Изабел си изми ръцете и се вгледа в лицето си в огледалото в банята. Нито следа от синините. Изглеждаше както винаги. И беше започнала да се чувства както винаги.

Първите седмици бяха ужасни. Физически нямаше трайни увреждания, за разлика от Александър, който толкова обичаше да показва впечатляващите си белези. Психически също започваше да се възстановява, нищо че известно време беше страшно трудно. Бяха я пребили, но нищо друго. Бяха я заплашвали, тормозили и плашили, но не и изнасилили. Тя и до днес не знаеше защо я отвлякоха. Но бизнесът със заложниците е доходоносен, парите винаги ще останат движеща сила и тя просто се радваше, че оживя. И се чувстваше все по-добре. Старата приказка се оказа вярна: когато си обграден от хора, които те обичат, можеш да се справиш с всичко. Да, определено това я беше спасило.

Тя затвори вратата след себе си и се усмихна на глъчката, която се чуваше откъм гостите.

През последните седмици двамата с Александър не се бяха разделяли и за миг, но от днес официално заживяваха заедно. На път към салона мина покрай стаята на Мариус, която изглеждаше като спалнята на всяко седемгодишно момче – ярки цветове, конструктори „Лего“ и рафтове с книги. Мина покрай спалнята, която делеше с Александър, усмихна се на тайните, които тази толкова обикновена наглед стая всъщност криеше, и леко притвори вратата – струваше ù се твърде лично, за да стои отворено, макар, разбира се, нищо да не личеше отвън.

През последните седмици го караха по-кротко и просто се наслаждаваха на близостта си, но се разбраха в бъдеще да съчетават захаросаното и по-пиперливото. Тя все още не беше свикнала колко непринудено се държи Александър покрай всичко ново в живота му. И беше дълбоко благодарна, че Мариус е от децата, които спят дълбоко. И че разполагаха с безброй роднини, които с радост щяха да го гледат. И Наталия, и Питър, и двете майки сами бяха предложили услугите си.

Надникна в кухнята.

– Как върви? – попита тя Ромео, който надзираваше персонала си и цялото готвене.

– Ciao, bella!15 – поздрави я той и плесна приятеля си през ръката точно когато посягаше към пая.

Изабел се облегна на една от пейките и си пое дъх няколко пъти.

– Как си? – попита Ромео.

– Трябва малко да се успокоя, преди да отида.

– Притесняваш ли се?

– Леко.

Все още ù беше трудно сред много хора, лесно изпадаше в паника, задушаваше се.

Лейла дойде при тях. Изгледа красивия Ромео с голям интерес, преди да се обърне към Изабел.

– Ето те и теб. Тук може ли да се пуши?

Ромео изпадна в шумна тирада, изпълнена с италиански ругатни, и Лейла подбели очи.

– Добре, добре – въздъхна.

– Всички ли дойдоха?

– Александър предлага питиета и някакви закуски, които твърди, че сам е направил. Гостите си говорят. Спокойно е. Всички изглеждат мили. Засега.

– Ще видим колко ще продължи, след като майките ни се срещнаха – отбеляза Изабел.

– Да, забележително е как успяват да изсъскат по някоя обида между любезностите. Те, разбира се, ужасно си приличат, чак е смешно, но изобщо не го съзнават. А Евгений, този сладур, се е нагърбил да посредничи. Но вече изглежда здравата натряскан, та не е изключено да се стигне до кръвопролития. Как върви между вас с Бланш?

Изабел направи гримаса. Лапна една кисела краставичка, докато Ромео не гледаше.

– Ако бяхме във филм, щях да я пратя по дяволите, но в истинския живот няма как да стане.

– Така е – съгласи се Лейла. – Обикновено се налага просто да търпим родителите си, колкото и да са антипатични. Това означава да си зрял човек. Но ти не ù дължиш нищо.

– Да, все го повтаряш.

Изабел докосна обицата си. Майка ù най-после ù беше дала бабините брилянти и малка картина за подарък по случай заживяването с Александър. По-голямо извинение нямаше да получи от Бланш, но на нея ù стигаше.

– Говори ли с Идрис?

– Вече се чувства много по-добре и работи с пълна пара. Праща ти поздрави и се надява Мариус скоро да намери време да му се обади по скайп.

Всичко беше завършило толкова добре, тя не можеше да повярва, че е истина. Идрис беше оздравял, а човек от Лекари без граници бе пристигнал в болницата едва няколко дни след това.

– Толкова съм облекчена!

Изабел дъвчеше краставичката. Поколеба се.

– Слушай, трябва да ти кажа нещо. Александър вече знае. Приех служба в „Каролинска Инститютет“. Изследователско място. Медицина при бедствия. Реших да напусна „Медпакс“. Всъщност изцяло да прекратя работата на терен.

Лейла не показа ни най-малка изненада.

– Ако те познавам правилно, по този начин ще помогнеш повече на света. Очаквах го. Свен предложи той да замине за Чад.

– Ами жена му?

Лейла се усмихна:

– Напусна го заради някакъв от „Американски гладиатори“.

– Горкичкият!

– Да.

Изабел захапа устна, за да не се ухили.

– И все пак се чувствам като предателка.

– Хм. Ами ти все така се чувстваш.

– Дори не можеш да се престориш, че ми съчувстваш, нали? Бях в плен в продължение на девет дни.

