Кейт примигна изненадана. Но да, Аби нямаше как да знае.

– Мама почина преди шест години.

Ръката на Аби се вдигна към гърдите и ги потупа, все едно се опитва да успокои нещо, затворено вътре.

– Съжалявам – въздъхна накрая. – Аз… О! Не знам какво да кажа. А баща ти?

– И той почина. Десет години преди мама.

– И татко почина – обади се Девън. – Миналата година.

Аби погледна съчувствено детето и го докосна по рамото.

– Сигурно ти е било много трудно. – Кафявите º очи се насочиха загрижено към Кейт, сякаш е крехка фигурка, чието лепило още не се е втвърдило и всеки момент може да се разпадне.

– Добре сме – успокои я тя. – Беше тежка година, но всичко е наред. – Почувства се неловко, все едно натоварват със скръбта си непознат. – Не смятах да нося лоши новини. Няма да останем дълго. Исках просто да те видя.

– Как така няма да останете? Ще останете, разбира се! – възкликна домакинята. – Хайде да кажем на Лизет, че сте дошли. Ще се зарадва, че има за кого да готви. Явно вече ви е поднесла нещо от обяда – кимна към синия поднос.

Кейт я последва. Не се наложи да подканва Девън. Тя тръгна след тях като омагьосана. Аби ги въведе през нова врата в изненадващо модерна кухня. Все едно влязоха в друга къща. Помещението беше без прозорци, но светло, облицовано с блестяща неръждаема стомана.

Съвсем не на място изглеждаше старият стол до хладилника – подпрян на стената, сякаш някой е седял доскоро там. Девън се загледа любопитно в стола.

Дребна жена на около шейсет години, застанала пред печката, се обърна и ги погледна. Тъмната º коса сияеше като козина на мокра видра. Един сив кичур на тила º се показваше драматично при всяко нейно движение.

– Още гости, Лизет! Племенницата ми Кейт! Казах ти, че някой ден ще се върне. Довела е и дъщеря си Девън.

Лизет изгледа Аби с изражение, неразгадаемо за Кейт, после се усмихна и без да продума, пристъпи към тях и ги целуна по бузите.

– Кейт, не знам дали си спомняш, но това е Лизет Дюран – обясни леля º. – Най-добрата ми приятелка от петдесет години и несменяем готвач на „Изгубеното езеро“.

Кейт я беше забравила, ала навярно по-късно щеше да си я спомни – като фигура, добиваща очер­тания в мъглата. Късчета от онова лято бавно се връщаха при нея. Картините се размиваха, но чувствата, които пазеше от „Изгубеното езеро“, бяха съвсем живи. Помнеше колко щастлива е била тук. Помнеше го кристално ясно.

– Благодаря за храната, която ни остави – каза.

Лизет сведе скромно глава.

– Бащата на Лизет беше собственик на известен парижки ресторант – „Ла Мезон Дюран“. Хемингуей вечерял веднъж там – обясни Аби. – Научила се да готви от него. От баща си, не от Хемингуей – уточни и добави: – Отивам да ви донеса чисти чаршафи.

Аби излезе от кухнята, а Лизет вдигна малкия бележник, провесен през врата º, и написа: „Не º вярвайте. Хемингуей не е стъпвал в ресторанта на татко. И той не ме е научил на нищо, проклетникът. Научих всичко от красив млад готвач. Казваше се Робер и беше влюбен в мен.“

Аби се върна при тях, понесла няколко сгънати чаршафа.

– Лизет не може да говори – обясни, забелязала изражението на Кейт. – Родена е без гласова кутия.

– Какво е гласова кутия? – полюбопитства развълнувано Девън, сякаш ставаше дума за нещо реално, осезаемо – тайна дървена кутийка, където се крие гласът на Лизет.

– После ще ти обясня – каза Кейт.

– Хайде, момичета. Ще ви заведа в бунгалото.

Докато се отдалечаваха, Лизет откъсна изписаната страница от бележника и включи газовия котлон. Поднесе листа над пламъка и като във фокус той изчезна, съскайки, превърнал се в искри и пепел.

Девън тръгна заднишком, за да огледа всичко още веднъж.

– Вземете подноса – напомни им Аби, измъквайки ключа от куката на стената зад рецепцията.

Излязоха заедно навън и Кейт ги поведе към субаруто.

– Къде са другите? – попита тя, докато отваряше багажника с една ръка, а в другата крепеше подноса.

Аби се обърна и погледна към моравата. На лицето º се изписаха тъга и едва доловимо отчаяние.

– Точно преди вас пристигнаха две гостенки. Дойдоха в името на доброто старо време. Реших да продам „Изгубеното езеро“. Това е последното ми лято тук.

Кейт осъзна, че и този път са се появили в преломен за живота на Аби момент – както тогава, след смъртта на Джордж. Помисли си, че са като странните отломки, които морето неизбежно довлича след буря.

– Съжалявам. Няма да се застояваме.

Леля º я потупа по бузата. Големият º пръстен от зелен камък докосна кожата º прохладно и успокоително като ласка на гадателка.

– Ще останете, колкото искате. – Тя се обърна към колата. – Донесли сте достатъчно багаж.

Кейт погледна към багажника и едва сега осъзна колко е претъпкан.

– Девън, какво е това?

– Багажът ми – отвърна момичето. – Нали ми позволи да обличам каквото пожелая!

– Всичко ли взе?

