живот. Бяха млади и идеалисти, ала сега º се искаше да бяха заделили малко пари за времена като днешните.

Времена като днешното? Тя поклати глава. Дори в най-смелите си мечти не се виждаше на седемдесет и шест, принудена да продаде „Изгубеното езеро“.

Седемдесет и шест.

Мили Боже, как се беше случило? Вчера, на двайсет и четири, правеше любов под парижките мостове.

Внезапно входната врата се отвори и две възрастни жени влязоха, изпълвайки въздуха с мирис на лавандулов лосион и розово масло. Аби се сепна и предните крака на стола изтропаха на пода.

– Видя ли? Тук е! – каза жената с яркочервената коса.

Във фините бръчици около очите º се бе сплъстил грим, носеше вишнева рокля и обувки с високи токчета. Помагаше на крехка старица да влезе.

– Продава го, не е изчезнало. Ще си вървим ли? – додаде тя.

– Не – отговори старицата.

Червенокосата затвори вратата и размаха длан пред лицето си, сякаш да се разхлади.

– Какво ще правим тогава?

– Не съм решила още. Миналото лято обаче нямахме представа, че ще бъде последното ни лято тук, и не организирахме нищо специално. Сега е моментът да се сбогуваме със замах.

Аби стана.

– Селма, Булахдин! Все пак дойдохте!

Обади се вчера да отмени резервациите им. Те бяха две от тримата º последни верни клиенти, които идваха всяко лято. Погледна вратата в очакване да влезе третият, Джак. Ала него го нямаше.

– Булахдин ми се обади, след като си º отменила резервацията. Настоя да я взема и да я докарам тук – обясни Селма.

– Нямаше как да дойда сама – добави Булахдин. – Миналата година ми взеха шофьорската книжка.

– Съжалявам – каза Аби.

Прехвърлила осемдесетте, Булахдин Уорд бе

най-старата º и редовна гостенка. Ходеше, преви­-

та като папрат, все едно пори света с главата нап-

ред. Със съпруга º Чарли – и двамата бивши про­фесори – идваха заедно допреди няколко години. Чарли заболя от алцхаймер и сега живееше в хос­-

пис. Оттогава Булахдин идваше сама – подмолна

природна стихия с напевен южняшки акцент, древен като речен пясък. Селма, висока, гримирана и надменна, беше пълна нейна противоположност. Странна двойка бяха двете. Някъде по пътя ня­-

как си Булахдин бе решила, че Селма е една от най-

добрите º приятелки. Тя отричаше яростно. На Булахдин º беше все едно.

– А ти не се оплаквай – обърна се тя към Селма и я посочи с костеливия си показалец. – Беше ти на път.

– Живея в Меридиън. Мисисипи. А ти – в Спартанбърг, Южна Каролина. Не ми е на път.

– Моля ти се! И бездруго нямаш по-интересно занимание.

– Не ме бъркай със себе си, стара жено. Аз си търся нов съпруг!

Селма беше на шейсет и пет, но казваше на всички, че е на петдесет. Твърдеше, че е експерт по мъжете, макар седемте бивши съпрузи според някои да означаваха колко експертно умее да греши. Тя флиртуваше с всички мъже, отсядащи тук през лятото – небрежно, като втора природа, все едно птица размахва криле, когато пада. Преди трийсет години бе посетила „Изгубеното езеро“ с третия си съпруг. Скоро се разведе с него – както с останалите – но продължи да идва. Никой не разбираше защо. Изобщо не º личеше да се забавлява.

– Отбихме се в града за продукти – обяви Булахдин.

– Тоест Булахдин купи шест бутилки вино – уточни Селма.

Възрастната жена остави дамската си чанта върху писалището и се облегна на него с дълбока въздишка.

– Споменах на неколцина местни, че продаваш „Изгубеното езеро“. Изненадаха се.

– О! Още не съм казала на никого – обясни Аби.

Тя я погледна сериозно. Очите º приличаха на мътносивкави кристални топчета.

– Тайна ли е?

– Вече не – обади се сухо Селма, застанала на прага, готова за бягство.

– Не е тайна – каза Аби. – Просто стана набързо. А и никой в града не се интересува. От комплекса, имам предвид. Сега печелят основно от водния парк. „Изгубеното езеро“ вече не носи полза на никого. Промяната сигурно ще облагодетелства Съли.

– А ти какво ще правиш? – попита Булахдин.

– Списък. После трябва да измисля къде да преместя всичко. След това ще пътувам. С Джордж мечтаехме да се върнем в Европа.

Булахдин изсумтя.

– Представям си как е реагирала Лизет.

– Не иска да си тръгва.

Очите на Аби се насочиха отново към входната врата, сякаш чакаше още някой да влезе.

– Джак не е с нас, ако търсиш него – каза Булахдин.

– Е, него бих го докарала с удоволствие – вметна Селма.