– Ти не си предателка. Чувствата са едно, реалността – съвсем друго. Ще ти направя гоблен за сватбен подарък.

– Защо, ще се женя ли?

– Значи още не сте сгодени, така ли?

– Доколкото знам, не.

Макар да подозираше, че Александър е планирал нещо за тази вечер.

Той влезе при тях в кухнята и за пореден път сякаш слънцето грейна през всички прозорци. Беше се подстригал съвсем късо. Беше зарязал онези нелепо скъпи костюми. Сякаш беше узрял. Колкото и да е странно, тя го обичаше все повече с всеки изминал ден, не беше смятала за възможно да изпитваш такава любов към друго човешко същество. Преглътна сълзите, беше глупаво, не искаше да разваля общо-взето перфектния си грим. Ако Александър наистина решеше да ù предложи, искаше да бъде хубава.

– Ще ни извиниш ли, Лейла? – попита той.

– Не – тросна се тя, но ги остави.

Александър придърпа Изабел в прегръдките си.

– Мариус си приказва с майка ми.

– Добре ли върви?

– Ще ми повярваш ли, ако кажа „да“?

– Беше страшно мила с мен.

– Никой не е по-шокиран от мен. Каза ли на Лейла за намеренията си?

– Да, прие го много добре.

– Е, това е. Твърде късно е да се откажеш. Заживяваме заедно.

– Не искам да се отказвам.

– Толкова се боя, че не те заслужавам.

– Да бе, вярно.

Александър я хвана за ръка и заедно отидоха при останалите. Подаде ù чаша, не я изпускаше от поглед, не се отделяше от нея.

„Определено ме заслужаваш“, помисли си Изабел, докато го слушаше как разпитва Джина за следването. Повече, отколкото сам можеше да си представи. Този мъж, който поднасяше само вегетариански ястия заради нея, който покани семейството и приятелите си, за да ù покаже, че е сериозен. Който се би с бунтовници в пустинята и който прие Мариус, без да се поколебае.

Седнаха около масата и тя се огледа. Всички се смееха и приказваха. Дори майка ù изглеждаше доволна, настанена между Евгений и Питър.

Александър се изправи и почука с нож по чашата си.

– Искам да благодаря на всички ви, че дойдохте днес, за да отпразнувате този ден с Изабел, Мариус и мен.

Той замълча и очите му проблеснаха, преди да продължи.

– Изабел! Ти си прекрасен лекар. Защитник на най-онеправданите. Вдъхновител и образец. Ти си красива, забавна и умна и най-невероятният човек, когото познавам. Толкова съм щастлив, че двамата с Мариус сте съгласни да живеете с мен.

Той замълча. Пъхна ръка в джоба си и извади черна кадифена кутийка с форма на сърце. Жените в стаята едновременно ахнаха. Мариус заподскача на стола и запляска.

Александър отвори кутийката и падна на колене.

Изабел не можеше да си поеме дъх. Беше такова неописуемо клише, тя го съзнаваше, дори не беше вярвала, че някой прави така в истинския живот. Но очевидно у нея имаше романтична страна, която харесваше всичко това. Как иначе да обясни свитото си гърло?

Не отместваше очи от Александър. В стаята цареше пълна тишина.

– Ще се омъжиш ли за мен?

Тя прехапа устни, опита се да се овладее, но се предаде с крайно недостойно хълцане. Е, гримът ù вече със сигурност щеше да се размаже. Стисна ръката на Александър, силно.

– Да, с радост.

– Слава Богу! – въздъхна той с такова облекчение, че всички се разсмяха.

Гостите се смееха, аплодираха и се прегръщаха. Тапите от шампанското летяха във въздуха, чашите се пълнеха и след това жените взеха да се тълпят около нея, за да се възхитят на пръстена. Александър също беше нацелуван и напрегръщан. Изабел го погледна и сред цялото вълнение си мислеше само едно, отново и отново: „Ето това е щастието“.

 

 

15 Здравей, красавице! (ит.) – Бел. ред.

Епилог

Том Лексингтън отвори очи.

Всичко го болеше, което означаваше, че още е жив. И днес.

Устата му беше така пресъхнала, че не можеше да преглъща. Ако имаше право на избор, определено не би предпочел да умре точно от жажда.

Всъщност изобщо не му се умираше. Макар в последно време да имаше дни, когато мнението му по въпроса не беше категорично.

Чу гласове отвъд вратата, след това тя се отвори и някой го изправи на крака. Грубиянски. Не можа да удържи стон от болка. Нямаше милиметър по тялото, който да не го боли.

Хвърлиха го под слънцето, в горещината.

Хората рядко се замисляха за това.

Че някои алтернативи са по-страшни от смъртта.

Събориха го на колене и Том разбра, че е на път да преживее поне няколко от тези алтернативи.

Благодарности от автора

Никога не бих могла да напиша тази книга без щедростта на безброй отзивчиви хора. Невероятно благородни и услужливи хора, които търпеливо отговаряха на въпросите ми за всичко – от хуманитарни организации, частни фирми за сигурност и БДСМ до медицина, етнизация, миграция и сконски замъци, както и за много други неясноти. С цялото си сърце искам да благодаря на вас, които отделихте от времето си, знанията и опита по нечувано щедър начин. Ако книгата се е получила, това е благодарение на вас. А ако нещо се е объркало, това се дължи само и единствено на моите собствени недостатъци.