Освен куфарите имаше поне още четири брезентови раници.

Девън сви рамене.

– Колкото успях да побера.

– Но ние не знаехме дали ще останем!

– Аз знаех.

– Сега виждам приликата – усмихна се Аби и вдигна една от раниците.

4.

Бунгалата не бяха точно на брега. Дърветата скриваха езерото, но присъствието му се долавяше като топлина от огнище – колкото по-близо си до водата, толкова посилно я усещаш. Постройките бяха разположени като в селце – по шест от двете страни на каменна алея. Бунгало 13, боядисано в бледооранжево и с черни капаци на прозорците, се намираше в далечния край на въображаемата задънена улица.

Аби изкачи стъпалата и застана пред вратата, над която покривът се спускаше косо като тента. Отключи и Кейт и Девън влязоха след нея с чантите си. Кейт внезапно си спомни, че преди петнайсет години бяха отседнали в същото бунгало. Позна овехтялото червено канапе, евтините пейзажи и няколко несъвместимо скъпи вещи – лампа „Тифани“ и старинно дъбово писалище.

До кухненския плот в далечния край на стаята имаше врата. Девън пусна чантите и се втурна към нея.

– Мамо! Виж!

Кейт отиде при нея и надникна през прозорчето на вратата. На тясната задна веранда бяха струпанин клони и сламки, сякаш някакво огромно създание е свило гнездо там. Тя отвори вратата.

– Кой го е направил? – попита Девън.

– Не знам.

Пропука съчка и двете се загледаха навън. Нещо, подобно на заострена опашка, изчезна бавно зад ъгъла на бунгалото.

– Привечер елате на моравата – обади се Аби зад тях.

Те подскочиха и се обърнаха към нея.

– Ще изпечем нещо на грила. Другите две гостенки ще се зарадват да ви видят.

– Има ли алигатори тук? – попита Кейт, прегърнала Девън през рамо.

– В Изгубеното езеро? – засмя се леля º и поклати глава. – Няма. Хората все си мислят, че има. Е, бизнесът сигурно щеше да върви по-добре, ако имаше. Но за да видите алигатор, трябва да отидете чак в Окънфоки. Ще дойдете да вечерята на моравата, нали?

– Да. Да, разбира се – кимна Кейт. – Благодаря.

Аби се поколеба. Изгледа ги, сякаш са предвес­тници, ала незнайно на какво. Накрая се обърна и излезе. Затвори врата и в стаята се възцари тишина.

Майка и дъщеря се огледаха. Е, бяха дошли. А сега какво?

– Хайде, хлапе – побутна Кейт Девън. – Чака те много работа.

*

Разопаковаха багажа, излязоха пред вратата и изядоха кексчетата на Лизет с шунка и кашкавал и пая със сливи. Кейт съзерцаваше унесено притихналия стар лагер.

Нищо конкретно през онова лято преди петнайсет години не обясняваше незабравимото му очарование. Останаха тук малко повече от две седмици. Днес, щом видя книгите в главната къща, тя си спомни как прочете няколко – отнасяше ги на дока и по цял ден се застояваше там. Гостите бяха много, но нямаше млади хора и на нея º доскучаваше.

После обаче срещна момче на нейната възраст. Не беше от гостите. Живееше някъде наблизо, в гората. Името му º убягваше, изгубено някъде във времето.

Между майката на Кейт и Аби имаше някакъв проблем, ала Кейт не º обръщаше внимание, защото с момчето скитаха сред дърветата около езерото от сутрин до мрак, съчиняваха си истории и наблюдаваха как въображаемите неща стават истински. Мъглата над водата надвечер се превръщаше в призрачни дами с вече забравени имена и характери. Корените на кипарисите, стърчащи от водата, бяха отдавна изгубени знаци, оставени от пирати, а под тях бяха заровени съкровища. Всеки ден се гмуркаха да търсят съкровището, затаявайки дъх все по-дълго и по-дълго, докато накрая им израснаха хриле зад ушите. Тя беше на дванайсет – все още дете – и всичко º се струваше възможно. След като родителите º решиха да си тръгнат – внезапно, това го помнеше – тя се върна у дома, пубертетът се яви изневиделица, а на другата година баща º почина.

Защо пазеше толкова добри чувства от „Изгубеното езеро“?

Замисли се и отговорът изведнъж º се стори съвсем лесен.

Тук бе оставила детството си.

Кейт отнесе подноса в кухненската мивка, а Девън отиде в стаята си да избере какво да облече за вечеря. Кейт влезе в своята спалня да си оправи леглото, но се просна направо върху матрака. След няколко минути дъщеря º надникна, видя я върху матрака и легна до нея.

Кейт я прегърна и извади телефона си от джоба. Страхуваше се от този момент.

Написа на Крикет с една ръка: „Не се безпокой, когато се прибереш у дома и не ни завариш там с Девън. Заведох я на кратка екскурзия да посетим моята пралеля. Ще се върнем след няколко дни.“

Свекърва º отговори веднага: „Каква пралеля? Не прочете ли списъка ми? Къде сте????“ Кейт въздъхна и написа: „Не прочетох списъка. Тази сутрин с Девън намерихме на тавана стара пощенска картичка от леля Аби. Решихме да посетим лагера º „Изгубеното езеро“ в Съли, близо до границата с Флорида. Не се тревожи. Пристигнахме благополучно. До скоро.“