Аби се обърна към стената, където бяха окачени ключовете. Едва сега осъзна колко е разчитала Джак да дойде. Намекна го. Ала Джак, при всичките си чудесни качества, невинаги схващаше подтекста. Трябваше да е по-ясна. Това бе последният му шанс. Откачи два ключа с тежки месингови ключодържатели.

– Ето ключовете за бунгалата ви. Не са почистени. Длъжна съм да ви предупредя.

Селма се приближи и взе ключа за своето бунгало.

– Да, последното ни лято тук несъмнено ще е неповторимо.

Булахдин също си прибра ключа и дамската чанта.

– Селма, казвали ли са ти, че прекаляваш с хленченето?

– Не.

– Лъжкиня.

– Така ли ще си прекарам лятото? – простена Селма, отвори вратата и зачака Булахдин. – Търпейки обидите на такива като теб.

– Такива като мен? За много извисена ли се мислиш?

– Внимавай, стара жено, да не те оставя тук.

– Няма страшно. – Старицата бръкна в чантата, извади връзка ключове и ги раздрънка. – Ключовете за колата ти са у мен.

– За какво са ти?

Възрастната жена се разкикоти и тръгна към вратата.

– Булахдин, ако се опиташ да подкараш колата ми, ще се обадя в полицията!

Аби се запъти към кухнята с усмивка. Радваше се, че дойдоха.

За да стигне до пералнята, трябваше да мине през кухнята. Лизет стоеше пред празния стол до хладилника, сложила ръце на кръста. Често се взираше така в стола.

– Е, сигурно ще се зарадваш, че Селма и Булахдин все пак дойдоха. Храната няма да отиде на вятъра.

Аби махна към шарените емайлирани тави върху печката в забележителната кухня – царството на Лизет. Уредите бяха кобалтовосини, а стените – от неръждаема стомана. Ярки бели лампи осветяваха помещението.

Бащата на Лизет почина няколко години, след като тя напусна Париж. Очевидно бе забравил да промени завещанието си или бе очаквал рано или късно дъщеря му да се върне. Или изобщо не се беше сетил за нея – съвсем естествена възможност, съдейки по това, което Лизет бе разказвала за него. Така или иначе, тя наследи половината от скромното състояние на баща си. Майка º – другата половина. Парите на Лизет обясняваха красивата кухня в иначе запуснатата главна къща. Те обясняваха и защо Аби никога не се притесняваше колко струва храната. Лизет се грижеше за това. За да е щастлива, Лизет се нуждаеше само от покрив над главата си и от някого, на когото да готви – нещо, което Джордж и Аби винаги º осигуряваха.

Лизет повдигна вежди и в очите º блеснаха красноречиви искри: „Казах ти.“

– Нищо подобно. Дошли са да се сбогуват. – Аби се поколеба и добави: – Лизет, ще трябва да ми помогнеш при преместването.

Деликатната челюст на Лизет изпъкна. Тя написа в бележника: „Казах ти, че няма да замина.“

– Но аз заминавам. Ела с мен. Ще вземеш стола.

Тя упорито отказваше да приеме факта, че Аби знае за стола. И винаги се сепваше леко, когато го споменаваше – като дете, заловено да върши пакост.

„Оставам… Върви си. Трябва да сготвя обяд за гостите.“

Аби излезе от кухнята, замислена колко по-лесно щеше да бъде, ако Джак бе дошъл. Сега се налагаше да намери друг начин да накара Лизет – и призраците º – да си тръгнат.

3.

Табелите край магистралата обещаваха пресни плодове, прасковен сайдер и орехи с канела. Минаха край поне шест, всяка с ръкописен надпис и много удивителни. Кейт очакваше с нетърпение следващия знак, обземаше я напрежение, каквото изпит­-

ват само наистина изгубените – започваше от стомаха и се разпростираше към раменете и върховете на пръстите, стиснали волана. След двайсетина километра имаше плодове. Осемнайсет, шестнайсет.

Кейт и Девън започнаха да поздравяват с викове всяка табела – по-възторжени, колкото повече наближаваха.

Дванайсет!

Осем!

Четири!

Най-после като по чудо отбивката се появи и Кейт спря на покрития с чакъл паркинг пред сивата барака. Прах, мушици и трептяща мараня обвиваха мястото като мехур, сякаш всеки момент ще се търкулне към някоя друга крайпътна полянка.

Кейт изключи двигателя на субаруто, колата спря да вибрира и крайниците º натежаха от внезапния покой. Девън изскочи от колата и хукна към малката веранда на бунгалото. Гледката припомни на Кейт как с родителите º кръстосваха пътищата през горещите, лепкави летни дни. Баща º напълваше резервоара с бензин и караше, докато се изпразни наполовина. После потегляха обратно. Обикаляха из Джорджия и намираха мотели с басейни, магистрални магазинчета и стари сергии за плодове.