64

Александър се помъчи да фокусира погледа си. Тревожното лице на Изабел се люшкаше над него. Беше цялата в бинтове и синини, но жива. Той беше спасил Изабел. Това би трябвало да му даде червена точка, когато се пресмятат греховете му. Гърлото му гореше, но трябваше да го каже, преди да е станало твърде късно. Около него се носеше бучене. Споходи го смътно усещане, че би трябвало да може да идентифицира звука. Гръмотевици?

– Обичам те – изграчи той пресипнало.

Болеше го, като говореше. Но болеше и когато не говореше, затова продължи:

– Знаеш го, нали?

Струваше му се толкова важно Изабел да го знае. Че я обича. Че тя е най-хубавото нещо в целия му живот.

– Да, Александър.

Блажено студена ръка докосна челото му. Искаше да ù каже, че ръцете ù са най-хладните, най-нежните на света. Мигаше бавно. Нейното лице се люлееше, люлееше.

– Обичам те – промълви отново. – Обичам те.

– Каза го вече двайсет пъти. Ако не се успокоиш, ще ти спра морфина. И тогава вече ще боли наистина здравата.

– Аха, затова ли се чувствам толкова добре? Мислех, че е любов, а се оказа морфин. – Той изви устни. – Обичам морфин.

Ъгълчетата на устата на Изабел трепнаха и Александър вече знаеше, че би направил абсолютно всичко за тази усмивка.

– Мисля, че малко ме простреляха – продължи. – Може би трябва да помолим някой да погледне? Ако не е зает.

– Имаш сериозна огнестрелна рана – обясни тя. – Извадих куршума и те заших.

Пак го погали по челото. Той трябваше да намери начин да я накара да продължи така, беше толкова приятно.

– Кървях като прасе – промърмори.

– Да – кимна тя.

Лицето ù се изплъзна от погледа му.

– Закърпи ли ме?

Лицето ù се върна. Над нея светна лампа и тя заприлича на ангел. Неговият ангел.

– Да – отвърна. – Лежи мирно, ще ти направя още една инжекция.

Той послушно застана неподвижно. Нещо го прободе.

– Щом се е наложило ти да ме кърпиш, значи съм бил суперзле.

– Да, Алекс, така беше.

Лампата угасна и земята взе да се тресе.

– Къде сме?

– След малко кацаме на Арланда.

– Изабел? Искам да ми отговориш честно.

Тя кимна.

– Ще оживея ли?

Очите ù бяха влажни.

– Да.

– А ти добре ли си?

– Да. Само драскотини.

– Нищо повече?

– Не, честна дума.

– Да ти разкажа ли нещо? Което не съм казвал на никой друг?

Тя кимна.

– Обичам те.

Тя се наведе, докосна с меки устни неговата уста и прошепна:

– И аз те обичам.

– Е, какво ще кажеш? Ще живеем ли щастливо до края на дните си?

– Мисля, че е крайно време.

Александър затвори очи. Помисли си, че трябваше да ù каже, че я обича. Но реши, че ще има предостатъчно време в бъдеще. До края на живота си, по-точно казано.

 

 

65

– Как се чувстваш? – Наталия изтича в антрето и прегърна Александър.

Той стисна силно и задържа няколко секунди елегантната си любима сестра. През последните шест седмици тя му се обаждаше всеки ден и изглеждаше безкрайно щастлива, когато опасността премина.

– Добре. Не ме боли, но имам много впечатляващ белег. Който приятелката ми ми остави. Искаш ли да го видиш?

– Не, благодаря. Не си сваляй дрехите, ако обичаш. Интересът ми към белезите е сравнително ограничен. В бъдеще ще гледаме да избягваме огнестрелните рани, че започваш да ставаш непоносим. Мама тук ли е вече? Каза, че щяла да дойде по-рано.

– Вътре е. Посрещна Евгений на гарата. Сега помага със сервирането.

– Наистина ли? Тя помага?

– Възможно ли е извънземни да са я сменили с двойник?

– Ами малкото ми братче отиде в Африка и спаси приятелката си от пустинни бунтовници, тъй че вече смятам всичко за възможно.

Наталия влезе в апартамента, насочи се към глъчката в дневната, а Дейвид, който беше дошъл малко след нея, пристъпи в антрето и се ръкува с Александър.

– Аз също се радвам, че си добре и също не държа да гледам белези – каза той.

Носеше Моли на ръце. Тя се взираше в Александър изпитателно и дъвчеше биберона. Александър погали племенницата си по бузата, преди да отговори:

– Благодаря! Слушай, знам, че не ти се говори за това, но искам да знаеш, че много съжалявам за Том.

– Благодаря ти.

Върху лицето на Дейвид падна сянка. Да съобщи на зет си, че Том е загинал при свалянето на хеликоптера, беше сред най-ужасните преживявания на Александър. Той беше сигурен, че смъртта на Том е разтърсила Дейвид дълбоко, двамата бяха приятели отдавна. Всички бяха потресени от загубата.

Изабел, която се беше държала през целия полет, при пристигането рухна напълно. Наталия, Питър и Дейвид се грижеха за всичко през първите дни. Попълваха документи, водеха телефонни разговори и преодоляваха бюрократични пречки. Погрижиха се Изабел да получи психологическа помощ, Александър незабавно да отиде в болница и да се изправи на крака, а Мариус да се чувства в безопасност. Най-зле за най-дълго време се чувстваше Изабел. Все още я измъчваха кошмари и потиснатост, но тя все по-успешно ги потискаше. Или както се изрази Лейла: „Нужно е нещо повече от отвличане, наемници и експлозии, за да пречупят нашата доктор Сьоренсен“.

– Том беше боец. Знаеше какво рискува. Ужасно е. Още не мога да говоря за това. Извинявай.

Погледът на Дейвид се замъгли от сълзи, той потупа Александър по рамото и отиде при съпругата си, прегърна я през рамо и притисна устни в тъмните ù коси. Златната верижка на Наталия проблесна и тя обгърна с ръка кръста му, силно и здраво.

На вратата се почука отново и Александър се обърна да отвори.

– Здравей, Джина! – поздрави той следващата гостенка. – Добре дошла!

– Благодаря!

Тя изглеждаше спокойно, но той подозираше, че е притеснена.

Питър стоеше зад нея, помогна ù с якето и го подаде на Александър. Той го закачи и проследи с поглед Джина, която вече говореше с Наталия по-нататък в коридора.

– Значи сега сте заедно?

– Да.

– Твърде млада е за теб.

– Така е – съгласи се Питър. – Твърде млада. Твърде добра. Твърде всичко. Скоро започва третия семестър. Ако имам късмет, няма да ù омръзна.

– Тогава ще се надявам да имаш късмет – пожела Александър от сърце.

– Благодаря, братко. Джина няма търпение да се види с твоята Изабел. Говореше за нея по целия път, възхищава ù се. Явно наистина е специална.

– Да, Изабел е специална. Един от наистина добрите хора на този свят. Не само ти имаш жена, която не заслужаваш.

Спогледаха се. Питър изглеждаше свеж, далеч не толкова угнетен, колкото през всички тези години. И далеч не толкова суров.

И тогава Питър пристъпи към него и двамата се прегърнаха, може би за пръв път в живота си. Здрава прегръдка, която говореше за помирение и добра воля, и бъдеще.

Александър си прочисти гърлото. Питър припряно си избърса очите.

– Ами тогава… – заекна той.

– Вътре има напитки и закуски – каза Александър. – Обслужвай се.

Искаше да каже още нещо, да каже, че и той, и Наталия стоят зад Питър, ако се наложи, да каже, че Питър никога не е изглеждал толкова щастлив през годините брак с Луиз, но моментът дойде и отмина твърде бързо.

Питър кимна и се присъедини към останалите в дневната. Гостите вече се бяха събрали и Александър отиде при тях. Огледа се.

Всички бяха тук. Във всеки случай всички, които имаха някакво значение в ден като този. Брат му и сестра му с любимите си, разбира се. Мама и Евгений. Бланш. Лейла. Дори Ромео, който беше дошъл от Ню Йорк с приятеля си и забрани на Александър да сервира друго, освен храна от неговия ресторант. Аса и Майкъл, загорели на слънцето и кикотещи се след медения месец. И децата, разбира се, Мариус и Моли. Точно така. Всички хора, които означаваха нещо в съвместния му живот с Изабел. Който днес щяха да узаконят, като официално заживеят заедно.

Той потърси Изабел с поглед. Забеляза Мариус, който държеше майка му за ръка. Ебба го потупа по рамото, като същевременно се усмихна топло на Питър и после бързо прегърна Джина, при това – поне от разстояние – изглеждаше сърдечно.

Явно наистина се случват чудеса.

Александър отиде при малката групичка. Размени погледи с Питър и после покровителствено прегърна Мариус през рамо. Момчето все още беше твърде слабо, но според педиатъра вече наддаваше. Наесен щеше да започне училище и дори разбираше немалко шведски.

– Благодаря, мамо – прошепна Александър. – Благодаря за всичко.

– Няма за какво да ми благодариш. Знам, че не ми вярваш, но наистина го искам.

Ебба погледна към Джина и Питър, които сега се радваха на Моли.

– Времената са нови за мен, но правя каквото мога – продължи Ебба. – Вие сте ми деца, искам единствено да бъдете щастливи.

– Дори ако това означава някой да се омъжи за врага, да осиновим африкански сирачета и да се залюбим с чистачката?

– Няма нужда да ставаш вулгарен, Александър. Но да. Дори да се противопоставите на всичко, в което мислех, че вярвам. – Тя го изгледа многозначително. – Дори Наталия да се среща с биологичния си баща.

– Знаеше ли го? – смая се той.

– Искам само да се чувствате добре. Никога не съм искала друго.

– Невинаги си е личало.

– Знам. Надявам се някой ден да успееш да ми простиш.

За пръв път тя дори се приближаваше до признание, че е сгрешила. Може би Наталия все пак беше права, може би майка им се беше променила.

– Не бях добра майка. Целта ми е да стана по-добра баба.

Той вдигна ръка на рамото ù и го стисна лекичко.

– Благодаря, мамо, това означава много за мен.

Очите на Ебба проблеснаха и тя се извърна.

Александър срещна трогнатия поглед на Наталия над главата на майка им. Боже, това вече се превръщаше в крайно сополиво събитие!